Едно на милион

4

Човекът, който трябваше да се срещне с Арън Шевик на масата в далечния ъгъл на бара, бе четирийсетгодишен албанец на име Фисник. Той бе един от двамата, които Грегъри, босът на украинците, бе споменал по-рано сутринта. В резултат на което Дино звънна на Фисник и му каза да се отбие в офиса в дъскорезницата, преди да отиде в бара. Тонът на Дино не разкри нищо нередно. Нещо повече, гласът му прозвуча весел и жизнерадостен, изпълнен с ентусиазъм, сякаш се канеше да го похвали или възнагради. Може би щеше да му възложи нови задачи или да му отпусне премия. Дори и двете. Или пък щеше да му даде нов, по-висок пост в организацията.

Надеждите на Фисник останаха излъгани. Той мина през тясната вратичка в портала, долови миризмата на борови трупи, чу воя на триона и се отправи към офиса в добро настроение. Минута по-късно се озова здраво завързан за дървен стол, боровите трупи му замирисаха на ковчези, а воят на триона му се стори непоносимо злокобен. Първо пробиха коленете му с акумулаторна бормашина, на която бяха поставили дебела бургия за бетон. После продължиха нагоре. Фисник не им каза нищо, защото нямаше какво да им каже. Останалите приеха мълчанието му като стоическо самопризнание. Такава беше тяхната култура. Възхитиха се на издръжливостта му, но не достатъчно, за да спрат бормашината. Фисник умря почти по същото време, по което Ричър и Шевик напуснаха бара.

Първата половина от разстоянието двамата изминаха сред занемарени улички като тази, на която се намираше барът, след което излязоха на широко открито пространство, заемано някога от ливади и пасища. Но само до края на Втората световна война, когато войниците се върнали от фронта, ливадите и пасищата били разорани и разкопани и на тяхно място се появили спретнати редици от малки едноетажни къщи, част от които на две нива в зависимост от наклона на терена. Седемдесет години по-късно нямаше две еднакви къщи — покривите на всички бяха поправяни многократно, някои имаха пристройки и нова облицовка на стените, дворовете на едни бяха идеално поддържани и окосени, а на други — потънали в бурени. Въпреки това духът на еднотипната следвоенна архитектура продължаваше да витае над това място благодарение на малките парцели, тесните тротоари и острите десни завои, съобразени с маневреността на фордовете, шевролетите, студебейкърите и плимутите от 1948 г.

Ричър и Шевик се отбиха в една бензиностанция и купиха три сандвича с пиле и салата, три пликчета пържени картофи и три кутийки кола. Ричър взе плика в дясната си ръка, а с лявата продължи да подпира Шевик при всяка негова крачка. Така с накуцване и чести почивки успяха да прекосят квартала. Къщата на Шевик се оказа доста навътре в него, в дъното на една улица без изход, която завършваше с малко описващо непълен кръг пространство, не по-широко от самата улица. Като резервоарчето за живак в единия край на стъклената тръбичка на стар термометър. Къщата се намираше вляво, зад бяла дъсчена ограда, през която надничаха първите рози. Бе едноетажна, същата като съседните. Покривът бе покрит с битум, облицовката бе боядисана в бяло. Явно добре се бяха грижили за дома си… но само до неотдавна. Прозорците бяха мръсни, а тревата стоеше неокосена.

Ричър и Шевик закуцукаха по бетонната пътека, която се оказа толкова тясна, че едва побра и двамата, застанали един до друг. Шевик извади ключ, но още преди да го пъхне в ключалката, вратата се отвори. На прага застана жена. Госпожа Шевик несъмнено. Между двамата очевидно съществуваше силна връзка. Жената бе около седемдесетте, белокоса, леко прегърбена. Напоследък бе загубила доста тегло, но главата ѝ бе високо вдигната, а погледът ѝ спокоен, уверен, дори непоколебим. В него още горяха пламъчета. Тя се вторачи в лицето на съпруга си. В раната на челото, охлузването на скулата, съсирената кръв на горната устна.

— Паднах — каза Шевик. — Спънах се в един бордюр. Ударих си коляното. Нищо сериозно. Този господин бе толкова любезен, че ми помогна да се прибера.

Жената изглеждаше объркана. Погледът ѝ се насочи към Ричър, но само за секунда, след това се върна към лицето на Шевик.

— По-добре да те почистя — каза тя, направи крачка назад и Шевик пристъпи в коридора.

