Едно на милион

3

Барът се намираше на партера на най-обикновена стара тухлена сграда, разположена горе-долу по средата между две преки. Имаше олющена дървена врата и мръсни прозорци от двете ѝ страни. Зеленият неонов надпис над вратата бе някакво ирландско име, а по прозорците бяха монтирани неонови табели, изпъстрени с арфи и детелини, които рекламираха бири. Ричър познаваше някои от тях, а други виждаше за пръв път. Той помогна на Шевик да слезе от тротоара, да пресече улицата, да стъпи на отсрещния бордюр и да стигне до вратата. Часовникът в главата му подсказваше, че е дванайсет без двайсет.

— Аз ще вляза пръв — каза той. — Вие ще ме последвате след малко. Така е по-добре. Все едно не се познаваме. Става ли?

— След колко време? — попита Шевик.

— Две минути — отвърна Ричър. — Колкото да си поемете дъх.

— Добре.

Ричър отвори вратата и влезе. Вътре цареше сумрак и миришеше на разлята бира и дезинфектант. Помещението бе с прилични размери. Не беше огромно като хангар, но не беше и малко. От двете страни на протритата дъсчена пътека, която водеше до бара, бяха разположени дълги редици маси за четирима. Самият бар бе квадратен и се намираше в далечния ляв ъгъл на помещението. Зад него стоеше дебелак, който не се бе бръснал поне от три-четири дни. Бе метнал кърпа през рамо. Клиентите бяха само четирима. Всеки от тях се бе настанил на отделна маса, навел глава и свил рамене. Всичките изглеждаха стари, уморени, измъчени като самия Шевик. Двама стискаха бутилки, другите двама държаха в дланите си полупразни халби, сякаш се опасяваха някой да не им ги отмъкне.

Никой от тях не приличаше на лихвар. Дали пък барманът не въртеше подобен бизнес? Или пък действаше като посредник? Ричър отиде при него и попита дали има кафе. Оказа се, че изобщо не предлагат кафе, което разочарова, но не изненада Ричър. Тонът на бармана бе любезен, но Ричър имаше чувството, че едва ли щеше да бъде такъв, ако пред него не стоеше непознат с внушителни размери и мрачно изражение. Друг клиент би получил само иронично подмятане.

Вместо кафе Ричър си взе бутилка местна бира, студена, хлъзгава, покрита с капчици вода. Когато я отвори, от гърлото ѝ изригна вулкан от пяна. Ричър остави на барплота един долар от рестото си и се запъти към най-близката свободна маса. Тя се намираше в далечния ъгъл вдясно от бара. Мястото му допадна, защото можеше да седне с гръб към стената и да наблюдава цялото помещение.

— Там не! — извика барманът.

— Защо? — отвърна Ричър.

— Запазено е.

Останалите четирима клиенти вдигнаха поглед, но бързо извърнаха очи.

Ричър се върна на бара и прибра долара. Няма „моля“, няма „благодаря“, няма и бакшиш. Прекоси помещението по диагонал и се настани на предната маса от другата страна, точно до един мръсен прозорец. Същата геометрия, но завъртяна на сто и осемдесет градуса. Зад гърба му имаше ъгъл и можеше да наблюдава целия бар. Отпи глътка бира, която се оказа предимно пяна, и точно в този момент на вратата се появи накуцващият Шевик. Погледна право към празната маса в далечния десен ъгъл и спря изненадан. Огледа цялото помещение. Първо бармана, после четиримата самотни клиенти, Ричър и накрая отново празната маса в ъгъла. А тя бе все така пуста.

Шевик закуцука към нея, но в един момент спря и смени посоката. Запъти се към бара. Размени няколко думи с дебелака. Ричър седеше прекалено далече, за да чуе разговора им, но предположи, че Шевик е задал въпрос. „Къде е Еди-кой си?“ Несъмнено съпроводен с поглед към празната маса отзад. Явно получи ироничен отговор. Нещо от рода на: „Аз да не съм врачка?“. Шевик се завъртя с гръб към бара и пристъпи в ничията земя между масите. Където можеше да обмисли следващия си ход.

