Изгубеният храм

6.

Револверът на Грант не трепна. Без да се плаши, новопристигналият се наведе и застана на входа, очертавайки се като силует в сумрачната дневна светлина, която се просмукваше отвън.

— Кой е този? — попита Марина.

— Не мисля, че последния път се представих. — Мъжът насочи лъча на фенерчето към своето лице, осветявайки късо подстригана червеникава коса, тънки мустаци и тясно заострено лице. — Мюър. — Кимна, но не подаде ръка. — С Грант вече сме се срещали. А вие трябва да сте Марина Папагианополу. По-известна на нас и германците, когато имаха работа тук, като Атина.

— Изглежда знаете твърде много.

— Следях геройствата ви с интерес. А през последните три години ви наблюдавах с още по-голям интерес. — Той се изкиска. — Не ни улеснихте. Едва не ви изгубихме, когато се измъкнахте от Арханес.

— Може би не трябваше да изпращате своите горили.

Мюър вдигна извинително ръце.

— Това няма нищо общо с мен.

— Тогава кои бяха тези хора?

— Конкуренти. Те…

Силна кихавица избухна в прохода зад Мюър. Той се хвърли настрана към стената. Тъкмо навреме, защото гръмотевичният рев на револвера изпълни помещението.

— Боже мили и света Богородице — възкликна Мюър. — Ще извадиш нечие око.

Въпреки че трясъкът от изстрела все още кънтеше в ушите му, Грант чу треперещ глас някъде навътре в прохода, който викаше ужасено:

— Не стреляйте, не стреляйте!

Грант насочи уеблито срещу Мюър.

— Ако се доближиш още с една крачка, ще пръсна мозъка на господин Мюър по тези стени — изрева той по посока на прохода. После се обърна към Мюър. — Кого си довел със себе си?

Фенерчето на Мюър беше паднало на пода, но то хвърляше достатъчно светлина, за да се види бледнината, покрила лицето му.

— Няма защо да се плашиш от него.

Грант се поколеба няколко секунди, после реши да рискува.

— Добре, хвърли оръжието и тръгни бавно към мен.

— Нямам оръжие — протестира паникьосаният глас. — Трябва ли да…

— Просто ела тук.

Марина вдигна фенерчето и го насочи към вътрешността на прохода. Чу се покашляне, след това шум на кожа, която се трие в камък. Със силно премигващи очи, с вдигнати толкова високо ръце, доколкото ниският таван позволяваше, мъжът излезе на светло. Рошава бяла коса обрамчваше кръглото му лице, набръчкано, но още странно младежко, със заруменели от слънчевия загар нос и бузи. Две светлосини очи надничаха изпод надвесените над тях великолепни бели вежди — тревожни, но това чувство скоро се замени с почуда, когато огледа обстановката.

— Забележително! — прошепна мъжът.

В помещението настъпи промяна — настана спокойствие. Грант почувства как контролът му се изплъзва.

— Кой е този? — попита, махвайки с револвера към Мюър.

— Казва се Артър Рийд. Професор по класическа филология в Оксфорд.

— Може ли? — Рийд протегна ръка към Марина. Напълно обезоръжена, тя му позволи да вземе фенерчето. — Забележително — повтори професорът, докато втренчено оглеждаше артефактите, подредени край задната стена. — Предполагам, че това трябва да е някакъв вид бийтъл.

— Това си помислихме и ние — обади се Грант, който изведнъж, без да знае защо, почувства, че трябва да се представи в най-добрата си светлина. Като момченце, което е свалено от къщичката на дървото, за да пие чай с някоя далечна леля.

Мюър посегна към джоба си, но замръзна насред движение, когато видя как ръката на Грант стисна по-здраво дръжката на револвера, след това се засмя.

— Не се тревожи — подхвърли, после измъкна табакерата от слонова кост. — Искаш ли цигара?

Грант беше почти готов да извърши убийство за цигара, но още не беше готов да приеме щедростта на Мюър.

— Защо не ми обясниш какво, по дяволите, става?

Мюър запали кибритената клечка, добавяйки топлината на нейния пламък към електрическото сияние на фенерчето.

— Предполагам, си мислиш, че ти дължа обяснение?

