Едно на милион

34

Черният крайслер се насочи право към тях. В един момент забави скорост, а после отново я увеличи. Като бегач, който се препъва, а после отново продължава. Като автомобилен еквивалент на обичайна човешка реакция — сепваш се и спираш, за да огледаш по-добре. Сякаш самият автомобил не можеше да повярва на очите си. Дребничка брюнетка и голям и грозен мъж. Появили се изведнъж на улицата. Точно пред колата. Онези двамата, които всички издирват.

Колата спря рязко и предните врати се отвориха. И двете. На разстояние от около шест метра от Ричър. Двама души. Два пистолета. Глокове. Мъжете ги държаха в десните си ръце. Бяха по-дребни от Гезим Ходжа, но по-едри от повечето хора. Определено не бяха от дребния средиземноморски тип. И двамата бяха облечени с черни панталони, черни ризи и черни вратовръзки. И носеха тъмни очила. Никой от тях не се бе бръснал. Вероятно ги бяха вдигнали под тревога и ги бяха изпратили да патрулират по улиците веднага щом бяха открили колата на Гезим Ходжа.

Двамата пристъпиха крачка напред. Ричър се огледа първо наляво, после надясно. Не видя нищо по-високо от противопожарен кран или по-широко от уличен стълб. Пъхна ръка в джоба си. Там го очакваше онзи „Хеклер и Кох“, за който знаеше, че стреля. Но знаеше, че не иска да го използва. Улична престрелка през нощта несъмнено щеше да привлече внимание. А улична престрелка в слънчево утро щеше да привлече десет пъти повече внимание. В дневната смяна имаше много повече полицаи, отколкото в нощната. И те щяха да реагират мигновено. Щяха да пристигнат десетина патрулки с включени светлини и сирени. Щяха да се появят хеликоптери със снимачни екипи на местните телевизионни станции, минувачи щяха да заснемат клипове с мобилните си телефони. Ричър щеше да изпише купища обяснения. Щеше да прекара стотици часове в една стая в компанията на ченгета и занитена за пода маса. Телефонът на Аби щеше да разкрие връзката им с Бартън, Хоган и Вантреска. Бъркотията щеше да стане още по-голяма. Щяха да минат седмици, преди да се измъкне. Ричър не го искаше, а семейство Шевик не можеха да си го позволят.

Двамата с глоковете пристъпиха напред. Заобиколиха широко отворените врати, стискаха пистолетите с две ръце и присвиваха очи, за да се прицелят по-добре.

Още една стъпка. И още една. После мъжът, застанал вдясно от Ричър, същият, който бе шофирал допреди малко, продължи напред, а другият спря. Спътникът. Двамата действаха като овчарски кучета. Целта им бе единият да заобиколи отзад и да притисне Ричър и Аби към другия, към отсрещния тротоар, към триетажната сграда, където те няма да разполагат с пространство за маневри. Това бе очевидна, инстинктивна тактика.

Но успехът ѝ зависеше от реакцията на Ричър и Аби, които трябваше първо да останат на място, после да се завъртят послушно и да отстъпят назад.

Нямаше да стане.

— Аби, направи крачка назад — каза Ричър. — Едновременно с мен.

Той отстъпи назад. Тя отстъпи назад. Това наруши представата за геометрия на шофьора. Площта пред него се увеличи. Сега той трябваше да направи крачка напред.

— Отново — каза Ричър.

Той отстъпи назад. Тя отстъпи назад.

— Не мърдайте — каза шофьорът. — Или ще стрелям.

