Изгубеният храм

9.

Мирина, Лемнос

На другата вечер

Грант стоеше на хотелския балкон и вдишваше нощния въздух. Пред него примигваха светлинките на пристанището, ясни като звезди, всяка от тях удължена с отражението й във водата. В този миг се чувстваше като капитан, който се опитва да води кораба само по отраженията.

— И какво ще правим сега?

Грант се обърна. Капаците на прозорците бяха отворени и помещението пред него, окъпано в тютюневожълта светлина, беше рамкирано като картина. Рийд седеше на стол до гардероба, очевидно хипнотизиран от вентилатора на тавана, докато Марина се беше разположила на края на леглото и кърпеше ръкава на някаква блуза. Мюър лежеше подпрян на възглавници зад нея с пъхната в устата цигара и смръщено лице. Единият крачол на панталона му беше навит, за да има място за дебелата превръзка, която обвиваше прасеца и пищяла, въпреки твърдението на доктора, който го прегледа, че куршумът не е улучил нищо важно.

Въпросът увисна без отговор в задимения въздух. Днес не бяха разговаряли много-много. Никой не спа след престрелката, будуваха цяла нощ и подскачаха при всеки пукот на клон или по-силен плисък на прибоя. Щом се развидели малко, събраха руските трупове и ги потопиха в залива заедно с напълнената с камъни лодка. След това седнаха да чакат рибаря. За голяма изненада на Грант той наистина се появи.

Мюър изтръска пепелта от цигарата си в пепелника до кревата.

— Първо искам да знам защо се появиха шибаните руснаци.

— Търсеха плочката и едва не я отмъкнаха. — Грант посочи към тоалетката, където плочката лежеше върху дантелена покривчица, окъпана в светлина. — Каквото и да представлява твоят елемент 61, те също са се включили в издирването му. Което ме кара да се чудя: какво толкова особено има в него, че и янките, и руснаците са по петите му?

Мюър не отмести поглед.

— Казах ти, аз съм само прост куриер. Истинският въпрос, който трябва да си зададеш, е как успяха да ни намерят?

Грант си наля още вино от полупразната бутилка на балкона и го изсипа в гърлото си.

— В тази страна се води гражданска война. Съветските военни съветници са се разпълзели навсякъде. Половината население поддържа Националния освободителен фронт.

— Онези типове, които спуснахме на дъното, не бяха група военни съветници, които случайно са се изгубили в мрака. Както сам каза, знаеха какво търсят, а в добавка знаеха и къде сме. Преди два дни ние самите не подозирахме къде ще бъдем. Някой им е казал. И човек не трябва да търси дълго из тази стая, за да открие шибаната пета колона.

Тежкото мълчание беше нарушено от блясване на светлина, последвано от глух трясък, който отекна из пристанището. Грант се обърна и ръката му инстинктивно се плъзна към хълбока. Това обаче беше само един самотен фойерверк, прелюдия към бомбардировката, която щеше да започне, когато удареше полунощ и започнеше Великата неделя.

— Любопитно как тези традиции са се сраснали с християнството — обади се Рийд. — Става дума за толкова древна идея — да прогониш злите духове със силни шумове.

Не се обърна към никого конкретно и никой не му обърна внимание. Марина се беше вторачила в Мюър с почти същото изражение, както когато застреля руснака на плажа. Този път обаче той мъдро държеше пистолета при себе си.

— Какво каза? — изсъска тя през стиснати зъби.

— Казвам, че е странно да тръгнеш на разходка точно когато руснаците се появиха на нашия праг. Още по-съмнително е как видя сметката на последния останал момък, преди той да успее да ни каже нещо. Нека да не забравяме и онази дреболия със скъпия ти починал брат.

— Той не беше комунист — изстреля Марина, — а герой.

— Той беше забъркан до ушите с Гръцката комунистическа партия.

— Те бяха единствените, готови да организират съпротивата срещу германците, докато всички останали политици искаха просто да си пълнят джобовете. На Алексей не му пукаше за Сталин и диктатурата на пролетариата. Той просто искаше да се бие срещу нацистите.