От задната част на пещерата се чу каменно стържене и тримата рязко се извърнаха. Рейд беше коленичил на пейката под нишата в задната стена. Изглежда беше успял да вдигне свещения камък от високото му убежище или най-малкото го беше бутнал назад, разкривайки сенчестия отвор в него.

— Може ли някой да ми помогне?

Грант и Мюър се гледаха втренчено над цевта на револвера. С ядно изсумтяване Марина пристъпи и застана до професора.

— Има нещо отдолу — обясни той. — Можеш ли да го стигнеш?

Марина бръкна вътре. След няколко секунди ръката й се появи отново, стиснала нещо малко, плоско и твърдо. Тя го огледа, обърна го, зяпна от изненада и го подаде безмълвно на Рийд.

— Забележително — прошепна той.

Грант спусна предпазителя на револвера.

— А сега някой ще ми обясни ли защо е всичко това?

Седяха на ръба на нишата пред пещерата, премигваха и присвиваха очи, защото отново бяха вън под ярката слънчева светлина. Рийд си беше нахлупил широкопола сламена шапка, седеше на скалата и белеше портокал. Марина държеше револвера все още насочен към Мюър, докато Грант въртеше из ръцете си предмета. Беше глинена плочка, дебела около сантиметър и нещо и приблизително с размерите на неговата длан. Ъглите бяха заоблени, а външните повърхности гладки. Като се изключи долната част, където назъбеният край подсказваше, че е отчупено парче. Вековете, земята и огънят бяха оцветили глината, но формите, изписани по нея, все още бяха ясни. Едната страна беше покрита със странни миниатюрни символи — ред след ред изрязани в мократа глина, след това изпечени, за да се запазят за вечни времена.

— Това линейно писмо Б ли е?

— Да — отговориха Рийд и Марина в един глас, след това се спогледаха с радостната изненада на взаимното разбиране.

Грант плъзна пръст по символите, проследявайки грубите ръбове и дълбоките извивки, сякаш чрез докосването би могъл да почувства по някакъв начин пулса на древните тайни. Какво ли пише? Той обърна плочката. От другата страна нямаше надпис: глината беше плоска и гладка и по нея още личаха следите от ръцете, които я бяха замесили. Но не беше празна. Грант сложи тефтера на Пембертън на коляното си, отвори на рисунката на храма и постави плочката до нея. Едната беше нарисувана с решителните мастилени мазки на Пембертън, а другата с боя, която беше лошо отчупена и избеляла, но нямаше как да бъде сбъркано тяхното подобие. Защото бяха еднакви. Две планини, страните на долината, един хълм с купол, рогато светилище и чифт гълъби. И над всичко това се рее лъв — същото животно, което все още ги гледаше от високото си място над пукнатината в скалата.

— Пембертън трябва да я е скрил в пещерата, когато си е тръгнал — отбеляза Рийд, след като взе дневника и плочката от Грант и започна да ги проучва отново, прелиствайки няколко страници, докато не стигна отново до цитата на Омир. Той направи физиономия.

— „Сблъскват се те и се бият подобно на живи смелчаци.“ Такъв беше и Пембертън. Смелчага.

— Добър човек — добави Марина, — но бих искала да зная какво толкова ценно е открил? И защо толкова отчаяно го искате?

— Това е секретно — озъби се Мюър. — Тайна.

— Тайна, достатъчно ценна, за да я отнесеш в гроба? — Грант стрелна поглед от края на площадката. — Падането оттук със сигурност ще те убие, но ще бъдеш вече мъртъв, когато потеглиш надолу.

Вдясно от Грант Марина държеше револвера насочен право в Мюър. Дори изящните й ръце да изпитваха затруднение от тежестта на оръжието, не личеше. Мюър погледна първо единия, после другия. По лицата им не откри и капка милост.

С много бавни движения той запали още една цигара. Всеки звук се чуваше необикновено силно в нажежения следобеден въздух: щракването на табакерата, съскането на фосфора, пукотът на клечката, която той счупи на две, след като си запали. По лицето му мина сянка, хвърлена от ястреба, реещ се високо в небето.

— Добре — дръпна дълбоко и по лицето му се изписа удоволствие, — ще ви кажа каквото мога.

— Моли се да е достатъчно.

Мюър извади пачка снимки от джоба на ризата си и подаде една на Грант.

— Прилича на нашата плочка.