Съпругата му понечи да го попита: „А ти…“, но се сепна, вероятно притеснена от присъствието на непознат. Несъмнено искаше да каже: „А ти плати ли на човека?“. Но някои проблеми трябва да се обсъждат единствено на четири очи.

— Сложно е — въздъхна Шевик.

Настъпи тишина.

Ричър вдигна плика, който носеше от бензиностанцията.

— Взехме обяд — каза той. — Предположихме, че предвид обстоятелствата трудно ще отидете до магазина.

Госпожа Шевик го погледна отново. Продължаваше да не разбира какво става. Изглеждаше леко обидена. Смутена. Засрамена.

— Той знае, Мария — обади се Шевик. — Бил е военен следовател и веднага разбра какво се случва.

— Ти ли му каза?

— Той сам се досети. За това е обучен.

— Кое е сложното? — попита тя. — Какво се случи? Кой те удари? Този човек ли?

— Кой човек?

Госпожа Шевик не откъсваше поглед от Ричър.

— Този човек с обяда — уточни тя. — Той от тях ли е?

— Не — отвърна Шевик. — В никакъв случай. Няма нищо общо с тях.

— Защо тогава те следва? Или съпровожда? Прилича на надзирател в затвор.

— Когато ме… — започна Шевик, но се сепна и го промени на: — Когато се спънах и паднах, той минаваше случайно и ми помогна. Оказа се, че не мога да ходя, и той ме изпрати до тук. Не ме е преследвал или ескортирал. Той е тук, защото и аз съм тук. Двете неща са свързани. Защото си ударих коляното. Много е просто.

— Ти каза, че е сложно, а не просто.

— По-добре да влезем вътре — предложи Шевик.

Жена му не помръдна секунда-две, после се обърна и тръгна по коридора. И отвътре къщата изглеждаше така, както отвън. За нея бяха полагани доста грижи, но до неотдавна. Стаите бяха малки, а коридорът тесен. Влязоха в дневната, в която имаше канапе, два фотьойла, много контакти и кабели, но не и телевизор.

— Кое е сложното? — настоя Мария Шевик.

— Фисник не се появи — отвърна съпругът ѝ. — Обикновено стои в бара по цял ден, но не и днес. Получихме единствено съобщение по телефона да се върнем в шест.

— И къде са парите сега?

— Още са в мен.

— Къде?

— В джоба ми.

— Фисник ще заяви, че му дължим още хиляда долара.

— Този господин смята, че няма да го направи.

Жената погледна отново Ричър, след което се обърна към съпруга си и каза:

— Трябва да те почистим. — После посочи кухнята на Ричър и добави: — Моля, сложете обяда в хладилника.

Който се оказа почти празен. Когато отвори вратата, Ричър видя добре измити рафтове с няколко бутилки, отворени — ако се съдеше по вида им — преди шест месеца. Той сложи плика с храната на средния рафт и се върна в дневната. По стените бяха окачени семейни фотографии, подредени като по страниците на списание. Трите най-стари сред тях бяха черно-бели, с лек меден оттенък от годините, а рамките им бяха с много орнаменти. Първата показваше млад войник и съпругата му, с която — предположи Ричър — неотдавна бе сключил брак. Войникът бе в безупречно изгладена униформа в цвят каки. Редник. Вероятно твърде млад, за да се е сражавал във Втората световна, но нищо чудно след края ѝ да е изкарал три години в Германия. И впоследствие да е бил мобилизиран след началото на Корейската война. Жената бе с рокля на цветя, която стигаше до прасците ѝ. И двамата се усмихваха. Дъсчената облицовка зад тях искреше ярко на слънцето. Земята в краката им бе гола и черна, без нито едно стръкче трева.

На втората снимка се виждаше морава с поникнала трева, а жената държеше бебе в ръцете си. Същите усмивки, същата грейнала от слънцето фасада. Мъжът бе заменил униформата с панталон от някаква изкуствена материя и бяла риза с къси ръкави. Жената бе заменила роклята на цветя с тънък пуловер и панталон с дължина седем осми. Бебето бе увито в пелени чак до лицето, което изглеждаше бледо и размазано.

Третата снимка показваше семейството приблизително осем години по-късно. Декоративните растения зад тях скриваха половината фасада. Тревата в краката им бе гъста и тучна. Мъжът бе напълнял в талията и наедрял в раменете. Косата му бе сресана назад. Личеше си, че е започнала да оредява. Жената изгледаше по-красива от преди, но уморена по начина, характерен за всички жени по снимките от петдесетте години.