Наистина ли, помисли си Ричър. Един от най-важните въпроси в живота му. Пред шофьора на крайслера стояха същите ограничения като пред Ричър. Десетина патрулки с включени светлини и сирени. Хеликоптери със снимачни екипи на местните телевизионни станции, минувачи с мобилни телефони. Купища обяснения. Стотици часове в една стая в компанията на ченгета и занитена за пода маса. А крайният резултат оставаше неясен. Нямаше гаранция. Не плашете гласоподавателите. Скоро щяха да назначат нов шеф на полицията. Освен това човекът имаше професионални задължения. Много въпроси чакаха отговор. Албанците смятаха Ричър за външен провокатор. Искаме да разберем кой си. Следователно този, който го заловеше жив, в състояние да говори, щеше да получи бонус. А онзи, който заведеше Ричър мъртъв, в кома или смъртноранен, щеше да получи наказание. Защото мъртвите не говорят, изпадналите в кома — също, а смъртноранените не оцеляват достатъчно дълго, за да проговорят, когато инквизиторите им извадят лъжиците, електрическите триони, ютиите, бормашините или каквито там зловещи процедури прилагат на изток от Сентър Стрийт. И така, шофьорът щеше ли да стреля? Едва ли, помисли си Ричър. Най-вероятно не. Но не биваше да изключва и тази възможност. Беше ли готов да рискува живота си? Вероятно да. Нямаше да му е за пръв път. И преди бе възприемал подобни ситуации като хазарт, бе залагал и бе печелил. Десет хиляди поколения по-късно инстинктите му продължаваха да са все така изострени. Бе оцелявал толкова пъти… Във всеки случай, гледаше философски на нещата. Никой не живее вечно.

Но беше ли готов да рискува живота на Аби?

— Покажете ми ръцете си — каза шофьорът.

Това щеше да сложи край на играта. Това беше точката, от която нямаше връщане. И бездруго я приближаваха. Законите на геометрията показваха, че Ричър се е озовал в неизгодна позиция. Ъгълът между шофьора и спътника му бе около шейсет градуса, което означаваше, че могат да открият кръстосан огън. Ричър лесно можеше да си представи как ще се развият събитията. Можеше да стреля през джоба си и да свали шофьора. Минус един. Никакъв проблем. След което обаче шейсетградусовият завой към спътника щеше да се окаже бавен и тромав, защото ръката му щеше да стои в джоба. Което щеше да предостави на противника му достатъчно време, за да стреля, и то неведнъж, а два или три пъти. Което пък означаваше, че ще уцели Аби, Ричър или и двамата. А можеше и да пропусне. Почти сигурно щеше да пропусне, помисли си Ричър, защото това е реалният свят. Човекът и бездруго изглеждаше неспокоен. Започнеше ли престрелка, щеше първо да се стресне, а после да изпадне в паника. Повечето куршуми пропускат целта си при далеч по-благоприятни обстоятелства.

Но беше ли готов да рискува живота на Аби?

— Покажете ми ръцете си — повтори шофьорът.

— Ричър? — попита Аби.

Десет хиляди поколения му подсказваха, че трябва да остане жив и да види какво ще му донесат следващите минути.

Ричър извади ръце от джобовете.

— Свали си якето — нареди шофьорът. — От тук виждам колко е натежало.

Ричър съблече якето. Хвърли го на асфалта. Пистолетите в джобовете издрънчаха. Украинските хеклери, албанските глокове. Целият му арсенал.

Почти.

— Качвайте се в колата — продължи със заповедите шофьорът.

Спътникът му отстъпи назад към крайслера. В първия момент Ричър си помисли, че ще им отвори задната врата като портиер пред луксозен хотел. Но той не го направи. Вместо това отвори вратата на багажника.

— Гезим Ходжа също се е возил тук — каза шофьорът.

— Ричър? — попита Аби.

— Всичко ще бъде наред — отвърна той.

— Как?

Ричър не отговори. Влезе пръв, легна настрани и се сви на кравай, след което Аби едва се побра в мястото, което той ѝ бе оставил. Погледнати отстрани, двамата сякаш се бяха прегърнали в леглото. Но това не отговаряше на истината. Спътникът затвори капака с рязък метален трясък. Ричър и Аби потънаха в мрак. Не се виждаше пластмасова дръжка, която да свети в тъмното. Явно я бяха демонтирали.

В този момент Дино разговаряше по телефона с Джетмир. Босът привика помощника си в своя офис. Незабавно. Явно Дино бе намислил нещо. Джетмир влезе в кабинета на Дино три минути по-късно и го завари да се взира в телефона си. Четеше дългата поредица от съобщения, свързани с Гезим Ходжа, който бе открит полумъртъв в багажника на собствения си автомобил.

