Едно на милион

9

Ричър слезе от таксито и тръгна по тясната бетонна пътека. Вратата се отвори, преди да посегне към звънеца. Лампата в коридора освети фигурата на прага. Беше Шевик. В ръката си държеше телефон.

— Парите дойдоха преди час — каза той. — Благодаря ти.

— За нищо — отвърна Ричър.

— Закъсня. Решихме, че няма да се върнеш.

— Наложи се да свърша нещо.

— Какво?

— Да влезем вътре — предложи Ричър. — Трябва да поговорим.

Този път използваха дневната. Със снимките на стената и липсващия телевизор. Мария и Арън Шевик се настаниха на двата фотьойла, Ричър седна на малкото канапе.

— Случи се почти същото, което се е случило между теб и Фисник — започна той. — С тази разлика, че онзи тип снима лицето ми. Което може да ни бъде от полза. Твоето име, моето лице. Малко объркване в редиците им няма да ни навреди. Но ако бях истински клиент, това нямаше да ми хареса. Ни най-малко. Щях да се почувствам, сякаш някой е сложил костеливия си пръст на рамото ми. Щях да се почувствам уязвим. Излязох навън и там се случи още нещо. Посрещнаха ме двама души, които искаха да ме изпратят до дома ми, за да видят къде живея. Да се запознаят със съпругата ми, ако имам такава. А това беше още един костелив пръст. Може би цяла костелива длан.

— Какво се случи?

— Тримата сключихме ново споразумение. В което не фигурират нито имената, нито адресът ви. Всъщност крайният резултат е доста объркващ. Исках да внеса елемент на загадъчност. Шефовете им ще заподозрат, че някой им изпраща послание, но няма да знаят кой. Най-вероятно ще решат, че това са албанците. В никакъв случай вие.

— Какво се случи с онези хора?

— Те са част от посланието. Това е Америка. Не изпращай някой задник, който е играл треторазредни боксови мачове в някое мазе в Киев. Отнеси се сериозно. Покажи уважение.

— Те са видели лицето ти.

— Няма да го запомнят. Претърпяха злополука. Ще изгубят част от паметта си. Най-вече последните един-два часа. Лекарите го наричат ретроградна амнезия. Често срещано явление след физическа травма. Ако не умрат, разбира се.

— С други думи, всичко е наред, така ли?

— Не съвсем — призна Ричър.

— Какво друго?

— Тези хора определено не са разумни.

— Знаем.

— Как ще се разплатите с тях?

Двамата Шевик не отговориха.

— След една седмица трябва да върнете двайсет и пет бона. Не можете да закъснеете. Те също ми показаха снимки. Започвам да смятам, че Фисник е бил по-малкото зло. Имате нужда от план.

— Една седмица е много време — отвърна Артър Шевик.

— Не чак толкова — възрази Ричър.

— Може да ни се случи нещо хубаво — каза Мария Шевик.

И нито дума повече.

— Трябва да ми кажете какво чакате — настоя Ричър.

Оказа се, че става въпрос за дъщеря им. Погледът на Мария Шевик пробяга по снимките на стената, докато разказваше историята. Дъщеря им се казвала Маргарет, но още от малка я наричали Мег. Била умно, весело, очарователно дете, изпълнено с енергия. Обичала другите деца. Обичала детската градина. Обичала началното училище. Обичала да чете, пише, рисува… Непрекъснато се усмихвала и бърборела. Била в състояние да накара всеки да направи каквото и да било. Можела да продаде сладолед на ескимос, заяви майката ѝ.

Обичала и средното училище, и гимназията. Била много популярна сред връстниците си. Всички я харесвали. Участвала в училищните пиеси, пеела в хора, била в отборите по лека атлетика и плуване. Взела диплома, но не постъпила в колеж. Оценките ѝ били добри, просто не искала да учи. Предпочитала да общува с хората, да се усмихва, да разговаря, да очарова. Да ги подчини на волята си, честно казано. Искала да служи на някаква кауза.

Започнала работа в компания за връзки с обществеността и се местела от една пиар агенция в друга, като вършела всичко, за което местните фирми отпуснат бюджет. Трудела се усърдно, създала си добро име, получавала повишение след повишение и преди да навърши трийсет, изкарвала повече пари, отколкото баща ѝ някога бил получавал като шлосер или монтьор. Десет години по-късно, когато вече била на четирийсет, продължавала да се справя все така добре, но почувствала, че кариерата ѝ забавя своя ход. Ускорението ѝ отслабвало. Вече виждала тавана над главата си. Започнала да се застоява на бюрото и да се замисля: дотук ли бях?

