Едно на милион

48

Както бе съобщил Бартън, предната стена на фоайето се оказа стъклена. Което означаваше, че охраната вътре ще ги забележи отдалече. Поне от десетина метра. Което пък при скоростта, с която се движеха в момента, означаваше няколко секунди. Които, надяваше се Ричър, ще изминат в объркване. В липса на ясно и категорично решение. Група от пет души автоматично попадаше в категорията „заподозрени“. Но тези петимата може би не бяха такива. Все пак носеха инструменти. Единият беше жена. Е, това едва ли бе необичайно. Нали така? Тук беше Америка. Друг обаче приличаше на онзи тип от Киев. Грегъри бе разпратил снимката му, преди да си изключи телефона. Възможно ли бе да е водопроводчик? Всичко това бе достатъчно да забави реакцията им с няколко фатални секунди, защото, преди охранителите да решат какво да правят, входната врата се завъртя бързо и от нея излязоха първо Ричър, после Хоган, Вантреска, Бартън и накрая Аби. И всичките извадиха пистолети от чантите си с инструменти. Петимата се разпръснаха ветрилообразно. Хоган и Вантреска спринтираха право напред, Аби ги последва, а Ричър и Бартън се заеха с двамата до вратата, опряха пистолети под брадичките им и ги блъснаха назад. Хоган, Вантреска и Аби прескочиха турникетите. Двамата мъже се хвърлиха върху другите двама охранители в костюми и ги събориха на земята. Аби застана пред контролното табло на асансьорите.

Приготви се да изпълни своята задача. Застина неподвижно за секунда. Закриваше с гръб светлината откъм улицата. Дребничка, слаба и стройна, облечена изцяло в черно, с пистолет в ръка. Идеално изпълнение. Образ от кошмар.

Аби се приведе напред и напръска малкия стъклен панел с боя. Бяха купили спрей с черна боя от железарския магазин. В този момент Бартън правеше същото — пръскаше стъклената стена, но с бяла боя и така създаваше впечатлението, че сградата е празна и се отдава под наем. Ричър и Вантреска държаха под прицел четиримата мъже в костюми. Събраха ги на едно място и Хоган се накани да завърже ръцете им със свински опашки, купени от железарския магазин.

Охранителят на рецепцията се оглеждаше неспокойно.

— За тях ли работиш? — извика му Ричър.

— Не, сър — отвърна мъжът. — Нямам нищо общо с тях.

— Но въпреки това работиш като охранител. Имаш служебни задължения. Най-малкото към собственика на сградата. Нищо чудно да си положил клетва. Ако те пуснем, ще се почувстваш задължен да позвъниш на ченгетата. Защото ми приличаш на човек, който държи на принципите си. Затова ще вържем и теб. Може дори да ти сложим качулка на главата. Ще те оставим на пода зад рецепцията. А после можеш да отречеш всичко. Устройва ли те?

— Като че ли така е най-добре — съгласи се охранителят.

— Първо заключи вратата.

Мъжът стана от мястото си.

И тогава целият план отиде по дяволите. Тогава всичко, което до момента се бе развивало идеално, се преобърна с главата надолу. Макар че впоследствие, когато Ричър подлагаше случилото се на честен и обективен анализ, неизменно стигаше до извода, че тъкмо в този момент планът е заработил както трябва. Тайничко се бе надявал нещата да се развият именно по този начин. Нали затова бяха купили трионите?

Нещо напълно неочаквано… откачено.

Хоган се наведе да стегне със свинска опашка глезените на първия охранител. Човекът или се паникьоса, или изпадна в крайно отчаяние, или и двете. А може би се надяваше да постави началото на някаква съпротива. Каквато и да бе причината, той изведнъж се хвърли напред с лудешки блясък в очите и необуздана енергия в крайниците. Така сам се натресе на пистолета на Вантреска.