— А когато те си заминаха? Кой щеше да вземе властта?

— Има ли значение? — Лицето на Марина пламтеше от омраза. — Сталин, Труман или генерал Скоби — каква е разликата? Единственото, което искате, е да получите Гърция за себе си. — Тя изгледа яростно Грант, Мюър и Рийд. — Знаете ли легендата как някога жените на Лемнос се обединили и убили наведнъж всички мъже на острова. Може би идеята им не е била толкова лоша. — Изхвърча от стаята и тресна вратата след себе си. За миг ехото заглуши пукота на фойерверките от пристанището.

Мюър драсна кибритената клечка.

— Хубаво измъкване.

Грант го погледна с отвращение.

— Знаеш, че брат й не беше комунист.

— Тя смята, че е бил. Освен това крие нещо.

— Изпълнена е с гняв заради станалото с брат й.

— Защо тогава не й кажеш истината? Има ли още вино в онази бутилка?

Грант взе бутилката с вино. Тя нямаше етикет и беше покрита с прах от мазето на съдържателя. Вкара тапата с удар и я подхвърли на Мюър, който изстена, когато се протегна да я улови.

— Марина познаваше Пембертън, разбира от археология и може да участва в сражение. Вероятно спаси кожите ни снощи на плажа.

— Я порасни. Уби руснака, защото нямаше друг избор. Ако го бяхме хванали, щеше да ни каже за нея.

Грант поклати глава.

— Не го вярвам. Можеше да застреля мен, а не него. Ти беше ранен, Рийд невъоръжен, плочката беше у руснака. Можеха да се качат на лодката и сега вече щяха да са преполовили пътя до Москва.

Чу се скърцането на стол, бутнат по пода. Рийд беше станал и трепна, когато два гневни погледа се впиха в него и го накараха да седне отново.

— Мислех… ъъъ… да изляза да глътна малко въздух.

— Не, няма да излизаш. За малко да те изгубим вчера. Не знаем какви изненади дебнат отвън. — Мюър махна към прозореца за повече тежест.

Улицата под прозорците им беше изпълнена с шумове и светлини, докато населението на градчето бързаше към черквата, за да присъства на великденската служба.

— Аз ще го придружа — предложи Грант. И на него отчаяно му се искаше да се махне от застоялия въздух и гнева, които изпълваха стаята.

— Дръж си очите отворени. Особено сега, когато Марина изчезна кой знае къде.

Грант препаса колана с кобура и облече яке, за да го скрие под него.

— Ще внимаваме.

Чистият въздух беше истинско облекчение. Спряха на хотелската веранда и няколко минути дишаха с пълни гърди, потънали в мълчание. Нямаха някаква определена цел наум, но в мига, когато излязоха на улицата, тълпата ги повлече като пълноводно течение. Всички бяха в официалните си премени: бащите в овехтели костюми с жилетки, майките на високи токчета влачеха деца с умити лица и сплетени на плитки коси. Всички, дори най-малките, носеха дълги бели свещи.

— Надявам се, че Марина е добре — обади се Рийд. — Изглежда ми твърде разстроена заради смъртта на брат й.

— С право. Ние го убихме.

— О! — Рийд направи гримаса и не попита нищо повече. След известно време заговори отново. — Предполагам, че не те притесняват подобни неща. Среднощни нападения. Руски агенти, които се опитват да ни отвлекат. Размахване на оръжие, умиращи хора.

— Притеснения? — Грант се засмя. — Може би. Обаче с времето свикваш.

— Предполагам, че е малко смешно, защото аз един вид прекарах целия си живот във война. Имам предвид Омир — додаде професорът, когато видя изненаданото лице на Грант.

— Но нали каза, че това е приказка?

— Някои от историите наистина са приказки. Обаче Омир… — Рийд направи пауза с полузатворени очи, сякаш дегустираше хубаво вино. — Той връща истината в тях. Не буквалната истина, макар неговите песни да са доста по-малко измислени от повечето версии. Поетичната истина.