Осемгодишното момиченце, застанало отпред, несъмнено бе Мария Шевик. Нещо в овала на лицето ѝ и в открития ѝ поглед издаваше, че е тя. Тя беше пораснала, а родителите ѝ първо бяха остарели, после починали и накрая тя бе наследила къщата. Така предположи Ричър. Догадката му бе потвърдена от следващата редица снимки. Вече в избелели цветове, но направени на същото място. На същата морава. Пред същата стена. Явно това се бе превърнало в нещо като традиция. Първата показваше двайсетинагодишната Мария Шевик, застанала до далеч по-слабия и строен господин Шевик, който също бе на двайсет и няколко. Лицата им бяха млади, с леко изострени от светлосенките черти, но усмивките им бяха широки и щастливи.

Втората снимка в новата редица показваше същата двойка, но с бебе на ръце. Снимките отляво надясно в следващата редица показваха как расте то — отначало едва проходило, после като момиченце на четири годинки, на шест, на осем… а двамата Шевик се извисяваха над него с бухнали прически в стила на седемдесетте, тесни тениски или блузи с широки ръкави.

Следващата редица фотографии показваше същото момиче като тийнейджърка, абитуриентка и накрая като млада жена. Колкото по-нови бяха снимките, толкова по-възрастна ставаше жената. Сега тя наближаваше петдесетте, прецени Ричър. Как ли се наричаше това поколение? Децата на бейбибумърите? Сигурно си имаше някакво название. Нали всяко поколение се отличаваше със собствено име.

— Ето ви и вас — произнесе госпожа Шевик зад гърба му.

— Възхищавах се на фотографиите — обясни Ричър.

— Да… — кимна тя.

— Имате дъщеря.

— Да — повтори Мария Шевик.

В този момент се появи съпругът ѝ. Бе изчистил кръвта от устните си, а охлузванията му лъщяха от жълтеникав мехлем. Косата му бе сресана.

— Време е да хапнем — каза той.

Масата в кухнята бе малка, с алуминиев контур по края и ламиниран плот, вече избелял и протрит от използване, макар някога несъмнено да е бил ярък и лъскав. Имаше и три винилови стола в същия цвят. Вероятно купени по времето, когато Мария Шевик е била малко момиченце. За първата ѝ вечеря с възрастните. Когато са започнали да я учат да използва нож и вилица, да казва „моля“ и „благодаря“. А сега, много години по-късно, тя помоли Ричър и съпруга си да седнат, след което извади сандвичите от плика, постави ги в порцеланови чинии и наля колата в ниски тумбести чаши. После донесе ленени салфетки. Седна и се обърна към Ричър.

— Сигурно ни смятате за големи глупаци — каза тя. — След като сме допуснали да се забъркаме в подобна история.

— Не съвсем — отвърна той. — По-скоро за хора, които не са имали късмет. Или са били отчаяни. Убеден съм, че не сте имали друг избор. Продали сте дори телевизора. Плюс още куп неща. Предполагам, че сте теглили кредит и сте заложили къщата. Но това не е било достатъчно. Трябвало е да намерите още пари.

— Така е — потвърди тя.

— Не се съмнявам, че сте имали сериозна причина.

— Така е — повтори Мария Шевик.

Не каза нито дума повече. Двамата със съпруга ѝ се хранеха бавно, залък след залък, глътка след глътка. Сякаш се наслаждаваха на нов, непознат вкус. Или се притесняваха за храносмилането. В кухнята цареше тишина. Не се чуваха шумове от преминаващи автомобили, пешеходци или каквото и да било. Стените бяха покрити със стари бели правоъгълни плочки, а на местата, където те липсваха, имаше тапети на цветя, като роклята на майката на Мария Шевик на първата снимка, но по-бледи и по-размазани. Подът бе застлан с линолеум, набразден много отдавна от дамски обувки с високи токчета, а после почти загладен от безброй стъпки. Кухненските уреди бяха сменяни може би по времето, когато президент е бил Никсън. Плотовете обаче бяха оригиналните, предположи Ричър. Те бяха от бледожълт ламинат, изпъстрен с тънки вълнисти линии, наподобяващи екрана на онези машини, с които в болниците мерят сърдечния ритъм.

