Едно на милион

37

Грегъри се опита да добие представа за случилото се с помощта на откъслечната информация, постъпила от три независими източника — ченге, на което плащаше, пожарникар, който му дължеше пари, и доносник, който работеше в бар в източната половина на града. В момента свикваше съвещание на вътрешния си кръг. Събраха се в офиса на гърба на диспечерската служба на таксиметровата компания.

— Дино е мъртъв — обяви Грегъри. — Джетмир е мъртъв. Целият им вътрешен съвет е избит. Двайсетте най-високопоставени хора в организацията им са мъртви. Може би дори повече. Вече не са сериозна сила. И никога няма да бъдат. Няма кой да поеме ръководството. Най-високопоставеният оцелял е стар побойник на име Гезим Ходжа. Отървал е кожата само защото е в болница. А е там, защото не може да говори. От него не става никакъв лидер.

— Какво се е случило? — попита някой.

— Руснаците очевидно — отвърна Грегъри. — Всяват шок и ужас източно от Сентър Стрийт. Разчистват половината терен и осуетяват евентуален отбранителен съюз, преди да насочат цялата си мощ единствено към нас.

— Добра стратегия.

— Но зле реализирана — каза Грегъри. — Действали са доста непохватно. Всяко ченге и всеки полицай в града в момента са в дъскорезницата. В следващите месеци източните квартали ще бъдат безполезни не само за нас, но за когото и да било. Всички ще гледат под лупа какво се случва там. Подкупите няма да ни помогнат. Има неща, които властите не могат да игнорират. Обзалагам се, че случилото се вече е влязло в новинарските емисии. Под светлината на прожекторите. А никой не иска да бъде там. Което променя коренно ситуацията в западната половина на града. Сега те ще я искат повече от всякога.

— Кога ще ни атакуват?

— Нямам представа — отвърна Грегъри. — Но ще бъдем готови. От този момент преминаваме към ситуация В. Усилете охраната. Заемете отбранителна позиция. Не искам и пиле да прехвръкне.

— Не можем да поддържаме ситуация В безкрайно дълго. Трябва да знаем кога ще атакуват.

Грегъри кимна.

— Арън Шевик би трябвало да знае — каза той. — Да го попитаме.

— Не можем да го открием.

— Още ли имаме хора пред дома на онази старица?

— Да, но Шевик не се е появявал там. Вероятно тя го е предупредила. Нищо чудно да е негова майка, леля или роднина.

Грегъри кимна отново.

— Добре. Това отговаря на въпроса ти. Обади се на хората ни и им нареди да я доведат. Тя ще му позвъни, докато ние я обработваме. И той ще хукне насам, щом чуе писъците ѝ.

Вантреска ги пресрещна на около два километра от дъскорезницата, което означаваше, че до дома на семейство Шевик има още километър и половина, два, но в югозападна посока. Така се получаваше почти равнобедрен триъгълник. Черният ягуар ръмжеше по улиците. Утрото бе настъпило отдавна. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Околните сгради бяха окъпани в светлина. Ричър помоли Вантреска да спре на бензиностанцията. Паркираха отзад, близо до тунела на автомивката. От там излезе бял седан, целият покрит със синя пяна и бели мехурчета. Огромните четки продължаваха да се въртят.

— Предполагам, че сега можем да настаним семейство Шевик в хотел в източната част. Няма смисъл да се крият. Никой там няма да прояви интерес към тях.

— Не могат да си го позволят — изтъкна Аби.

Ричър надникна в безформения портфейл на Гезим Ходжа.

— Напротив, могат — отвърна той.

— Сигурна съм, че биха предпочели да похарчат парите за Мег.

— Това е капка в морета. Освен това нямат избор. Не бива да остават в онази къща.

— Защо?

— Трябва да ускорим процеса. Което означава да създадем проблеми на украинския capo. Грегъри, нали? Искам да ни чуе как тропаме на вратата му. Можем да започнем от хората му пред дома на Шевик. Прекалено дълго притесняват Арън и Мария. Но може да последва ответен удар. Затова трябва да ги преместим на сигурно място. Макар и временно.

— Не можем да ги качим в колата — отбеляза Бартън.

— Ще вземем линкълна на украинците — каза Ричър. — Ще настаним двамата Шевик на задната седалка и ще ги закараме в някой хубав хотел. Може дори да им хареса.

— Улицата, на която живеят, е без изход — обади се Вантреска. — Има само едно място, откъдето да влезем. Ще изгубим елемента на изненада.

— Вие, да — отвърна Ричър. — Аз обаче ще се промъкна отзад. Ще им изляза в гръб. Докато те се чудят кои, по дяволите, сте вие. Това ни гарантира изненадата.

