Едно на милион

13

Пистолетът беше „Хеклер и Кох“ МП5, очевидно настроен на кратки откоси от по три изстрела, защото мъжът на задната седалка получи точно три куршума. Стрелецът се прицели на сляпо, но подходи умно, като отстъпи крачка назад и наведе цевта с надеждата да порази краката, ръцете и евентуално гърдите. Междувременно шофьорът получи същата порция олово, но от другата страна. Куршумите, изстреляни от другия тротоар от втори „Хеклер и Кох“ МП5, пръснаха стъклото и се забиха в главата му.

Стрелците отвориха почти едновременно вратите на колата. Мъжът от отсрещния тротоар избута шофьора на празната седалка до него и зае мястото му, а неговият колега се настани отзад. Двамата затръшнаха вратите и потеглиха. Така четиримата пътници се бяха разположили диагонално двама по двама, едните доволни от добре свършената работа, другите мъртви или на крачка от смъртта.

По това време Ричър се намираше на две преки разстояние от другата страна на Сентър Стрийт. Предполагаше, че демаркационната линия между албанците и украинците минава именно по тази улица. Накрая откри това, което търсеше. Бар с малки кръгли маси като в кабаре и сцена в дъното. На сцената се бе разположило трио — китара, баскитара и барабани, — а масите бяха отрупани с малки хапки. На стола до вратата седеше охранител. Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, бяла кожа, руса коса. Несъмнено украинец.

Добре, помисли си Ричър. Точно това, което ми трябва. Нищо повече.

Избра маса приблизително по средата на помещението и седна с гръб към стената. С периферното зрение на лявото си око наблюдаваше охранителя на стола, а с това на дясното — групата на сцената. Тримата музиканти бяха доста добри. Свиреха кавъри на блусове от 50-те в джаз аранжимент. Меки тонове от китарата, не прекалено силни, малко по-дълбоки от баса, и леки провлачени удари по барабана. Без вокал. Повечето гости пиеха вино. Някои си бяха поръчали пици с размерите на порцеланова чинийка за чай. Ричър погледна менюто. Бяха описани като пици с „персонален размер“. Маргарита или пеперони. Струваха девет долара.

Дойде сервитьорка, която му се стори в унисон с музиката от 50-те. Беше дребничка, между двайсет и пет и трийсет, слаба и стройна, облечена изцяло в черно, с къса черна коса, жизнерадостен поглед и свенлива, но заразителна усмивка. Приличаше на актриса от стар черно-бял филм, чийто саундтрак е изцяло от джаз. Вероятно нечия дяволита сестричка. Отракана и опасна. Която предпочита да носи панталони вместо рокли.

Ричър я хареса.

— Да ви донеса ли нещо? — попита тя.

Ричър си поръча две чаши вода, две двойни кафета и две пици пеперони.

— Очаквате ли някого? — попита сервитьорката.

— Опасявам се от недохранване — отвърна той.

Тя се усмихна, а тримата музиканти засвириха една стара изпълнена с печал песен на Хаулин Улф. Китаристът заобяснява с кадифен глас как трябва да зареже всичко и да замине за Мексико. Продължиха да прииждат клиенти, винаги по двама или повече, никога сами. Спираха за секунда, както бе направил и Ричър, за да може охранителят на вратата да ги провери. А той ги оглеждаше от главата до петите, спираше се за миг на очите им и завърташе глава на не повече от милиметър в посока на заведението зад гърба му. Те минаваха покрай него, а той скръстваше ръце и се отпускаше на стола.

Две песни по-късно сервитьорката му донесе поръчката. Остави всичко пред Ричър и той ѝ благодари.

— Онзи на вратата изобщо спира ли някого? — попита Ричър.

— Зависи от човека.

— И кого спира?

— Ченгетата. Макар да не сме виждали полицаи от години.

— Защо тях?

— Не е добре да идват тук. Промени ли вятърът посоката си, лесно могат да ги обвинят във вземане на подкупи, злоупотреба със служебно положение или нещо друго. Затова полицаите ходят в други барове.

— С други думи, онзи на вратата не е спирал никого от години. Какво прави в такъв случай?

— Защо питате?

— От любопитство — отвърна Ричър.

— Полицай ли сте?

— Сега остава да кажете, че приличам на баща ви.

— Той беше малко по-дребен — усмихна се сервитьорката.

Тя се обърна и преди да се отдалечи, хвърли на Ричър прощален поглед, който не бе точно намигване, но бе много близо до това. Миг по-късно се изгуби сред масите. Музикантите продължаваха да свирят. Мъжът на вратата брои клиентите, досети се Ричър. Той е кукувица в чуждо гнездо. Вероятно парите за „закрила“ се изчисляват на процентна база. Мъжът на вратата броеше клиентите, за да не могат собствениците да скрият част от оборота. Освен това вършеше работа и на охранител. За да подслади горчивия хап един вид. Така всички се чувстваха по-добре.