— Намерена е от американците през последните дни от войната в научно учреждение, което превзели в Ораниенбург, Германия.

Грант вдигна вежди.

— Това не беше ли в съветския сектор?

— Успели да влязат преди пристигането на руснаците. Прибрали безброй кошове с нацистки документи и дреболии — най-вече доклади, техническа документация, скучни глупости. Както и да е, някой е трябвало да хвърли едно око на плочката, затова я пратили в Щатите на някакъв подкомитет от нули, да я проверят и да им съобщят, че няма за какво да се тревожат. Да забравят всичко. От Германия по това време излиза толкова много информация, че никой не иска да се рови из далечното забравено минало. Но онези досадници продължили да ровят и преди няколко месеца открили нещо интересно.

— Тази снимка?

— В картонена кутия с доклади, което не е необичайно, и една стоманена колба, което вече е. Вътре имало парче метал приблизително с големината на топка за голф. Не знаели какво е, затова го изпратили в лабораториите за анализ. Онова, което открили, е нещо, което никога никой преди не бил виждал.

— И какво е?

— Ами, тъй като никой друг не го бил виждал, нямало си име, затова го нарекли елемент 61.

— Елемент 61? — повтори Грант. — Като химическите елементи?

— Точно така. Виждал ли си периодичната таблица? Е, очевидно в нея има някои празнини. Напомня на незавършен пасианс — знаеш колко карти ти трябват и къде им е мястото, но не разполагаш с всички. Същото е с тези липсващи елементи. Учените знаят, че трябва да съществуват, и къде им е мястото, но никога не са успявали да ги намерят. Този елемент 61 е една от липсващите карти. Да, естествено, учените глави се развълнували и поискали да разберат откъде е дошла тази топка.

— Ценна ли е?

Мюър смачка остатъка от цигарата с пета и запали друга.

— Ценна? Мамка му, та тя е безценна. Тя е неповторима. Досега всички са мислели, че не съществува на земята.

Настъпи мълчание, докато осмисляха чутото.

— От метеорит е — обясни Рийд.

Когато го погледна, Грант разбра, че чутото и за него е новост, както за тях с Марина.

— Точно така. — На лицето на Мюър се изписа доволство. — Но това не е всичко. Хвърлете едно око и на следното. — Той им подхвърли още три снимки. — Това е пробата, която са намерили. Отпред, отзад и отдолу. Забелязвате ли нещо?

Грант се загледа в снимката. Блестящ къс скала, осветен на фона на парче черен плат. Отгоре и отстрани изглеждаше гладка, почти течна, покрита с малки кратери като ковано злато. Третата снимка обаче беше различна: тук повърхността беше почти равна, насечена от серия вертикални линии в последователни драскотини.

— Изглежда е била срязана с нещо.

— Тези линии, които виждаш, са следи от трион. Парчето, което са открили в Германия, е само върхът на айсберга, или в този случай по-точно би било да се каже на метеорита.

— Свещеният камък — измърмори Рийд.

Главата на Мюър се стрелна нагоре.

— Какво?

— Нищо.

— Както и да е. Янките изчели всички доклади и единственото, което открили, било, че находката е намерена от германците на Крит. Швабите не са имали по-точна представа от нас откъде се е взела тази скала, но се натъкнали на снимка на плочката. И нищо друго, което да ги насочи. Гърция е наш терен или поне беше, докато Атли10 не си събра играчките, та американците ни предадоха всичко, за да изясним въпроса.

— Защо го искате? — Гласът на Марина беше твърд. — Защо този елемент 61 е толкова важен?

Мюър дръпна дълбоко от цигарата.

— Да не мислиш, че ми казват? Аз съм просто разсилен. Половината от онова, което ви казах, дори аз не знам официално. Но със сигурност знам, че янките отчаяно искат това нещо и ще се подредят в редица, за да напълнят с пари шапката на всеки, който им го поднесе. Ако искате, може да ме отстреляте от тези скали като панаирджийска патица, но ако имате малко разум, ще се присъедините към веселата ми група и ще се заловите да копаете.

— Да се присъединя към теб? — Грант подхвърли снимките обратно на Мюър. — Това ще рече ли, че няма да ми забиеш куршум в гърба на мига, щом сваля този пистолет?