Ягуарът излезе на главния път, след което Вантреска зави надясно и после наляво, за да се озове на същото място, на което Ричър и Аби бяха оставили крайслера по-рано същата сутрин. Пред съседката на Шевик. Пред информаторката на албанците, на чиито обаждания никой вече нямаше да отговори, защото всички телефони от другия край на линията бяха разтопени от огъня. И ягуарът, подобно на крайслера по-рано, застана зад линкълна, но на разстояние шейсетина метра. Колкото е дължината на два малки парцела в този квартал. В които са построени две малки къщи. Но остана така само за миг. Ричър излезе и ягуарът продължи.

Ричър прекоси предния двор на съседката и отвори вратичката. Пресече и задния двор и се озова пред разнебитената ограда. Която бе или на съседката, или на семейство Шевик, или обща за двата имота. Ричър не изгаряше от желание да се катери отново, затова я изрита и тя падна на земята. Ако беше на двамата Шевик, Труленко щеше да им купи нова. Ако беше на съседката, това беше отплата за шпионирането и доносите. Ако беше обща… ами петдесет процента едното, петдесет процента другото.

Ричър прекоси задния двор на Шевик, мина покрай мястото, на което бяха направени онези снимки, и се насочи към кухненската врата. Почука тихо на стъклото. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-силно. Никакъв отговор.

Той натисна дръжката. Вратата се оказа заключена отвътре. Ричър погледна през прозореца. Не видя никого. Нито Арън, нито Мария. Само ламинираните кухненски плотове, малката маса и виниловите столове. Ричър отиде до следващия прозорец. На спалнята. И тя бе празна. Оправено легло, затворен гардероб и нищо друго.

Вратата на спалнята обаче бе отворена. През нея Ричър зърна нечия сянка в коридора. Сложна сянка, съставна. С две глави и четири крака. Едната половина — по-висока, другата — по-ниска. И тази сянка едва помръдваше, сякаш полагаше немощни усилия да се освободи от нещо, което я удържа с лекота.

Ричър пъхна ръка в джоба си. Избра глока, с който не бе стрелял. Така разполагаше със седемнайсет патрона в пълнителя и един в цевта. Върна се до вратата на кухнята. Пое дълбоко дъх и заби лакът в стъклото, след което промуши ръка и отключи ловко вратата. Миг по-късно се озова вътре. Очевидно бе вдигнал шум, тъй като откъм коридора надникна някой, за да види какво, по дяволите, става. Светло лице, светли очи, руса коса. Черен костюм, бяла риза, черна копринена вратовръзка. Ричър се прицели на два-три сантиметра под възела на вратовръзката, но тъй като бе честен и справедлив, не натисна спусъка, докато не видя ръка с пистолет. Куршумът му проби в гърдите на украинеца дупка, достатъчно голяма, че да пъхне палеца си вътре, след което излезе и се заби в стената зад него. Русокосият се свлече вертикално, като марионетка, на която някой е отрязал конците.

Гърмежът бързо заглъхна. В коридора настана тишина.

А после прозвуча скимтене, но приглушено, сякаш слаб възрастен човек се опитва да извика, но устата му е запушена от силна длан. Чу се и безнадеждно дращене на обувка по пода. Знак на отчаяна съпротива. Кръвта на мъртвеца се събираше на паркета. И се процеждаше в улеите. Ама че бъркотия, помисли си Ричър. На семейство Шевик ще му се наложи да смени няколко квадратни метра паркет. Но за това ще плати Труленко. Както и за скриването на дупката в стената. За малко мазилка и боя. Плюс ново стъкло на кухненската врата. И всичко ще бъде наред.

Коридорът потъна в тишина. Ричър отстъпи назад към вратата, която излизаше на двора. Логиката изискваше нападателите да се разделят на два екипа и да изпратят единия през задния изход със задачата да заобиколи сградата и да нахлуе през предната врата. Той прескочи парчетата стъкло и излезе на двора. Зави надясно, отново надясно и отново надясно. Озова се пред къщата. Видя паркирания на улицата линкълн. Беше празен. От ягуара нямаше и следа. Все още. Ричър проследи маршрута му наум. На север до следващата пресечка, после на запад към главната улица в квартала, на юг, където обикновено завиваха, и накрая обратно в квартала с тесните улички и още по-тесните завои. Пет минути може би. Най-много шест. Нямаше да се объркат. Аби знаеше пътя.

Ричър тръгна покрай предната стена. Стъпваше по тревата, която растеше на около метър от нея заради бетонните основи. Надзърна от малък ъгъл през прозореца на коридора. Видя втори мъж със светло лице и черен костюм. Едрата му лява длан бе притисната върху устата на Мария Шевик. В дясната си ръка държеше пистолет, опрян в главата ѝ. Поредният „Хеклер и Кох“ П7, едновременно елегантен и зловещ. Пръстът му бе обвил спусъка. Арън Шевик стоеше на около метър от тях, вцепенен, облещил очи, несъмнено ужасен. Стиснал здраво устни. Явно украинецът му бе наредил да си затваря устата. Явно не искаше да прояви непокорство. Не и когато в главата на жена му бе опрян пистолет.