Не, решила тя. Нуждаела се от един последен голям удар. Повече от голям. Мег разбирала, че живее и работи на неподходящо място. Трябвало да се премести. В Сан Франциско най-вероятно, където са големите технологични компании с големите бюджети. Където хора като нея решават далеч по-сложни задачи. Рано или късно трябвало да се премести там. Или в Ню Йорк. Тя обаче се колебаела. А времето минавало. Мег не отишла в Сан Франциско, но Сан Франциско дошъл при нея. Образно казано. Впоследствие научила, че специалистите по недвижими имоти и финансистите на големите технологични компании непрекъснато се надпреварват да предскажат къде ще се появи новата Силициева долина. За да изпреварят останалите. Поради някаква причина родният град на Мег отговарял на всички условия. Възстановявал се от кризата, разполагал с необходимата работна ръка, със съответните сгради, енергийни мощности, скоростен интернет и прочие. Първите емисари вече душели наоколо.

Приятел на приятел на Мег я запознал с човек, който познавал друг човек, който ѝ уредил интервю със собственика на новосъздадена компания. Срещнали се в едно кафене в центъра. Шефът се оказал двайсет и пет годишен, току-що пристигнал от Калифорния. Компютърен гений, роден в чужбина, на когото му хрумнала революционна идея за медицински софтуер и мобилно приложение. Мария Шевик призна, че няма представа какъв точно бил продуктът. Знаела обаче, че мнозина ще забогатеят от него.

Мег получила работата. Старши вицепрезидент по комуникациите и връзките с обществеността. Компанията все пак била стартъп — мастилото на учредителния договор и останалите документи още не било изсъхнало, както се казва — затова и заплатата не била голяма. Плащали ѝ малко повече, отколкото получавала до момента. Но пък имало страшно много бонуси. Опции за закупуване на акции, пенсионни осигуровки, здравни осигуровки, европейски спортен автомобил… Плюс цял куп необичайни за местните, но типични за Сан Франциско екстри като безплатни пици, шоколади и масажи. Всичко това допаднало на Мег. Най-привлекателна ѝ се сторила възможността да купи акции от компанията. Някой ден можела да се превърне в милионер. Или милиардер. Буквално. Така се случвали тези неща.

Отначало всичко вървяло добре. Мег се справяла чудесно с работата си — вдигала много шум, правела страхотна реклама, и на два-три пъти през първата година имали усещането, че аха, и ще стъпят на върха. Но това така и не се случило. Втората година протекла по същия начин. Нещата изглеждали идеални, но… нищо не се случвало. Третата година ситуацията се влошила. Инвеститорите се изнервили. Парите секнали. Но компанията продължавала да се държи. Продали сградата, в която се помещавали, и се настанили като наематели на два етажа от нея. Сложи край на безплатните пици и шоколади. Масите за масаж също изчезнали. Служителите работели по-усърдно от всякога, рамо до рамо в отеснелите офиси, все така уверени, все така решени да успеят.

Тогава Мег се разболяла от рак.

Или по-точно, открила, че шест месеца по-рано се е разболяла от рак. Била прекалено заета, за да ходи по лекари. Решила, че загубата на тегло се дължи на усърдната работа. Но не било така. Диагнозата не била обнадеждаваща. Заболяването се оказало агресивно, при това в напреднал стадий. Единствената надежда била комбинация от няколко нови метода на лечение. Те били екзотични и скъпи, но първоначалните резултати били обнадеждаващи. Тези методи явно работели. Броят на излекуваните пациенти нараствал непрекъснато. Лекарите заявили, че това е единствената възможност, и Мег се записала на първия сеанс още на следващата сутрин.

И тогава започнали всички проблеми.

— Изскочи някакъв проблем със здравната ѝ застраховка — каза Мария Шевик. — Системата отхвърляше номера ѝ. Лекарите тъкмо бяха подготвили Мег за химиотерапия, когато се появиха някакви хора и започнаха да я питат за трите ѝ имена, датата ѝ на раждане, номера на социалната ѝ осигуровка. Същински кошмар. Свързаха се със здравноосигурителната компания, но като че ли никой не знаеше какво става. Виждаха номера ѝ в системата, виждаха, че е клиент, но при всяко въвеждане на кода, тя го отхвърляше. Подаваше съобщение за грешка. Решиха, че проблемът е компютърен. Нищо особено. Заявиха, че ще го оправят още на следващия ден. От болницата обаче бяха категорични, че не могат да чакат. Накараха ни да подпишем формуляр, с който се задължавахме да покрием всички разходи, ако парите от здравната застраховка не пристигнат. Увериха ни, че е чиста формалност. Непрекъснато ставали компютърни грешки. Всичко щяло да се оправи.

— Предполагам, че не се е оправило — отбеляза Ричър.

— Мина събота, мина неделя, направиха още два сеанса. Накрая дойде понеделник и разбрахме.

— Какво разбрахте? — попита Ричър, макар вече да се досещаше.

Мария Шевик поклати глава, въздъхна и закри устата си с длан, сякаш не намираше сили да изрече думите. Сякаш не можеше да продължи да говори. Съпругът ѝ се приведе напред, опря лакти на коленете и довърши историята.