Сервитьорката се върна, преди Ричър да е приключил. Донесе му сметката в малка папка от черен винил. Смяната ѝ свършваше. Ричър закръгли сумата, добави бакшиш и плати в брой. Тя си тръгна. Ричър изяде пиците си, но остана още малко. Наблюдаваше мъжа на вратата. После стана и се запъти към него. Това беше единственият начин да напусне заведението. Друга врата нямаше.

Ричър се изравни със стола на охранителя.

— Имам спешно съобщение за Максим Труленко — каза той. — Трябва да му го предадеш. Ще дойда утре по същото време.

После продължи напред, отвори вратата и излезе навън. На шест метра вдясно се отвори друга врата, предназначена само за персонала. В същия момент. Което Ричър определено не бе очаквал.

Тя се спря на тротоара. Дребничка брюнетка, току-що приключила смяната си.

— Здрасти — каза сервитьорката.

— Благодаря, че се погрижихте за мен. Надявам се да прекарате приятно остатъка от вечерта — каза Ричър и започна да отброява времето наум.

— Пожелавам ви същото и ви благодаря за щедрия бакшиш — отвърна тя.

Сервитьорката стоеше на два метра от него, леко напрегната, леко повдигната на пръсти. Езикът на тялото ѝ бе красноречив.

— Опитах се да преценя какъв бакшиш бих искал да получа, ако бях сервитьор — каза Ричър.

— Видя ли ви в тази роля, никога няма да го забравя.

Ричър отброяваше времето наум, защото очакваше да се случат две неща. Или нищо, или нещо. Може би нищо, защото името Максим Труленко не означаваше нищо за охранителя. Или пък нещо, защото то фигурираше в списъка с ВИП клиенти.

Времето щеше да покаже.

— Какво работите, ако не сте полицай? — попита сервитьорката.

— Търся си работа в момента.

Ако Труленко фигурираше в списъка, процедурата вероятно изискваше охранителят незабавно да позвъни или да изпрати съобщение, след което — било заради получените инструкции, било заради изискванията на процедурата — да излезе, да задържи Ричър по какъвто и да било начин, да го снима с телефона си и да се надява, че екипът за проследяване ще пристигне навреме. Или екипът за отвличане. Ричър не се съмняваше, че разполагат с достатъчно коли. А територията, която трябваше да патрулират, не бе чак толкова голяма. Половин град с формата на круша.

— Съжалявам — каза сервитьорката. — Надявам се бързо да си намерите работа.

— Благодаря — отвърна Ричър.

На охранителя вътре му бяха необходими четирийсет секунди, за да се обади и да получи инструкции, след което да се надигне от стола, да поеме дълбоко дъх и да излезе навън. В такъв случай би трябвало да се появи всеки момент зад гърба им.

Но само ако Ричър бе попаднал на следа.

А това не бе никак сигурно.

— Каква работа бихте искали да вършите? — попита сервитьорката.

Вратата зад тях се отвори и охранителят излезе навън.

Ричър пристъпи към бордюра и се обърна, за да образува нещо като триъгълник, в който сервитьорката се намира от лявата му страна, охранителят — от дясната, а зад гърба му остава свободно пространство.

Охранителят погледна към Ричър и изсъска на сервитьорката:

— Изчезвай, хлапе!

Ричър я погледна.

Тя присви устни. Сякаш изрече безгласно няколко думи. Може би: Виж къде отивам. После хукна. Не буквално. Обърна се и пресече улицата с бързи енергични крачки. Ричър се извърна два пъти, за да погледне през рамо. Погледна след нея само за миг, колкото съзнанието му да запечата фигурата ѝ като кадри от видеоклип. Първия път я видя да крачи на север, на половин пряка разстояние, а втория тя бе изчезнала. Вероятно през някоя врата в края на пряката.

Охранителят заговори бързо:

— Трябва да ми кажете името си, преди да ви свържа с Макс Труленко. А най-добре първо да поговорим, за да разбера откъде се познавате, да успокоя евентуалните му тревоги…

— И кога можем да го направим? — попита Ричър.

— Още сега — отвърна охранителят. — Влезте вътре, ще ви черпя кафе.

Опитва се да ме забави, помисли си Ричър. Докато пристигнат биячите. Огледа улицата и в двете посоки. Не видя фарове. Никой не идваше. Засега.

— Благодаря, но току-що вечерях — отвърна той. — И не ми се пие кафе. Ще се върна утре. По същото време.

Охранителят извади телефона си.

— Мога да му изпратя вашата снимка — каза той. — Като за начало. Това ще ускори нещата.

— Не, благодаря — заяви уверено Ричър.

— И трябва да ми кажете откъде познавате Макс.

— Всички познават Макс. Той е достатъчно известен.

— Какво съобщение искате да му предадете?

— То е само за неговите уши.

Украинецът не отговори. Ричър огледа улицата. И в двете посоки. Никой не идваше. Засега.

— Не ме разбирайте погрешно — продължи охранителят. — Приятелите на Макс са и мои приятели. Но ако познавате Макс, разбирате, че трябва да ви проверим. Не бихте имали нищо против.