Ричър погледна отново към улицата. От ягуара нямаше и следа. Мъжът, който държеше Мария Шевик, бе вперил поглед във вратата на кухнята. Явно очакваше Ричър да се появи от там. И да попадне в класическа патова ситуация. Пусни оръжието или ще застрелям жената. Той обаче не можеше да я застреля, защото Ричър щеше да пръсне главата му само секунда по-късно. Същински омагьосан кръг. Векторите на заплахата щяха да се движат от една точка към друга в безкрайна спирала, която се върти с огромна скорост и надава пронизителен вой.

Ричър пресметна наум. Украинецът бе с една глава по-висок от Мария Шевик. Точно с една глава. Притискаше я към себе си — гърба ѝ към гърдите си — с помощта на лявата си ръка и темето ѝ се намираше на нивото на брадичката му. Едва тогава започваше неговата глава. В момента Ричър го наблюдаваше отстрани. Видя бледата буза с едва набола брада, малкото розово ухо, късо подстриганата руса коса, под която лъщеше скалпът му. Бе на повече от трийсет, но едва ли имаше четирийсет. Дали бе достатъчно високопоставен, за да знае къде се намира командният център на украинците? Това бе основният въпрос, който занимаваше Ричър.

А отговорът най-вероятно е отрицателен, помисли си Ричър. Ние сме дребни риби, седим в колата, наблюдаваме врати. Мислиш ли, че някой ще каже на такива като нас къде живее Труленко? Този тип беше безполезен.

За съжаление. Най-вече негово.

Ричър приклекна и запълзя по тясната бетонна пътека. Входната врата зееше отворена. Украинецът продължаваше да се взира в кухнята. Не откъсваше поглед от нея. Стоеше в очакване. Ричър допълзя до вратата и зае позиция, от която разполагаше с далеч по-добра видимост в сравнение с прозореца. Сега гледаше право към тила на украинеца. Широк бял врат, няколко тънки месести гънки, лъснал от пот череп… Ричър го наблюдаваше под много малък ъгъл. Бе легнал на земята, точно на последното стъпало пред прага на къщата и оглеждаше коридора от долу нагоре. Под същия остър ъгъл бе насочено и дулото на пистолета му. Към мястото, където гръбначният стълб на украинеца се свързваше с черепа. Не смееше да се прицели по-високо. Искаше куршумът да се забие в мозъка му и да остане там, а не да се отклони от някоя кост. Което се случваше понякога. Някои хора имат толкова дебели черепи. Здрави като бетон.

Ричър преброи до три и издиша бавно и продължително.

Натисна спусъка. Главата на украинеца се разцепи като диня, която някой е изтървал на земята, а куршумът излетя от нея и се заби в тавана над него. Появи се облаче фина виолетово-розова мъгла. А то свидетелстваше за мигновена мозъчна смърт. Мръсна работа, кървава и неприятна, но необходима, тъй като пръстът на украинеца бе на спусъка. Това бе единственият сигурен начин. Медицината отдавна го бе доказала.

Украинецът се свлече зад Мария Шевик, сякаш тя бе съблякла дебелото си зимно палто и го бе оставила да падне на пода. Тя остана права, все така на метър от съпруга си, и двамата вцепенени, онемели. Звукът от изстрела заглъхна. Настана тишина. Розовото облаче мъгла също се разсея, макар и по-бавно.

Ягуарът се появи едва сега.

Първоначалният план на Ричър бе да представи хотела като забавно приключение, което да подслади с десетте бона. Пачката с чисто новите стотачки, които ухаеха толкова приятно. Но не се получи. Косата на Мария Шевик бе опръскана с капки кръв и парченца кости. Арън трепереше целият. Още малко и щеше да припадне. Вантреска ги изведе навън и ги настани на задната седалка на ягуара. Аби събра малко багаж вместо тях. Обиколи от стая на стая и взе каквото прецени, че ще им потрябва. Ричър и Хоган изнесоха телата и ги натовариха в багажника на линкълна, като преди това ги освободиха от парите, пистолетите и телефоните. Подобно действие започваше да се превръща в навик за Ричър. Той връчи на Вантреска парите от портфейла на Гезим Ходжа, за да плати стаята на семейство Шевик. Вантреска обеща лично да ги отведе до хотела и да ги настани. Ричър помоли останалите да му помогнат с линкълна.

— Какво ще го правим? — попита Бартън.

— Ще се повозим — отвърна Ричър.

— И къде ще отидем?

— Нали имате участие? Трябва да вземем микробуса ви и да натоварим инструментите ви.

— С тях в багажника?

— Летял ли си някога със самолет?

— Разбира се.

— Вероятността в багажното да е имало ковчег е много голяма. Непрекъснато се репатрират мъртъвци.

— Знаеш, че ще свирим западно от центъра.

Ричър кимна.

— В бар — отвърна той. — С охранител в костюм на входа.