Часовникът в главата на Ричър показваше дванайсет без петнайсет.

Шевик се запъти към една празна маса, но спря нерешително за миг. После седна с лице към ъгъла, сякаш това бе стол за посетители пред бюро, а не удобното кожено кресло на човека зад него. Седеше на самия ръб на стола, с изправен гръб, полуизвърнат настрани, вперил поглед към вратата, готов да скочи любезно, дори сервилно веднага щом се появи онзи, с когото имаше среща.

Но никой не се появи. В бара продължаваше да цари тишина. От време на време някой отпиваше блажено от бирата си, друг въздишаше тежко или пък някоя чаша проскърцваше в ръцете на бармана, който я бършеше усърдно с кърпата си. Шевик заби очи във вратата. Времето течеше.

Ричър стана и се запъти към бара. Опря лакти на плота и впери в бармана поглед, изпълнен с очакване, като клиент, който очаква нова бира. Барманът му обърна гръб и изведнъж си намери спешна работа в далечния край. Сякаш искаше да каже: няма бакшиш, няма обслужване. Ричър очакваше подобна реакция. Всъщност търсеше я целенасочено. Защото тя щеше да му осигури известна дискретност.

— Какво става? — прошепна той.

— Няма го — отвърна Шевик също шепнешком.

— По това време обикновено тук ли стои?

— Винаги — прошепна Шевик. — Прекарва целия си ден на онази маса.

— Колко пъти си правил това?

— Три.

Барманът продължаваше да стои в далечния ъгъл и да се преструва на много зает.

— След петнайсет минути ще дължа вече двайсет и три и петстотин, а не двайсет и две и петстотин — продължи Шевик.

— Таксата за просрочване е хиляда долара?

— На ден.

— Вината не е твоя — прошепна Ричър. — Не и ако този тип не се появи.

— Тези хора не разсъждават логично.

Шевик впери поглед във вратата. Барманът довърши въображаемата си работа и прекоси по диагонал разстоянието от задната част на бара до предната. Крачеше с високо вдигната брадичка и излъчваше неприязън, сякаш намерението му бе само да чуе поръчката на Ричър, но не и да я изпълни.

Той спря на метър от него и зачака.

— Какво има? — попита го Ричър.

— Искаш ли нещо? — изръмжа барманът.

— Вече не. Исках само да се разходиш напред-назад. Като те гледам, май имаш нужда от малко движение. Но сега съм доволен, тъй като се пораздвижи. Благодаря.

Барманът впери поглед в Ричър. Явно обмисляше ситуацията. Която не бе никак приятна. Вероятно криеше пистолет или бухалка под бара, но нямаше никакъв шанс да стигне пръв до тях. Ричър бе на една ръка разстояние. Затова единствената възможна реакция бе вербалната. В това нямаше никакво съмнение. В крайна сметка го спаси телефонът на стената. Който иззвъня зад гърба му. Издаде едно от онези старомодни, леко приглушени, протяжни и дори печални иззвънявания, после още едно.

Барманът се обърна и вдигна. Телефонът бе класически модел, с голяма пластмасова слушалка и дълъг кабел, който се влачеше по пода. Барманът изслуша мълчаливо човека, който се обаждаше, след което затвори. После вирна брадичка към Шевик, който седеше в далечния ъгъл.

— Върни се в шест вечерта — извика той.

— Какво? — отвърна Шевик.

— Чу ме.

Барманът му обърна гръб и се зае с поредната си въображаема задача.

Ричър седна на масата на Шевик.

— Какво означава това? Да се върна в шест?

— Предполагам, че онзи, когото очакваш, ще закъснее. Затова се обади. За да знаеш какво става.

— Не съм сигурен — отвърна Шевик. — Нали крайният срок беше в дванайсет?

— Вината не е твоя — повтори Ричър. — Твоят човек го пропусна, не ти.

— Но той ще каже, че му дължа още хиляда долара!