— Професоре, не бива да вярваш на всичко, което пишат вестниците. Във войната няма много поезия.

— Моят предмет е войната и състраданието. Поезията е в състраданието12.

— Уилфред Оуън е бил безнадежден романтик. Във войната няма и кой знае колко състрадание. Поне толкова успях да науча от татко ми.

Рийд, който беше прекалено пропит от стереотипа на оксфордски преподавател, не попита нищо повече и замълча. Те продължиха да крачат с тълпата към черквата на носа при входа в залива. Светлините от фойерверките осветяваха небето като отблясъци от далечна буря.

— Причината е в миризмата, нали разбираш.

— Моля? — Изненадан от думите на Рийд, които го откъснаха от мислите му, Грант го погледна.

— Легендата, която госпожица Папагианополу…

— Наричай я Марина — прекъсна го Грант. — Ще ти спести няколко години от живота.

— Легендата, която разказа. Лемноските жени не убиват просто спонтанно своите мъже. Били са жертва на проклятие, защото обидили Афродита, която ги наказала с ужасно лош дъх. Естествено, съпрузите им отказвали да ги целуват. Или да им правят други… ъъъ… брачни услуги. Затова убили мъжете си.

— Това едва ли им е решило проблема.

— Точно това открили и те. Няколко месеца по-късно се появили Язон и аргонавтите на път за златното руно. Жените буквално ги държали под прицел с копията си, докато не ги задоволили.

— Да си аргонавт май не е било лесно, а?

— Какво? — Рийд не го слушаше. — Много е странно как тези стари истории за Лемнос се въртят около миризмата. Вонящата рана на Филоктет, лошият дъх на жените. Сякаш лемносците са си спечелили име.

Той продължи, изгубен в собствените си мисли, докато стигнаха края на носа. Пред тях изникна квадратна белосана черква, но не можаха да я доближат, защото тълпите местни люде я заобикаляха отвсякъде. Отвътре се носеше монотонното пеене на свещениците, които служеха великденската литургия, макар че хората не обръщаха много внимание. Деца се гонеха из гъстата тълпа, а възрастните се поздравяваха и тихичко клюкарстваха.

— Не е като в англиканска черква, а? — ухили се Рийд.

Към тях се приближи амбулантен търговец с провесени на ръцете наръчи свещи. Грант щеше да му каже да се разкара, но Рийд му махна да се приближи и след къс пазарлък се върна с две свещи, едната от които подаде на Грант.

— Гърците казват, че ако я държиш, докато изгори, ще изгориш греховете си.

Грант огледа дължината на натопения във восък фитил.

— Няма ли по-дълги?

Изведнъж тълпата се умълча. Горе на хълма някаква искра се появи в рамките на църковната врата. Тя се зарея във въздуха и скоро станаха две, след това отново и отново, умножавайки се от свещ на свещ, докато минаваше от човек на човек.

— Първоначалният огън идва от Йерусалим — прошепна Рийд. — Всяка година йерусалимският патриарх пропълзява в Божия гроб, гроба на Христос, и Светият огън се запалва от само себе си във въздуха. Патриархът запалва от него свещта си и предава огънчето на своите енориаши.

— На мен ми звучи като фокусничество. Може би крие запалка в гащите си.

— Може би. — Рийд сякаш отново се вслушваше единствено в звука на собствените си мисли. — Забележително е, като се замисли човек, че в миналото островитяните са чакали лодка да докара свещения огън. И ето ни тук три хиляди години по-късно да правим точно същото.

Грант се разрови из паметта си. Имаше усещането, че през изминалата седмица е научил повече история, отколкото през всички трийсет години, които беше преживял досега.

— Имаш предвид ритуала с огъня? Когато гасели всички светлини в продължение на девет дни?

