Едно на милион

7

Обсъждаха ситуацията в продължение на трийсет минути. Ричър и семейство Шевик. Анализираха я от всеки възможен ъгъл. Част от условията бяха зададени предварително. И не подлежаха на коментар. Семейство Шевик се нуждаеха от парите. Това беше безспорно. Нуждаеха се от парите до утре сутринта. Утре, не вдругиден. Точка.

Но не казваха защо.

Бяха изгубили спестяванията, трупани цял живот. Бяха изгубили и къщата, ипотекирана отново. Бяха сключили договор, съгласно който щяха да останат в нея до края на дните си, но нотариалният акт вече беше в банката. И вече бяха похарчили получените пари. Нямаше откъде да намерят още. Кредитните им карти — излезли отдавна на червено — бяха анулирани. Бяха взели заеми, гарантирани с пенсиите им. Бяха осребрили застраховките си „Живот“, бяха се отказали дори от домашния телефон. Бяха продали колата и всичко останало, което имаше някаква стойност. Бяха останали единствено с дрехите на гърба си и личните си вещи. В допълнение към тях притежаваха пет брачни халки от деветкаратово злато, три пръстена с малки диаманти и позлатен часовник с пукнато стъкло. Ричър предположи, че дори в най-щастливия ден от живота си най-милозливият собственик на заложна къща в света едва ли ще ги оцени на повече от двеста долара. Не повече. И най-много на сто в някой не толкова щастлив ден. Капка в морето. Дори по-малко.

Двамата Шевик споделиха, че са се обърнали към Фисник за пръв път преди пет седмици. Научили името му от някаква съседка. Като клюка, не като препоръка. Ставало въпрос за скандал. За трагичната история на братовчеда на съпругата на племенника на друга съседка, която взела пари от някакъв гангстер в бар. Който — можете ли да си представите? — се казвал Фисник. С помощта на слухове, които дочул тук-там, Шевик стеснил радиуса на търсене и започнал да проверява всеки бар в очертания периметър. Чувствал се неловко, изчервявал се дори, когато разпитвал барманите дали познават човек на име Фисник. В четвъртото заведение, в което се отбил, един дебелак му посочил иронично масата в ъгъла.

— Как процедирахте? — попита Ричър.

— Всичко мина много лесно — отвърна Шевик. — Пристъпих към него и останах прав, докато ме огледа хубаво. После той ме подкани с жест да седна. Отначало увъртах, но накрая си признах направо, че ми трябват пари, а доколкото знам, той отпуска заеми. Попита за каква сума става въпрос. Казах му, а той ми обясни условията на договора. И ми показа снимките. После ме накара да изгледам онова видео. Накрая му дадох номера на банковата ни сметка. Двайсет минути по-късно получих парите. Преводът бе направен от някаква офшорна компания в Делауеър.

— Мислех, че са ви дали цяла торба с пари в брой — отбеляза Ричър.

— Не, но сме длъжни да се разплащаме в брой.

Ричър кимна.

— Става въпрос за две неща — каза той. — Които се случват едновременно. Лихварство и пране на пари. Превеждат мръсните пари, а в замяна получават кеш от улицата. Плюс тлъста лихва. Прането на пари обикновено е свързано с определен процент загуба, а не печалба. Тези типове определено са умни.

— Нямам представа.

— Смяташ ли, че украинците са по-добри или по-лоши?

— Предполагам, че са по-лоши. Законът на джунглата вече го доказва.

— И как ще им платите?

— Ще го мисля, когато му дойде времето.

— Нямаш какво да продадеш.

— Може да изскочи нещо.

— Мечтай си.

— Не, наистина. Очакваме нещо. Имаме всички основания да се надяваме, че ще се случи съвсем скоро. Просто трябва да издържим дотогава.

Двамата Шевик така и не казаха какво очакват.

Двайсет минути по-късно Ричър слезе невъзмутимо от бордюра, прекоси улицата с четири бързи крачки, стъпи на отсрещния тротоар и отвори вратата на бара. Вътре изглеждаше по-светло, но само защото навън бе започнало да се смрачава. Беше станало и по-шумно, тъй като клиентелата се бе увеличила. Ричър забеляза петима мъже, седнали плътно един до друг на маса за четирима, да си разказват оживено някакви весели истории.