— Не и след като не е дошъл на срещата. А това го знаят всички. Барманът прие обаждането му. Той е свидетел. Ти беше тук, а той — не.

— Не мога да намеря още хиляда долара — каза Шевик. — Просто няма откъде да ги взема.

— Смятам, че закъснението му те освобождава от задължението да платиш още един бон. Това е очевидно. Като клауза в договор. Ти си бил на уреченото място в уречения час. Той е пропуснал срещата. Това е основен принцип в правото. Всеки адвокат може да ти го обясни.

— Тук няма място за адвокати — настоя Шевик.

— И от тях ли се страхуваш?

— Не мога да си позволя адвокат. Особено ако ще трябва да търся още хиляда долара.

— Няма. Ти дойде навреме. Твоят човек пропусна срещата.

— Както казах, тези хора не се интересуват от логиката.

Барманът ги наблюдаваше отдалече. Часовникът в главата на Ричър удари дванайсет.

— Не можем да чакаме тук цели шест часа — каза той.

— Жена ми ще се притесни — отвърна Шевик. — Трябва да се прибера у дома и да говоря с нея. После ще се върна.

— Къде живееш?

— На километър и половина, два от тук.

— Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.

Шевик се замисли за миг, после отговори:

— Не, не мога да те помоля за подобно нещо. И бездруго направи достатъчно за мен.

— Това определено беше достатъчно общо и любезно.

— Искам да кажа, че не бива да си губиш времето с мен. Сигурен съм, че си имаш друга работа.

— По принцип избягвам каквато и да било работа. Предполагам, че е реакция срещу реда, дисциплината и ограниченията по-рано в живота. В резултат на което пътувам без определена цел и разполагам с неограничено време, за да стигна до там. С удоволствие ще се поразходя километър и половина, два.

— Не, не мога да те моля за подобно нещо.

— Редът, дисциплината и ограниченията, за които споменах, ми бяха наложени във Военната полиция, където освен всичко останало ме научиха да забелязвам едно-друго. Не само веществени доказателства, но и особености в поведението на хората. Нали разбираш? Кой как се държи, в какво вярва и прочие. Неща, свързани с човешката природа. Учиха ни на много глупости, но и на полезни неща. В момента ти се каниш да извървиш два километра през един от най-опасните квартали в града с двайсет бона в джоба. В същото време обаче се чувстваш неловко, защото парите са още в теб, а не би трябвало. На всичко отгоре загубата им ще съсипе живота ти, а днес вече те нападнаха веднъж. Истината е, че се страхуваш да изминеш разстоянието до дома си, но знаеш, че мога да ти помогна. Освен това цялото тяло те боли от падането, следователно движенията ти са сковани, но знаеш, че мога да ти помогна и в това отношение, затова би трябвало да ме помолиш да те изпратя до вкъщи.

Шевик не каза нито дума.

— Ти обаче си джентълмен — продължи Ричър. — Искаше да ми дадеш награда. Ако те изпратя и ме запознаеш с жена си, най-малкото, което можеш да направиш, е да ме поканиш на обяд. Така поне смяташ. Но тя не е сготвила обяд. И ти се притесняваш. А не би трябвало. Влизам ти в положението. Забъркал си се с лихвари и си загазил. Вероятно не сте обядвали като хората от два-три месеца. Изглеждаш отслабнал. Според мен с поне десетина килограма. Кожата ти виси. Ще вземем сандвичи по пътя. Аз черпя. С парите, които получавам от Чичо Сам. От там идват те, от твоите данъци. Ще си поговорим, а после ще те изпратя до тук. Ще платиш на твоя човек и аз ще продължа по пътя си.

— Благодаря — каза Шевик. — Искрено ти благодаря.

— Няма нищо — отвърна Ричър. — Искрено те уверявам.

— Къде отиваш?

— На някое друго място. Обикновено зависи от времето. Обичам топлите щати. Това ми спестява разходите за палто.

Барманът погледна отново към тях, но от разстояние.

— Да вървим — каза Ричър. — Тук човек може да умре от жажда.