Едно на милион

21

На никого не би минало през ума да повика ченгетата заради горяща кола на полупуста улица в източната половина на града. Всеки би си казал: Това не е моя работа и най-добре да си остане така. Мнозина обаче с радост биха позвънили на хората на Дино. Винаги. И биха им съобщили всичко, което би могло да им донесе някаква полза. Особено в случай като този. Дино можеше да им отчете това като заслуга. Няколко души пристъпиха по-близо въпреки опасността, но бързо отскочиха назад заради горещината. Все пак видяха горящите тела вътре. И си записаха регистрационния номер, преди пламъците да го погълнат.

После позвъниха на хората на Дино и ги уведомиха за горящия автомобил на украинците. Беше онзи модел линкълн, който използваха от другата страна на Сентър Стрийт. Доколкото бяха в състояние да преценят зяпачите, телата вътре бяха с костюми и вратовръзки. Обичайна практика по тези места. И май бяха простреляни в гърба. Обичайна практика навсякъде. Но с това случаят приключваше. Все пак те бяха врагове.

В този момент информацията за случващото се стигна до Дино и той взе решение.

— Нека гори — каза Дино.

И веднага свика вътрешния си съвет. В задната стаичка на дъскорезницата. Идеята не допадна на част от състава му, тъй като дървесината е леснозапалима, а в момента наблизо гореше автомобил. И хвърляше искри във въздуха. Но въпреки това дойдоха. Първият му помощник и останалите му най-близки хора. Не че имаха избор.

— Наша работа ли е това? — попита ги Дино.

— Не — отвърна първият му човек. — Нямаме нищо общо.

— Сигурен ли си?

— Но пък всички знаят за салона за масажи. Всички знаят, че резултатът е равен, четири на четири, и двете страни запазиха честта си, а това означава, че играта е приключила. На наша територия няма самостоятелни играчи. Гарантирам, че щяхме да чуем.

— Тогава обяснете ми случилото се.

Никой не успя.

— Добре, изложете ми тогава фактите — каза Дино, — дори да не разбирате какво означават те.

Един от хората му каза:

— Възможно е да са дошли за някаква среща. Някакъв мъж ги е чакал на тротоара. Качил се е в колата, за да разговарят. Но вместо това ги е застрелял. Нищо чудно и да е подпалил колата.

— Кой ги е чакал на тротоара?

— Нямам представа.

— Местен?

— Вероятно.

— Някой от нашите?

— Възможно е.

— Анонимен доносник?

— Възможно е.

— Толкова анонимен, че не сме го засекли досега? Толкова неуловим, че се е измъквал през всичките тези години? Не вярвам. Предполагам, че такъв майстор на занаята би си уредил среща в някое кафене на Сентър Стрийт. И би разговарял с някое обикновено хлапе със суичър и качулка на главата. И не би се срещнал с двама костюмари с линкълн. Не би ги доближил и на километър. На милион километра. Особено в нашата част от града. Това би било равносилно да публикува самопризнанията си в някой вестник. Не, не е била среща.

— Добре.

— Защо ги е застрелял?

— Не знаем.

— Стрелецът може да е бил на задната седалка през цялото време — обади се друг. — Пристигнали са в квартала тримата заедно.

— Следователно стрелецът е един от тримата.

— Би трябвало. Никой не оставя въоръжен човек зад гърба си, освен ако не го познава.

— Къде е той сега?

— Слязъл е от колата, вероятно го е очаквал друг автомобил. Нещо напълно анонимно. Определено не е бил друг линкълн. Хората на улицата щяха да го забележат.

— Колко души е имало във втората кола?

— Несъмнено двама. Те винаги работят по двойки.

— Следователно не става въпрос за малка операция — каза Дино. — Някой е мобилизирал сериозни ресурси, планирал е и е координирал действията им. И всичко това в пълна тайна. В нашата част на града са се появили петима души. Предполагам, че двама от тях не са имали представа какво ще се случи.

— Така е.

— Но защо се е случило? Каква е била стратегическата цел?

— Не знам.

— И защо онзи тип е подпалил колата?

— Не знам — повтори първият помощник на Дино.

Дино огледа всички около масата.

— Съгласни ли сме, че стрелецът е бил на задната седалка през цялото време и следователно е бил един от тях?

Всички кимнаха, повечето от тях сериозно и дори мрачно, сякаш бяха стигнали до този извод след дълги часове на размисъл.

— И след като е застрелял двамата на предните седалки, е подпалил колата?

Последваха нови кимвания, по-бързи и отсечени, сякаш това бе очевидно.

— Защо се прави всичко тогава? — попита Дино.

Никой не отговори. Никой не можеше да отговори.

— Имам чувството, че тук са замесени митове и легенди — продължи Дино. — Че случилото се крие дълбока символика. Като викингско погребение. Нали знаете, полагали мъртвите си воини в лодки и ги изгаряли. Като церемониална погребална клада. Като ритуално жертвоприношение. Сякаш Грегъри ни поднася жертвоприношение.

— На двама от своите хора? — попита помощникът на Дино.