Който постъпи както трябва. Забеляза с периферното си зрение, че Хоган полита назад, всъщност претърколи се през глава като добър морски пехотинец, за да избегне първо ритника на охранителя, а после и евентуалния приятелски огън. Видя, че зад него няма никой. С други думи, нямаше опасност куршумът да прониже тялото на охранителя и да засегне друг човек. Стените бяха бетонни. С други думи, нямаше опасност куршумът да премине през тях. Дори нямаше да вдигне много шум предвид близостта на изстрела. Гърдите на охранителя щяха да изиграят ролята на огромен заглушител.

Вантреска натисна спусъка.

Това сложи край на всяка мисъл за неподчинение и съпротива. Останалите трима в костюми не помръднаха от местата си.

Мъжът на рецепцията възкликна:

— По дяволите!

— Ще се заемем с теб след минута — каза му Ричър. — Първо заключи вратата.

На деветнайсетия етаж някой забеляза, че екранът, който следи фоайето долу, изведнъж е потъмнял. Никой нямаше представа откога са останали без сигнал. Отначало решиха, че става въпрос за технически проблем. Но после стана ясно, че екранът не е равномерно черен. Явно причината бе друга. Затова върнаха записа назад и видяха млада жена да пръска обектива със спрей. След като преди това размахва пистолет. След като се втурва през въртящата се врата в компанията на още четирима. Всичките облечени различно, всичките преметнали еднакви чанти през рамо. Екип за черни операции, ръководен от жена. Това беше Америка.

Разбира се, първата им работа бе да звъннат долу във фоайето. За всеки случай. На четири отделни телефона. Никой не вдигна. От това се страхуваха, но това очакваха. От два часа не успяваха да се свържат с никого. Набраха номера дори на портиера зад рецепцията. Те имаха номера. На стационарния телефон на онова глупаво бюро.

Никакъв отговор.

Бяха напълно изолирани. И не разполагаха с никаква информация. Дори от фоайето долу. Нямаха представа какво се случва. Бяха отрязани от света. Нямаше нищо и по новините. Нито по клюкарските сайтове.

Опитаха се отново да се свържат с всички телефони, с които разполагаха. Никакъв отговор.

Тогава чуха асансьора да тръгва нагоре. Средният асансьор.

Пристигането на кабината бе съпроводено от съскане на въздух в шахтата. Вратите се отвориха плавно и гладко.

Върху срещуположната стена на кабината някой бе написал със спрей украинската дума за загубеняк. А под буквите на кирилица лежеше един от техните колеги от фоайето. С черен костюм и черна вратовръзка, с разперени встрани ръце и крака. И с огнестрелна рана в гърдите.

Главата му бе отрязана. Главата му бе поставена между краката му.

Вратите се затвориха плавно и гладко. Асансьорът се спусна надолу.

Бяха напълно изолирани. Нямаха връзка с никого. Всички, които не работеха върху конкретна задача в момента, се събраха във фоайето, пред асансьорите. Извън клетката. Но близо до контролния пулт. Заеха позиции така, сякаш залагаха откъде ще се появи противникът. Някои застанаха срещу средния асансьор. Сякаш очакваха да се върне със зловещия си товар. Други избраха първия асансьор. Или третия. Застанаха и до аварийните стълби. Започнаха да обсъждат всевъзможни теории.

И да чакат.

Нищо не се случи.

Хората пред контролния пулт се смениха. Сякаш това щеше да промени нещо. Сякаш това щеше да направи някой сценарий по-вероятен, а друг-по-малко вероятен.

Продължиха да чакат.

Направиха пореден опит да наберат три телефона. За последен път. Първо на Грегъри, после на Данило и накрая на шефа на охраната долу във фоайето. Без особена надежда. Никакъв отговор.

Продължиха да чакат. И да се сменят зад контролния пулт. И да се ослушват.

Асансьорът тръгна нагоре. Този път левият.

Пристигането на кабината бе съпроводено от съскане на въздух в шахтата. Вратите се отвориха плавно и гладко.

