Едно на милион

6

Шевик все още имаше мобилен телефон. Сподели, че не го е продал, защото бил толкова стар, че не струвал почти нищо, а и прекратяването на договора щяло да му струва повече, отколкото щял да получи за апарата. Освен това на моменти много му трябвал телефон. Ричър отвърна, че точно сега е настъпил един от тези моменти. И помоли Шевик да повика такси. Възрастният мъж отвърна, че не може да си позволи такси. Ричър го увери в обратното. Поне този път можеха да го направят.

Таксито, което се отзова, бе стар очукан форд, модел „Краун Виктория“, тъмнооранжев на цвят, с полицейски прожектор на лявата колонка и таксиметрова табелка на покрива. Определено не изглеждаше добре. Но пък се движеше без проблеми. Измина двата километра до дома на Шевик с известно подрусване и поскърцване и спря отпред. Ричър помогна на Шевик да прекоси тясната бетонна пътека до входната врата. А тя отново се отвори, без да се налага Шевик да използва ключа си. Съпругата му впери поглед в тях. На лицето ѝ бе изписан безмълвен въпрос: „Такси? Заради коляното? Защо тогава се връщаш с този големия?“. Но най-вече: „Дължим ли още хиляда долара?“.

— Сложно е — отново каза Шевик.

Влязоха в кухнята. Печката беше студена. Нямаше вечеря. Днес вече се бяха хранили. Седнаха около масата. Шевик разказа своята част от историята. Обясни, че Фисник не се появил. Вместо него дошъл друг. Заместник. Призрачно блед непознат с голям черен бележник. Стигна до момента, в който Ричър предложил да го замести.

Погледът на Мария Шевик се насочи към Ричър. Който каза:

— Сигурен съм, че беше украинец. На врата си имаше затворническа татуировка. Несъмнено на кирилица.

— Не мисля, че Фисник беше украинец — отбеляза госпожа Шевик. — Фисник е албанско име. Проверих в библиотеката.

— Заяви, че Фисник е бил сменен. Каквато и работа да съм имал с Фисник, вече ще я имам с него. Клиентите на Фисник вече са негови клиенти. Който дължи пари на Фисник, вече ги дължи на него. Повтори го няколко пъти. Настоя, че било съвсем елементарно.

— Поиска ли още хиляда долара?

— Отвори бележника си, но го държеше толкова близо до гърдите си, че трудно можеше да види каквото и да било. Попита за името ми. Отвърнах му, че съм Арън Шевик. Погледна в бележника и кимна. А това ми се стори странно.

— Защо?

— Каква е вероятността бележникът да е отворен точно на страницата за буква „Ш“ от цялата азбука? Възможно е, но е малко вероятно. Тогава си помислих, че го крие не за да не видя какво пише в него, а за да не видя какво не пише в него. Защото в него няма нищо. Празен е.

— Какво означава това?

— Че не става въпрос за рутинна вътрешна реорганизация. Не са пратили Фисник на резервната скамейка и не са го сменили с друг. Става въпрос за външна атака. Бизнесът е поет от нови хора. Обмислих внимателно думите му. Езика, който използва. Беше съвсем ясен. Някой друг се е намърдал. При това със сила.

— Чакай малко! — възкликна Мария Шевик. — Чух го по радиото. Май че беше миналата седмица. Назначават нов началник на полицията. Според него в града ни има две враждуващи банди — украинска и албанска.

Ричър кимна.

— Ето какво се е случило — заяви той. — Украинците са превзели част от бизнеса на албанците. И вие вече си имате работа с други хора.

— Поискаха ли още хиляда долара?

— Те гледат в бъдещето, не в миналото. Готови са да отпишат старите заеми, раздадени от Фисник. Ако не всички, то поне част от тях. Защото са принудени да го направят. Нямат друг избор. Нямат представа кой какви суми дължи. Не разполагат с тази информация. А и защо да не ги отпишат? Парите не са техни. Целта им са клиентите. Това е. Прицелили са се в бъдещето. Искат да останат в бизнеса още дълги години.

— Плати ли на онзи човек?