— Броят е много важен.

— Но как?

— Съвсем скоро ще се сдобием с нов шеф на полицията. Грегъри не може да си позволи да започне война. Разбира, че е отишъл твърде далече. Сега ни се извинява. Опитва се да сключи мир. Знае, че е сгрешил. Сега се опитва да оправи нещата. Да промени резултата на шест на четири в наша полза. Като жест… За да не го правим ние. Показва ни, че е съгласен с нас. И признава, че трябва да излезем напред в резултата.

Никой не отговори.

Никой не можеше да отговори.

Дино стана и излезе. Останалите чуха стъпките. Дино прекоси първо външния офис, а после и голямата ламаринена барака. Чуха шофьорът му да пали колата. Чуха го да потегля. Дворът потъна в тишина.

Отначало никой не каза нито дума. После някой попита:

— Жертвоприношение?

Отново настъпи мълчание.

— Друго обяснение ли имаш? — отвърна първият помощник.

— Никога не бихме постъпили така. Предполагам, че и Грегъри не би го направил. Защо му е?

— Смяташ, че Дино греши?

Опасен въпрос. Другият мъж се огледа.

— Мисля, че Дино греши — каза той. — Викингска погребална клада? Що за щуротии!

— Това са смели думи.

— Не си ли съгласен с мен?

Отново настъпи мълчание.

Помощникът на Дино поклати глава.

— Напротив, съгласен съм — каза той. — Не смятам, че е било жертвоприношение или нещо подобно.

— А какво тогава?

— Предполагам, че става въпрос за външна намеса.

— От кого?

— Мисля, че някой е убил онези типове, за да може Грегъри да обвини нас за смъртта им. Той ни напада, ние му отвръщаме. Така накрая ще се унищожим взаимно. И някой друг ще спечели. Някой друг ще завземе и нашата, и тяхната територия. Може би това е крайната цел.

— Но кой?

— Нямам представа. Но ще разберем. И ще ги убием. Нямат представа с какво са се захванали.

— Дино не би ни позволил. Той смята, че това е жертвоприношение. Че всичко е наред…

— Не можем да чакаме.

— И няма да му кажем?

Верният лейтенант на Дино замълча за миг. А после заяви:

— Засега, не. Той само ще ни забави. Това е прекалено важно.

— Ти ли си новият бос сега?

— Може би. Ако Дино греши. И говори щуротии. Ти го каза пръв, между другото. Всички те чуха.

— Не искам да проявя неуважение. Но това е важна стъпка. Най-добре да сме наясно какво правим. В противен случай Дино ще ни обвини в предателство. От най-лошия вид. И ще ни убие.

— Време е да избереш на коя страна да застанеш — каза първият помощник на Дино. — Време е всеки от нас да избере на какво да заложи. На викингски ритуали или на външен човек, който се опитва да завладее града. А това ще ни убие по-бързо от Дино.

Човекът, който се бе обадил пръв, замълча в продължение на десет дълги секунди.

После сви рамене.

— Какво трябва да направим?

— Първо, угасете огъня. Закарайте колата в автоморгата. После започнете да задавате въпроси. Търсете две коли. Едната с голям лъскав линкълн. Все някой ще е запомнил и другата. Открием ли я, ще открием и кой е бил в нея, след което ще го принудим да ни каже за кого работи.

В този момент Ричър се намираше на четири преки от дъскорезницата и склада за дървен материал. Стоеше на верандата пред занемарена къща, собственост на музикант на име Франк Бартън. Бартън беше приятелят на Аби, който живееше в източната половина на града. В дома му завариха и наемателя на Бъртън, Джо Хоган, бивш морски пехотинец, а сега също музикант. Барабанист, по-точно. Комплектът му барабани заемаше половината стая. Бартън свиреше на баскитара. Неговото оборудване заемаше другата половина. Четири инструмента на стативи, усилватели, огромни тонколони… Сред тях се виждаха тесни фотьойли с протрита тапицерия, цялата в петна. Ричър се настани на единия, Аби — на другия, Бартън — на третия, последния. Хоган седна на столчето зад барабаните. Бялата тойота бе паркирана под прозореца.

— Това е лудост, човече! — каза Бартън. — Познавам тези типове. Свиря в клубовете им. Те никога не забравят. Аби не може да се върне там. Никога!

— Освен ако не открия Труленко — възрази Ричър.

— И как ще ти помогне това?

— Мисля, че поражение от такъв мащаб ще промени нещата.

— Как?

Ричър не отговори.

— Има предвид, че единственият път до такава ценна мишена като Труленко минава през най-високите нива на организацията на Грегъри. Оцелелите след това ще бъдат улични мутри, които ще се щурат като мухи без глави. Албанците ще ги схрускат с парцалите. И ще завладеят целия град. И няма да има никакво значение, че някой някога е имал проблеми с украинците. Защото украинците ще са мъртви.

Браво на морската пехота! Отличен усет за стратегия!

— Това е лудост! — повтори Бартън.

Остават шест дни до края на седмицата, помисли си Ричър.