Госпожа Шевик изяде сандвича си. Изпи колата си. Събра последните пържени картофки с върха на влажните си пръсти. Допря салфетка до устните си. Погледна Ричър и се усмихна.

— Благодаря.

— За нищо — отвърна той.

— Смятате, че Фисник няма да поиска още хиляда долара, така ли?

— Мисля, че няма основания да ги поиска. Това е различно от „няма да ги поиска“.

— Май ще се наложи да ги платим.

— С удоволствие бих обсъдил въпроса с него. От ваше име. Ако желаете. Мога да му изтъкна няколко довода.

— Не се съмнявам, че можете да бъдете изключително убедителен. Но съпругът ми каза, че само минавате оттук. И утре ще си заминете. А ние ще останем. Ще се чувстваме в по-голяма безопасност, ако си платим всичко.

— Но нямаме пари — обади се Арън Шевик.

Съпругата му не отговори. Вместо това започна да върти пръстените на едната си ръка. Може би подсъзнателно. Имаше тънка златна венчална халка и годежен пръстен с малък диамант до нея. Явно обмисля възможността да ги остави в заложна къща, реши Ричър. Вероятно близо до автогарата, на някоя долнопробна уличка. Но тези два пръстена няма да ѝ донесат хилядарка. Нищо чудно в някое чекмедже на горния етаж да пази бижута, останали от майка ѝ. Или пък наследство от някоя възрастна леля или чичо — колиета, игли за вратовръзки, златни часовници от онези, които подаряват по случай пенсиониране.

— Ще го мислим, когато му дойде времето. Може пък да прояви разум — каза тя. — Може би няма да поиска още хиляда долара.

— Тези хора не са от най-разумните — въздъхна съпругът ѝ.

— Разполагате ли с категорични доказателства за това? — попита Ричър.

— Само с косвени — каза Шевик. — Още в началото Фисник ми обясни най-подробно какви глоби и наказания налагат. Имаше снимки на телефона си, а също и кратък видеоклип. Накара ме да го изгледам. В резултат на тази демонстрация не пропуснахме нито едно плащане. До днес.

— Не ви ли хрумна да се обърнете към полицията?

— Обсъдихме и тази възможност. Но в края на краищата бяхме подписали договора напълно доброволно. Бяхме взели парите им. Бяхме приели условията им. Едно от които гласеше, че не бива да се обръщаме към полицията. Фисник ми показа на телефона си какво наказание ме очаква, ако го направя. Затова преценихме, че не си струва риска.

— Най-вероятно сте постъпили разумно — отвърна Ричър, макар да не смяташе така.

Всъщност не се съмняваше, че Фисник заслужава юмрук в гърлото, а не уважение към клаузите в договора. А след като стовареше юмрука си, щеше да забие лицето му в плота на онази маса в далечния ъгъл на бара. Но от друга страна, Ричър не беше нито на седемдесет, нито прегърбен или прегладнял. Вероятно двамата Шевик бяха постъпили разумно.

— Ще разберем, когато стане шест часът — каза Мария Шевик.

През останалата част от следобеда просто избягваха тази тема. Сякаш бяха сключили негласно споразумение. Разказваха интересни истории от своето минало, водеха най-любезен светски разговор. Мария Шевик наистина бе наследила къщата от родителите си, които я бяха купили на сляпо, без изобщо да я видят, с помощите, отпуснати им по закона за ветераните от Втората световна. Бяха част от лудата следвоенна надпревара на милиони американци, устремили се към средната класа. Самата Мария се бе родила година по-късно, едновременно с моравата, която се виждаше на снимката, и бе израснала тук. В една и съща година бе погребала родителите си и бе срещнала съпруга си. Той бил отличен стругар и тъй като професията му била ценна, не го изпратили във Виетнам. Година по-късно им се родила дъщеря, която — подобно на родителите си — израснала тук. Тя била второто поколение, родено в тази къща. Справяла се добре в училище, после лесно си намерила работа. Така и не се омъжила, затова двамата Шевик нямаха внуци. Ричър забеляза, че когато разказваха за случилото се в по-ново време, гласовете им се промениха. Станаха по-унили, по-сподавени, сякаш имаше неща, за които не можеха да говорят.

Часовникът в главата на Ричър удари пет. Двата километра до бара отнемаха петнайсет минути за него и двайсет за повечето хора, а с темпото, с което се придвижваше Шевик, щяха да стигнат след цял час.

— Време е — надигна се от стола той. — Да тръгваме.