— Той попита колко дължа и аз се възползвах от възможността и му отвърнах, че става въпрос за хиляда и четиристотин долара. Той погледна празните страници и кимна тържествено. Затова му дадох хиляда и четиристотин долара. Той каза, че всичко е наред, и потвърди, че сметките ни са уредени. Дългът е изплатен.

— А къде е останалата част от парите?

— Тук — отвърна Ричър и извади плика от джоба си.

Беше малко по-тънък от преди. В него имаше двеста и единайсет банкноти. Двайсет и една хиляди и сто долара. Ричър го сложи на масата, точно по средата, на равно разстояние от всички. Шевик и съпругата му впериха поглед в парите, но не казаха нищо.

— Теория на вероятностите — продължи Ричър. — Шансът нещата да се подредят както трябва е едно на милион. Но точно това се случва в момента. Някой е започнал война и вие се превръщате не в случайни жертви, а в случайни печеливши.

— Не и ако Фисник се появи след седмица и заяви, че си иска цялата сума, плюс седем бона отгоре — възрази Шевик.

— Няма да го направи — отвърна Ричър. — Фисник е извън играта. Мястото му е заето от украински гангстер със затворническа татуировка на врата, а това почти сигурно означава, че Фисник е мъртъв. Или в невъзможност да реагира. Той няма да се появи нито след седмица, нито след две. Никога няма да се появи. А вие уредихте сметките си с новите хора. Те сами го казаха. Отървахте кожите.

Настъпи продължително мълчание. Мария Шевик погледна Ричър.

— Благодаря ви — каза тя.

В този момент звънна мобилният телефон на мъжа ѝ. Той закуцука към коридора и прие обаждането. Ричър дочу слабото пращене, долетяло от телефона. Мъжки глас, каза си той. Не успя да различи отделните думи, които се изляха в дълъг поток от информация. Чу обаче отговора на Шевик, висок, силен и ясен, прозвучал едва на три метра от него. Приглушено съгласие, изпълнено с умора и разочарование, макар и без следа от изненада. Тогава Шевик изрече една дума, която определено прозвуча като въпрос:

— Колко?

Отговори му слабо пращене.

Шевик затвори телефона. Остана неподвижно известно време, след което се върна, накуцвайки, в кухнята и седна на масата. Опря ръце пред себе си. Погледна плика. Не бе обикновен поглед, а поглед, изпълнен с горчивина. Отнесен, дистанциран… далече от всичко и всички.

— Искат още четирийсет хиляди долара — обяви Арън Шевик.

Съпругата му затвори очи и зарови лице в дланите си.

— Кой ги иска? — попита Ричър.

— Не е Фисник — отвърна Шевик. — Нито украинците. Става въпрос за съвсем друго нещо. Което е причината да вземем заем от Фисник.

— Да не би да сте жертва на изнудване?

— Не, нищо подобно. Де да беше толкова просто. Мога само да кажа, че трябва да платим някои сметки. Току-що получихме една от тях. И трябва да намерим четирийсет хиляди долара. — Той погледна плика и добави: — Благодарение на теб разполагаме с част от парите. — Пресметна наум и обяви: — Трябват ни още осемнайсет хиляди и деветстотин долара.

— Докога?

— До утре сутринта.

— А можете ли да ги намерите?

— Не можем да намерим дори осемнайсет цента.

— Защо толкова скоро?

— Някои неща не могат да чакат.

— Какво ще правите?

Мария Шевик свали длани от лицето си.

— Ще ги вземем назаем. Какво друго ни остава?

— От кого?

— От човека със затворническата татуировка — отвърна тя. — Нямаме друг избор. Продадохме всичко, взехме пари откъде ли не.

— Можете ли да ги върнете?

— Ще мислим за това, когато му дойде времето.

Никой не каза нищо.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Ричър.

Мария Шевик го погледна.

— Можете — каза тя.

— Така ли?

— Всъщност длъжен сте.

— Така ли?

— Човекът със затворническата татуировка смята, че вие сте Арън Шевик. Трябва да вземете заем от наше име.