— Двамата с Гезим Ходжа се познаваме отдавна — започна Дино. — Още от времето, когато бе ченге в Тирана. Дори ме арестува веднъж. Беше най-гадното копеле в цяла Албания. Аз обаче го харесвах. Беше свестен. Надежден. Затова му дадох работа при нас.

— Той е добър човек — отвърна Джетмир.

— Не може да говори — продължи Дино. — Възможно е никога да не проговори. Гърлото му е пострадало сериозно.

— Да се надяваме на най-доброто.

— Кой го е направил?

— Не знаем.

— Къде се е случило?

— Не знаем.

— Кога се е случило?

— Открили са го рано сутринта — обясни Джетмир. — Очевидно е бил нападнат преди това. Час или два по-рано…

— Ето какво не разбирам — каза Дино. — Гезим Ходжа е бивш полицай от Тирана, човек с ценен опит, който играе важна роля в нашата организация. Аз лично го взех на работа и той е с нас вече много години. Винаги ни е служил добре, а това го прави много високопоставена фигура тук. Прав ли съм?

— Да.

— Защо тогава се е захванал с изпълнението на дребни поръчки посред нощ?

Джетмир не отговори.

— Да не би аз да съм му казал да свърши нещо? — попита Дино. — Да не би да съм забравил?

— Не, не мисля — отвърна Джетмир.

Оглеждайте се за спуснати завеси и светлини зад тях. Чукайте на вратите и задавайте въпроси, ако се налага.

— Не — повтори Джетмир.

— Не разбирам — продължи Дино. — Аз не изпълнявам дребни поръчки посред нощ. Имам си хора за тази работа. Ходжа би трябвало да прекара нощта в леглото си. Защо не го е направил?

— Не знам.

— А би трябвало. Нали си дясната ми ръка.

— Мога да попитам.

— Аз вече го направих — отвърна Дино с променен тон. — Оказва се, че през нощта са се случили много неща. И очевидно те са свързани с нещо достатъчно важно, та едно зло старо ченге като Гезим Ходжа да се окаже с премазано гърло. Замисля ли се за броя на хората, които са се включили в изпълнението на задачата, стигам до извода, че е нещо важно. Стигам до извода, че е нещо, за което би трябвало да съм информиран. Поне на етапа на обсъждане. Стигам до извода, че е нещо, което би трябвало да одобря. Така работим тук.

Джетмир не отговори. Дино потъна в продължително мълчание. Накрая продължи:

— Чух също така, че Грегъри е идвал тази сутрин. Удостоил ни е с височайшето си присъствие. Естествено, отново си задавам въпроса защо не съм информиран.

Джетмир не отговори. Вместо това разигра наум оставащите реплики от този разговор, при това на бързи обороти, като игра на ускорен шах. Напред-назад. Дино щеше да продължи да разнищва случилото се без умора и без жал и накрая щеше да разкрие и най-дребните подробности около предателството на Джетмир. А нищо чудно вече да ги знаеше. Мога да попитам… Аз вече го направих. В такъв случай Дино знаеше поне част от истината. Студена пот обля Джетмир. Изведнъж осъзна, че може би е закъснял. После възвърна самообладанието си и реши, че може би не е така. Че босът просто не знае истината. В такъв случай по-добре да заложи на сигурно. Древен инстинкт. Изработен преди десет хиляди поколения. Джетмир първо плъзна ръка под сакото си, второ, измъкна пистолета от кобура си и трето, простреля Дино в лицето. От разстояние един метър, тъй като Дино седеше от другата страна на бюрото. Дино отметна рязко глава назад и стената зад него се покри с пръски кръв, късчета мозък и парчета кости. Изстрелът на деветмилиметровия пистолет отекна силно в малката стая. Оглушително дори. Като бомба. Настъпи тишина, която продължи една безкрайно дълга секунда, след което в стаята се втурнаха хора. Всякакви хора. Членове на вътрешния кръг, работници от дъскорезницата, покрити с прах, охранители, инкасатори, биячи, всички тичаха, крещяха, вадеха пистолети. Случващото се приличаше на сцена от филм, в който някой току-що е прострелял президента. Объркване, паника, лудост…

В този момент пред портала спря черният крайслер с Ричър и Аби в багажника.