— На третата година, когато инвеститорите започнали да се изнервят… — започна той. — Оказало се, че положението е много по-зле, отколкото си го представяли. Отколкото не само инвеститорите, но и служителите си го представяли. Шефът криел истината от всички. Включително от Мег. А зад кулисите всичко се разпадало. Шефът не плащал сметките. Нито цент. Не подновил здравните застраховки на служителите. Не платил вноските по старите застраховки. Системата отхвърляла номера на Мег, защото полицата ѝ била анулирана. На четвъртия ден от лечението открихме, че тя няма нито социална осигуровка, нито здравна застраховка.

— Вината не е нейна — каза Ричър. — Става въпрос за финансова измама или грубо нарушение на договора. Трябва да има начин.

— Всъщност има два начина — обясни Арън Шевик. — Единият е държавният гаранционен фонд, другият е гаранционният фонд на застрахователния бранш. И двата са създадени именно с тази цел. Естествено, свързахме се с тях. Хората в двата фонда заявиха, че ще обсъдят помежду си кой каква част от отговорността да поеме, след което ще възстановят всичките ни разходи дотук и ще поемат бъдещите. Очакваме решението им тези дни.

— Но не можете да прекратите или да отложите лечението на Мег.

— Тя се нуждае от две-три процедури дневно. Химиотерапия, лъчетерапия, скенери, лабораторни изследвания, специална диета… Не може да получи социална помощ, защото формално се води на работа и получава заплата. Пресата не прояви никакъв интерес към случая. Какво толкова е станало? Детето се нуждае от нещо, родителите ще го осигурят. Къде е интригата? Може би не трябваше да подписваме онзи формуляр. Може би щяха да се появят други варианти. Но го направихме. Вече е прекалено късно. Очевидно е, че болницата иска да си получи парите. Това не е спешен случай. Тези разходи не могат да бъдат отписани току-така. Апаратите, които използват, струват по един милион долара. Те купуват радиоактивни кристали. Затова си искат парите предварително. Така процедират в подобни случаи. Парите на масата. И не си мърдат пръста, докато не ги получат. Не можем да направим нищо. Стискаме зъби и чакаме да се случи нещо. Може да е още утре. До края на седмицата има още седем дни.

— Трябва ви адвокат — каза Ричър.

— Не можем да си го позволим.

— Вероятно можете да се възползвате от някой основен правен принцип, според който можете да получите безплатен юридически съвет.

— Вече го получихме. И то от трима адвокати — отвърна Арън Шевик. — Те поемат случаи от обществен интерес. Но са бедни хлапета. По-бедни са дори от нас.

— До края на седмицата има още седем дни — каза Ричър. — Звучи ми като кънтри песен.

— На това се надяваме.

— Предполагам, че можем да го наречем някакъв план.

— Благодаря.

— А имате ли резервен план?

— Не.

— Можете да се скриете. Аз отдавна ще съм напуснал града. Снимката, която ми направиха, няма да им помогне да ме открият.

— Ще си тръгнеш, така ли?

— Никъде не оставам цяла седмица.

— Те разполагат с имената ни. Не се съмнявам, че могат да ни открият. Все някъде фигурираме. Ако не в телефонния указател, то другаде.

— Разкажете ми за адвокатите.

— Работят безплатно — каза Шевик. — Колко добри смяташ, че са в такъв случай?

— Звучи ми като друга кънтри песен.

Шевик не отговори. Съпругата му вдигна поглед.

— Трима са — добави тя. — Трима много симпатични младежи. Работят по някакъв обществен проект. Не се съмнявам в добрите им намерения. Но законовите процедури са прекалено бавни.

— Може да се обърнете към полицията като резервен вариант. След една седмица — ако нещата не се развият според очакванията ви — може да отидете в управлението и да им разкажете всичко.

— Колко добре ще ни защити полицията? — попита Шевик.

— Не особено добре, предполагам — отвърна Ричър.

— И колко дълго?

— Не особено дълго — призна Ричър.

— А и така ще изгорим всички мостове — каза Мария Шевик. — Ако това, което очакваме, не се случи, ще имаме нужда от тези хора повече от всякога. Към кого друг да се обърнем, когато дойде следващата сметка? Обърнем ли се към полицията, ще се лишим от всяка възможност.

— Добре — отвърна Ричър. — Без полиция. Имате седем дни. Съжалявам за Мег. Искрено съжалявам. Надявам се да пребори болестта.

Той стана от мястото си и се почувства огромен в тясната дневна.

— Тръгваш ли? — попита Шевик.

Ричър кимна.

— Ще се настаня в хотел в града — каза той. — Може да се отбия сутринта. За да си вземем „довиждане“, преди да си тръгна. Ако не дойда, беше ми приятно да се запознаем. Желая ви всичко най-хубаво. Дано час по-скоро решите всичките си проблеми.

Ричър остави двамата Шевик да седят мълчаливо в полупразната стая. Излезе през външната врата и тръгна по тясната бетонна пътека, която водеше към улицата. Мина покрай паркираните автомобили и потъналите в мрак къщи, след което излезе на главната улица и продължи към центъра.