— Няма, защото си много полезен. Толкова си далеч от истината, че никой няма да заподозре, че работиш за нас. Пък и си наясно как да работиш инкогнито в тази част на света. — После посочи с пръст Марина. — Това важи и за нея. Тя познава Пембертън по-добре от всички нас.

— А когато престанем да ти бъдем полезни?

— Ще престанете да бъдете полезни, когато намерим тази буца метал. След това може да се разкарате с вашия дял от плячката и повече никога да не се видим. — Той изкриви заострените си черти в гримаса, наподобяваща любезна усмивка. — Онова, което казах в Палестина, още важи. Ти си издирван човек, но мога да направя така, че да те забравят. Колкото до теб… — обърна се към Марина. — Зная всичко за теб и твоя брат. Били сте неповторима двойка. Жалко, че момчето умря по този начин. Куршум от упор. Трябва да го е убил някой, когото е познавал. Питала ли си се някога кой може да е дръпнал спусъка?

Марина го гледаше втренчено, очите й бяха черни и смъртоносни като цевта на револвера.

— Какво искаш да кажеш?

— В Лондон имаме досие на брат ти. Бъди ми полезна и ще ти позволя да го видиш, когато всичко свърши. Ще се учудиш какви неща има вътре.

Той повдигна вежда към Грант, който се опита да си придаде безгрижен вид.

— Ти си истински гадняр.

— Истината е, че ужасно ми се пикае. Така че вземете решение. С мен ли сте или не?

— Това има ли някакво значение? Метеоритът не е тук.

Мюър се смръщи и запрати фаса надолу в пропастта.

— Да съм казвал, че ще е лесно? Може би сме сбъркали мястото.

— Не — намеси се Рийд, който беше останал забравен по време на преговорите, стъпил на една скала и вторачил унесен поглед в лъва над входа. Спокойната увереност в гласа му изненада и тримата. — Бил е тук. Елате да видите.

Един по един те го последваха в изсеченото в скалата светилище. Мюър запали парафиновия фенер и заедно се вгледаха в тъпоносата форма на изсечения камък в дълбоката ниша.

Грант отново беше поразен колко много прилича на куршум.

— Какви са тези бразди по него? — попита той.

— Оригиналният метеорит вероятно е бил увит в свещена мрежа или тъкан — започна да обяснява Рийд. — Когато са изсекли това копие, са прекопирали и вървите.

— Те? — Гласът на Мюър прозвуча достатъчно напрегнато. — Кои, мамка му, са те?

— Хората, които са взели оригиналния метеорит. — Спокойно, сякаш несъзнаващ кипящия гняв на Мюър, Рийд гледаше вторачено свещения камък. — Виждате ли малката вдлъбнатина на върха? Предполагам, че там е лежал фрагментът, открит от Пембертън. Отрязали са го и са го оставили там, за да дадат на изображението силата на оригинала. — Той се усмихна леко, което Мюър не забеляза.

— Те, те, те… За кого говорим? Пембертън? Нацистите? Някой критски овчар, който е влязъл по случайност в пещерата?

— О, не! — Рийд коленичи и започна да преглежда купчините керамични останки, сложени на каменната пейка. — Метеоритът е изчезнал много по-рано. Вероятно по времето, когато са започнали да пишат Библията.

Мюър пребледня.

— Нима искаш да кажеш, че сме закъснели с две хиляди години?

— Не говорим за Новия завет.

Рийд като че напълно изгуби нишката на мисълта си, докато разглеждаше отблизо парче боядисана керамика. Вдигна го близо до лампата и го заобръща от всички страни. След това също толкова внезапно продължи с обясненията.

— Взели са метеорита горе-долу по същото време, когато Моисей е извеждал евреите от Египет. Преди три хиляди години плюс-минус някое столетие.

— Боже мили! — Мюър се стовари на купчина до стената и пъхна незапалена цигара между устните си.

Грант и Марина се спогледаха неуверено, докато в другия край Рийд се занимаваше с глинените чирепчета.

— И какво ще правим сега? — измърмори Мюър, без да се обръща към някого определено.

Рийд се изправи и изтупа прахта от коленете си. Светлината на фенера се отразяваше в лещите на очилата му, а един кичур коса хвърляше на стената зад гърба му сянка, наподобяваща рог.

— Всъщност, мисля, че зная къде са го отнесли.