Едно на милион

38

Бартън бе оставил микробуса си на паркинг, ограден с бодлива тел и заключен с катинар и верига. Двамата с Хоган се качиха в него, а Ричър и Аби ги последваха до дома им с линкълна. Микробусът бе не втора, ами трета или четвърта ръка. Задните седалки бяха махнати, а страничните прозорци покрити с черни пластмасови плоскости. Ричър им помогна да го натоварят. Бе работил какво ли не, откакто напусна армията, но никога не бе пътувал по турнета с рок група. Той пренесе смъртоносната китара на Бартън, плюс усилвател с размерите на луксозен куфар и накрая огромната колона с осем отвора. Помогна на Хоган и за разглобения комплект барабани. Всичко се побра отзад.

Двамата с Аби се качиха в линкълна и потеглиха след микробуса на запад към територията на украинците. Наближаваше дванайсет на обед. Ричър шофираше. Аби броеше парите, които бяха взели от двамата украинци в багажника. Не бяха много. Общо двеста и десет долара. Ние сме хора, които седим в коли и наблюдаваме врати. Очевидно получаваха по-малко от старо куче като Гезим Ходжа. Телефоните им разкриха същите съобщения, които Ричър и Аби бяха прочели, плюс доста нови. Всичките на украински. Аби разчете някои думи, които бе запомнила, докато помагаше на Вантреска с превода.

— Отново променят нивото на тревога — обяви тя.

— На каква степен? — попита Ричър.

— Не мога да го разчета. Не съм сигурна за буквата. Или го вдигат на Б, или го връщат на А.

— Вероятно не го понижават — отбеляза Ричър. — Предвид обстоятелствата.

— Мисля, че обвиняват руснаците. Като че ли смятат Арън Шевик за руснак.

— Откъде идват съобщенията?

— От един и същ номер. Вероятно използват автоматизирана система за разпращането им.

— И вероятно използват компютър, който се намира в командния им център.

— Вероятно.

— Провери обажданията.

— Какво да търся?

— Обаждането, с което са им наредили да заловят Мария Шевик.

Аби прегледа списъка с последните позвънявания.

— Последното обаждане е било преди около час — каза тя. — Преди петдесет и седем минути, ако трябва да бъда точна.

Ричър анализира случилото се, но в обратен ред, сякаш часовникът в главата му започна да се върти в обратна посока. Потеглянето на запад, товаренето на микробуса, напускането на къщата, четирите минути и половина, прекарани в нея, преминаването през дворовете на Шевик и на съседката преди това, излизането от колата… Спирането на ягуара зад линкълна, но на шейсетина метра разстояние. Петдесет и седем минути. Украинците най-вероятно бяха слезли от колата си в същия момент.

— Откъде е дошло обаждането? — попита Ричър.

Аби провери.

— От много странен номер — каза тя. — Вероятно от телефон за еднократна употреба, купен от забутан магазин.

— Сигурно от някой бос. Може би дори от самия Грегъри. Защото това е важно стратегическо решение. Искат да разберат дали руснаците ще ги атакуват и кога. Смятат, че могат да го научат от мен. Искат да използват Мария като заложник, като инструмент за въздействие. Смятат, че сме роднини.

— Какво въздействие?

— Такова, което ще им донесе само неприятности. Върни обаждането.

— Наистина ли?

— Има неща, които не бива да се премълчават.

Аби включи на високоговорител и избра съответната опция от менюто. Звуците от набирането на номера изпълниха купето на линкълна. Прозвуча глас, който каза на чужд език „здравей“, „да“, „какво“, „слушам“ или каквото казват украинците, когато вдигат телефона.

— Говори на английски — отвърна Ричър.

— Кой се обажда? — попита гласът.

— Първо ти — каза Ричър. — Да чуя името ти.

— Ти ли си Шевик?

— Не. Объркали сте се. Много неща сте объркали.

— Кой си тогава?

— Първо ти — настоя Ричър.

— Какво искаш?

— Имам съобщение за Грегъри.

— Кой си ти?

— Първо ти — каза Ричър за трети път.

— Аз съм Данило — отвърна украинеца.

Аби се напрегна на седалката си.

— Аз съм дясната ръка на Грегъри. Какво е съобщението ти?

— То е само за Грегъри. Свържи ме с него.

— Не и докато не разбера кой си. И откъде си.

— Роден съм в Берлин — каза Ричър.

— Източногерманец ли си? А не руснак?

— Баща ми беше американски морски пехотинец. Работеше в охраната на посолството. Там съм роден. Месец по-късно заминахме за друго място. Сега съм тук. И имам съобщение за Грегъри.

— Как се казваш?

— Джак Ричър.

— Това е онзи старец.

— Вече ти казах, доста сте се объркали. Не съм толкова млад, както едно време, но определено не съм старец. И не се оплаквам от здравето си. А сега ме свържи с Грегъри.

Украинецът, представил се като Данило, замълча. Дясната ръка на Грегъри. Важна клечка. Нещо като изпълнителен директор. Който обаче не бива да безпокои президента с разни дреболии, но за целта трябва да отдели съществените неща от несъществените. В това отношение действаше основният бюрократичен принцип — колебаеш ли се, заложи на сигурно.

И Данило заложи на сигурно. Нещо прещрака, настъпи кратка тишина, дочу се второ прещракване и прозвуча нов глас, който изрече същата непозната дума, която можеше да означава „здравей“, „да“, „какво“, „слушам“ или каквото казват украинците, когато вдигат телефона.

— Говори на английски — каза Ричър.

— Какво искаш? — попита Грегъри.

— Разполагаш ли с идентификация на повикващия?

— Защо?

— За да видиш от кой телефон се обаждам.

— Данило казва, че си се представил като Ричър.

— От кой телефон се обаждам?

Мълчание.

— Те са мъртви — продължи Ричър. — Защото бяха безполезни. Като всичките ти хора до момента. Затова измират като мухи. Скоро няма да остане нито един.

— Какво искаш?

— Идвам за теб, Грегъри. Ти се канеше да нараниш Мария Шевик. Не обичам хора като теб. Ще те намеря и ще те накарам да плачеш като малко момиченце. После ще откъсна крака ти от тазобедрената става и ще те пребия до смърт с него.

Грегъри замълча за секунда-две, после попита:

— Смяташ ли, че можеш да го направиш?

— Убеден съм.

— Не и ако аз те пипна пръв.

— Няма — отвърна Ричър. — Досега не си успял. И никога няма да успееш. Не можеш да ме откриеш. Не си достатъчно добър. Ти си аматьор, Грегъри. Аз съм професионалист. Изобщо няма да ме видиш как връхлитам. Можеш да обявиш и ситуация Я, ако желаеш, но това няма да ти помогне. Съветът ми към теб е да зарежеш всичко останало, да се сбогуваш с близките си и да напишеш завещанието си.

Ричър затвори и изхвърли телефона през прозореца.

— Данило — каза Аби.

Тихо. Неуверено.

— Какво за него? — попита Ричър.

— Той беше онзи тип.

— Кой тип?

— Който ми направи онова нещо.