Ричър огледа улицата. Сега вече забеляза нещо да приближава. Двойка фарове, появили се от югозападния ъгъл на карето. Те подскачаха нагоре-надолу, тъй като предното окачване явно не успяваше да компенсира друсането при висока скорост. Фаровете описаха полукръг, след което се насочиха право напред и подскочиха нагоре, когато задницата на автомобила се наклони надолу в резултат на силното ускорение.

Колата се насочи право към тях.

— До скоро — каза Ричър. — Надявам се.

Той се обърна, пресече улицата и тръгна на север, по-далече от колата. Миг по-късно видя втори автомобил да се появява иззад северозападния ъгъл на карето. И неговите фарове подскачаха. Но от срещуположната посока. Отново в резултат на силно ускорение. Право към него. Във всяка от колите вероятно имаше по двама души. Бяха реагирали бързо, бяха изпратили четирима души. Това бе равносилно на бойна тревога. Следователно Труленко бе важна клечка. Следователно нямаше да се церемонят с Ричър.

И го бяха притиснали от две страни. А той стоеше по средата, ярко осветен от фаровете на автомобилите им.

Виж къде отивам.

Врата в края на пряката.

Ричър се обърна далече от светлината и видя врата след врата, скрити в неравните сенки, които сякаш се движеха нестройно. Повечето врати бяха на търговски обекти и зад тях се криеше единствено прашен сивкав сумрак, характерен за затворените магазини навсякъде по света, но други бяха от масивно дърво и вероятно водеха към втория етаж, където имаше жилища. Нито една врата обаче не бе отворена, дори на сантиметър. И също така под нито една не се процеждаше светлина. Ричър продължи на север, защото сервитьорката бе тръгнала в тази посока. Сенките разкриха още врати, една по една, но всичките изглеждаха сиви, безмълвни и неумолими. Всичките изглеждаха затворени.

Колите се приближаваха. Светлините на фаровете ставаха все по-ярки. Ричър се отказа да проверява вратите. Реши, че не е чул правилно. Или че не е разбрал какво казват устните ѝ. Съзнанието му започна да разиграва различни сценарии с двама нападатели от юг и двама от север, несъмнено всичките въоръжени. Вероятно с пистолети, а не с пушки. И тъй като се намираха твърде близо до центъра, оръжията им щяха да бъдат със заглушители в зависимост от това какво се бяха споразумели с местното полицейско управление. Не биваше да плашат гласоподавателите все пак. Но и не биваше да проявяват прекалена предпазливост, защото рискуваха да разочароват шефовете.

Колите намалиха и спряха.

Ричър се оказа притиснат между тях.

Първото желязно правило, което си бе изковал още като дете, още когато бе осъзнал, че или той ще се страхува от другите, или те ще се страхуват от него, гласеше, че трябва да се втурне към опасността, а не да бяга от нея. Което в конкретния случай означаваше, че трябва да хукне напред или назад. Той избра напред. На север, в посоката, в която и бездруго отиваше. Така нямаше да наруши ритъма си. Нямаше да изгуби инерцията си. Продължи напред. Ръководен от инстинкт, но и от тактически съображения. Доколкото можеше да има такива предвид неблагоприятните обстоятелства. Трябваше да извлече максимума от лошите карти, които му се бяха паднали. Най-малкото, да се възползва от предимствата, които му предоставя бойното поле. Умните глави в „Уест Пойнт“ биха използвали термини като манипулиране на бойното поле. Тези отпред щяха да изпитат нарастваща тревога в резултат на приближаването му, а онези отзад щяха да изостанат от мишената. И двете промени щяха да намалят ефективността им. И в двата случая под петдесет процента, ако Ричър извадеше късмет. Също така онези отзад щяха да се притеснят да не засегнат колегите си отпред. Които щяха да се намират в непосредствена близост до мишената.

Така онези отзад може би сами щяха да стигнат до извода, че не бива да се намесват. И така да позволят на Ричър да извлече максимума от лошите карти.

Ричър продължи напред.

Чу как вратите на автомобилите се отварят. Фаровете осветиха вратите на няколко магазина вляво от него, всичките солидни на вид, добре заключени. Освен една. Защото не беше врата. А страничен проход. Бордюрът вдясно бе все така равен по цялото протежение на тротоара, но вляво се виждаше отвор между сградите с ширина поне два метра и половина, застлан със същите плочки като тротоара. Явно някакъв пешеходен проход. Обществен. Но накъде водеше? Не беше важно. Важното бе, че е потънал в мрак и може да го изведе на по-удобно място от тази пуста улица, осветена от четирите фара на два автомобила, спрели един срещу друг.

Ричър се втурна в прохода. Зад гърба му прозвучаха стъпки.

Ричър продължи да тича. Само след няколко метра проходът се разшири и излезе на тясна уличка. Все така потънала в мрак. Стъпките зад гърба му приближаваха. Той остана близо до фасадите, където сенките бяха най-дълбоки.

В тъмнината до него се отвори врата. Появи се ръка и го дръпна вътре.