— Точно така. Интересното е, че според един от източниците, ритуалът трябвало да пречисти острова след случката, за която стана дума преди малко. Мракът е време за покаяние, символична смърт, която трябва да изкупи историческото убийство на мъжете. Светлината пристига и символизира нов живот и прераждане.

— Пратолаос. — Думата неочаквано се появи в ума на Грант. — Първият човек, роден в пещера.

— Не се различава кой знае колко от друг човек, погребан в пещера и възкръснал за живот. — Рийд спря да говори, когато плещестият селянин в лошо ушит костюм се обърна.

Грант се приготви да изслуша някакво оплакване, но човекът само се усмихна и протегна свещта си, като я наклони към тази на Рийд. Фитилите се докоснаха. Рийдовата пое пламъка и се събуди за живот. Капчица восък потече към неговите пръсти.

— Христос воскресе — каза селянинът.

— Воистина воскресе — отговори Рийд.

Навсякъде около тях шепотът на поздрава и потвърждението се носеше като вятър в лятна нощ сред тълпата. Рийд се обърна към Грант и му предложи пламъка.

— Христос воскресе.

— Щом казваш. — Грант запали свещта си и я държеше неловко, внимавайки да не покапе с восък обувките си.

— Неудобно ли ти е?

Грант се усмихна свенливо.

— Объркан съм. Не съм сигурен дали изгарям греховете си, или се извинявам заради онези жени, заклали съпрузите си, дали обожествявам Исус, или се кланям на Пратолаос.

Рийд се усмихна.

— Сега разбираш за какво става дума. Но ти не трябва да пазиш огъня само за себе си, а да го предаваш нататък.

Грант се обърна. Пламъците вече го бяха задминали. Повечето от свещите зад него вече горяха. Но имаше една, която сякаш беше пропуснала момента. Той протегна своята. Двете свещи се сблъскаха, чукнаха се една в друга в някакво тромаво ухажване, накрая застинаха за достатъчно време, за да може пламъкът да прескочи от едната на другата.

— Христос воскресе — измърмори Грант.

Тя отдръпна свещта си и я задържа пред себе си. Оранжева светлинка огря лицето, а отразеният пламък гореше в очите й.

— Марина? — Грант едва не изтърва свещта си. — Исусе Христе!

— Воистина воскресе. — Тя се обърна.

Грант вдигна ръка, но тя само предаваше огъня на човека зад нея. Когато свърши, се обърна отново към него. Беше плакала и дори сред тълпата изглеждаше странно ранима, сякаш не можеше да реши дали да го заплюе, или да избяга.

— Съжалявам за Мюър — каза Грант. — Той е… задник.

— Не съм те продала на руснаците — прошепна Марина задавено.

— Никога не съм го твърдял. Но можеш да разбереш защо Мюър е нервен. Някой трябва да е казал на червените къде сме. Жалко, че гръмна руснака. Щеше да е полезно да разберем какво знае.

Погледна я косо, но тя не сведе очи.

— Под якето му имаше издутина и той посягаше натам. А ти какво щеше да направиш?

— Това беше плочката.

— Значи сме извадили късмет, че не я уцелих.

Той протегна внимателно ръка и прибра един кичур, паднал на бузата й. Марина не го спря.

— Както и да е. Мюър вече няма значение. — Духна вятър и Грант прикри с длан пламъка на свещта, за да не угасне. — В това светилище няма нищо. Още преди да започнем, тази следа е била вече на три хиляди години. Не само е изстинала, а направо е замръзнала в дълбините на времето. Можем да се откажем още сега и да се върнем на Крит.

Зад тях се чу леко покашляне. Грант и Марина се обърнаха едновременно и видяха Рийд, който се усмихваше извинително. Стиснал свещта в ръката си, той приличаше на хорист в навечерието на Коледа.

— Всъщност, аз съм на мнение, че следата добре се затопля.

Грант и Марина го зяпнаха с недоумение.

— Как така?

Рийд потупа носа си отстрани.

— Следата се крие в древните легенди — усмихна се той, — просто трябва да следвате носа си.