Бледият мъж не бе помръднал от мястото си в далечния ъгъл.

Ричър се запъти към него. Мъжът отново не откъсна поглед от него, докато приближаваше. Ричър забави крачка — трябваше да следва правилата на играта между кредитор и длъжник. Походката му бе дружелюбна, или така поне смяташе той, излъчваше дружелюбна общителност, а не заплаха. Седна на същия стол.

— Арън Шевик, нали? — попита украинецът.

— Да — отвърна Ричър.

— Какво те води насам толкова скоро?

— Трябва ми заем.

— Вече? Току-що изплати предишния.

— Изникна нещо.

— Казах ти. Смотаняци като теб винаги се връщат.

— Спомням си.

— Колко искаш?

— Осемнайсет хиляди и деветстотин долара — каза Ричър.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Това е голям скок от осемстотинте долара, които си заел миналия път.

— Хиляда и четиристотин.

— Шестстотин от които са лихви и такси. Сумата на главницата е била едва осемстотин долара.

— Онова беше тогава. А това е сега. Трябват ми осемнайсет хиляди и деветстотин долара.

— Можеш ли да върнеш заема?

— Винаги съм го правил. Питай Фисник.

— Фисник е минало — отвърна мъжът с бледата кожа.

И нито дума повече. Ричър зачака. Накрая украинецът каза:

— Може би ще намеря начин да ти помогна. Но и ти трябва да ми влезеш в положението. Поемам риск, който ще се отрази на цената. Имаш ли нещо против подобен сценарий?

— Не — отвърна Ричър.

— Трябва да знаеш, че и аз си падам по кръглите числа. Не мога да ти дам осемнайсет хиляди и деветстотин. Ще ти дам двайсет, но ще удържа хиляда и сто като такса за административни разходи. Така ще получиш точно толкова, колкото искаш. Да ти кажа ли каква е лихвата?

— Да — каза Ричър.

— Нещата се промениха, откакто Фисник не е в този бизнес. Навлязохме в ерата на иновациите. Работим с така нареченото динамично ценообразуване. Лихвата се движи нагоре или надолу в зависимост от обективни фактори като търсене и предлагане, но също и от субективната ни оценка на длъжника. Надежден ли е? Можем ли да му имаме доверие? Такива въпроси.

— Къде съм аз? — попита Ричър. — В коя част на таблицата? При високите лихви или при ниските?

— Ще те поставя на самия връх. Където отбелязвам най-големите рискове. Истината, Арън Шевик, е, че не си ми особено симпатичен. Имам лошо предчувствие. Вземеш ли двайсет бона днес, ще трябва да ми върнеш двайсет и пет, и то след седмица. Не спазиш ли срока, ще ти начисля лихва от двайсет и пет процента за всяка седмица или част от седмицата, плюс наказателна такса от хиляда долара за всеки ден или част от деня. След деня на падежа сумата става изискуема изцяло и незабавно. Отказът или невъзможността да я платиш може да ти донесе най-различни неприятности. Трябва предварително да си наясно с това. Искам да чуя, че разбираш какво ти казвам. Искам да го чуя от твоята уста, с твоите думи. Не можем да го запишем черно на бяло, не можем да си сложим подписите върху лист хартия. Трябва да ти покажа едни снимки…

— Чудесно — отвърна Ричър.

Украинецът порови из телефона си, прехвърли различни менюта и албуми, сетне му показа снимките, които бяха във формат „пейзаж“, а не „портрет“. И това се оказа логично, тъй като хората на тях лежаха, завързани за метално легло, в стая с варосани стени, потъмнели от годините и влагата. На някои очните им ябълки бяха извадени с лъжица, други бяха рязани с електрически трион, трети бяха горени с ютия, четвърти бяха дупчени с бормашина. Нещо повече, бормашините също бяха снимани като доказателство, както и бургиите, забити в окървавена плът.

Лоша работа. Но Ричър бе виждал далеч по-лоши неща. Макар че това може би бе най-лошата подобна колекция, събрана на един-единствен телефон.

Върна го на украинеца. Който отново порови в менюто, докато открие онова, което търсеше. Време бе за сериозна работа.