На пода лежеше друг от хората им. Отново от фоайето. С черен костюм и вратовръзка. Лежеше на една страна. Китките и глезените му бяха вързани зад гърба му. Около главата му бе увит черен парцал, единия край на който бе пъхнат в устата му. Въртеше се, риташе, гледаше умолително, задавяше се с парцала… Сякаш искаше да изкрещи: Измъкнете ме, моля ви, измъкнете ме, моля ви. А после закима енергично, сякаш за да каже: Да, да, безопасно е, елате да ме измъкнете. Тялото му се затресе цялото, сякаш се опитваше да стигне до прага.

После вратите се затвориха плавно и гладко. Асансьорът се спусна отново.

Отначало никой не каза нито дума. После някой се обади:

— Трябваше да го спасим.

— И как по-точно? — попита друг.

— Трябваше да бъдем по-бързи. Явно се е измъкнал от онези долу. Трябваше да му помогнем.

— Нямаше време.

Онзи, който се бе обадил пръв, се огледа. Измери разстоянието до вратата, после до пулта и накрая до левия асансьор. Пресметна наум… вратите се отварят… вратите се затварят… Така е, нямаше време. Особено след като не бяха реагирали веднага. Наистина не бе възможно.

— Жалко — каза той. — Измъкнал се е, а ние го изпратихме обратно.

— И как се е измъкнал?

— Може да са се канели да отрежат и неговата глава, но той да се е добрал до асансьора и да се е качил тук с надеждата да го спасим. Беше на два метра от нас!

Никой не каза нищо.

— Чуйте! — каза някой.

Асансьорът затрака в шахтата. Връщаше се отново.

— Отворете вратата — каза същият охранител.

— Нямаме право.

— Този път трябва да го спасим. Отворете вратата.

Никой не каза нищо.

Асансьорът приближаваше.

— Да, отворете проклетата врата — извика друг. — Не можем да пратим горкото копеле долу. За втори път!

Бяха напълно изолирани. Без ръководство, без заповеди.

— Отворете вратата! — обади се трети глас.

Човекът зад пулта въведе съответната парола. С известно закъснение — което бе програмирано предварително — ключалката изщрака. Вратата се отвори. През нея излязоха четирима души. Предпазливо, с насочени пистолети.

Асансьорът приближаваше. Вратите се отвориха плавно и гладко.

На пода лежеше същият човек. С черен костюм и вратовръзка. Китките и глезените му бяха завързани зад гърба му. Продължаваше да се върти, да рита, да гледа умолително, да се задавя с парцала…

Четиримата се втурнаха напред, готови да му помогнат.

Но това не беше същият човек. Беше Вантреска. И тъй като бе среден на ръст, костюмът му бе станал идеално. И не беше вързан. Просто държеше ръцете си зад гърба си. С по един глок във всяка. Измъкна ръце отзад, прицели се и стреля четири пъти. В този момент се отвори вратата на десния асансьор. От там излезе Ричър, следван от Хоган, Бартън и Аби. Четири пистолета. Хоган стреля пръв. Най-важните ни мишени са хората, които се намират най-близо до контролния пулт, бе ги инструктирал Ричър. Три куршума се оказаха достатъчни. Междувременно Ричър стреляше по останалите, които стояха вцепенени от смъртта на своите колеги, застреляни от Вантреска. Бартън прикриваше единия край на фоайето, Аби — другия.

Всичко приключи много бързо. Нямаше как да не приключи бързо. Беше като на учение. Първо, на страната на нападателите бе изненадата и второ, те бяха открили концентриран огън от малък ъгъл в бойно поле с формата на правоъгълник. Бяха заели позиции така, че да не пострадат от приятелски куршум, и бяха открили ефективен анфиладен огън. Всичко това направи победата им рутинна. Голямата награда бе вратата. Която стоеше отворена. Имаше сложна ключалка, вероятно електронна. Определено електронна, тъй като имаше и клавиатура.

Ричър прекрачи в охраняваното доскоро пространство отвъд клетката, последван от Хоган, Аби и Бартън. Най-отзад вървеше Вантреска, който изтупваше черния си костюм, поизцапан след онова изпълнение на пода на асансьора.