— Разбра ли условията на договора? — попита призрачно бледият мъж.

— Да — потвърди Ричър.

— Приемаш ли ги?

— Да — повтори Ричър.

— Банкова сметка?

Ричър продиктува номера, който Шевик му бе дал. Украинецът го записа в телефона си и натисна голям зелен правоъгълник в долния край на екрана. Така въведе съответната команда за изпълнение.

— До двайсет минути парите ще бъдат в банковата ти сметка — обяви той.

После въведе друга команда и изведнъж вдигна телефона и засне лицето на Ричър.

— Благодаря ти, Шевик. Беше ми приятно да работя с теб. Ще се видим точно след една седмица.

Призрачно бледият мъж докосна късо подстриганата си глава с бял като кост пръст. Същият жест, който бе използвал и преди. Нещо свързано със запаметяването. И едновременно с това внушаващо заплаха.

Все тая, помисли си Ричър.

Стана от мястото си и тръгна към вратата. Навън го посрещна мрак. До тротоара бе спряла кола. Черен линкълн с работещ двигател, със задрямал зад волана шофьор, облегнал се на седалката, навел глава настрани, разтворил широко колене и лакти. Приличаше на всеки друг шофьор на лимузина по света, който си почива от натовареното ежедневие.

До колата стоеше втори мъж, подпрял се на задната броня. Беше облечен по същия начин, както и шофьорът. И мъжът в бара. Черен костюм, бяла риза, черна копринена вратовръзка. Нещо като униформа. Беше кръстосал и ръце, и глезени. Стоеше и чакаше. Приличаше на мъжа от бара, но след като е прекарал месец на слънце. Бял, но не чак луминесциращ. Имаше късо подстригана руса коса, чупен и накриво зараснал нос, белези над веждите. Лош боец, помисли си Ричър. Очевидно е получавал доста удари.

— Ти ли си Шевик? — попита мъжът.

— Кой се интересува? — отвърна Ричър.

— Хората, от които взе пари назаем.

— Говориш, все едно вече знаеш кой съм.

— Ще те изпратим до вас.

— Ами ако не искам? — попита Ричър.

— Това е част от сделката.

— Каква сделка?

— Трябва да знаем къде живееш.

— Защо?

— За застраховка?

— Проверете името ми.

— Вече го направихме.

— И?

— Няма те в телефонния указател. Не притежаваш собственост.

Ричър кимна. Семейство Шевик се бе отказало от домашния телефон. И бе прехвърлило на банката собствеността върху къщата.

— Затова трябва да ти дойдем на гости. Лично — обясни мъжът.

Ричър замълча.

— Има ли госпожа Шевик? — попита онзи.

— Защо?

— Може би трябва да я посетим. Да се запознаем и с нея, докато оглеждаме жилището ти. Поддържаме близки отношения с нашите клиенти. Ставаме семейни приятели. Намираме го за особено полезно. А сега се качвай в колата.

Ричър поклати глава.

— Не ме разбираш правилно — продължи непознатият. — Нямаш избор. Това е част от сделката. Ти взе нашите пари.

— Вашият приятел с млечнобялата кожа вътре ми обясни договора. Изложи всички условия, и то най-подробно. Разказа ми за административните такси, динамичното ценообразуване, наказанията при просрочване. В един момент дори ми показа снимки. След което ме попита дали приемам условията на договора, а аз ги приех. Така сключихме сделката. И след като веднъж сме я сключили, не може да променя условията — да ми праща кола, да иска да водя някого у дома, да го запознавам със семейството. Би трябвало да поиска съгласието ми предварително. Договорът прилича на двупосочна улица. Нужни са преговори и взаимно съгласие. Не може да се променя едностранно. Това е основен принцип.

— Голям си умник.

— Мога само да се надявам — отвърна Ричър. — Понякога се притеснявам да не би да подхождам твърде педантично.

— Какво?

— Можеш да ме поканиш в колата, но не можеш да ме задължиш да се кача.

— Какво?

— Чу ме.

— Добре, предлагам ти да се повозиш. Последен шанс. Качвай се в колата.

— Кажи „моля“.

Непознатият се замисли. Накрая каза:

— Качи се в колата, моля.

— Добре — съгласи се Ричър. — След като ме молиш така любезно.