Изгубеният храм

4.

Марина го поведе към приземния етаж — плевня и склад. По стените висяха добре смазани земеделски сечива, а подът беше покрит със слама. Тя клекна в далечния ъгъл, разпръсна я с ръце, докато не оголи напречна пукнатина, пресичаща една от плочите на пода. Взе лост с лястовича опашка от пирона на стената, пъхна го в нея и бавно повдигна камъка. Грант не й предложи помощта си. Вместо това остана до вратата, откъдето оглеждаше околността. Нещо му се струваше не както трябва, глождеше го някакво предчувствие, което не можеше да определи. Би могъл да махне с ръка на усещането, но от опит беше научил, че рядко си заслужаваше да го пренебрегва.

Чу се дрънчене на метал върху камък, когато Марина остави лоста настрана. След като хвърли един последен поглед на околността, Грант отиде при нея и също надникна в дупката. Спускаше се на около деветдесет сантиметра в земята, беше широка около шейсет и облицована с талпи. Три вързопа, загърнати в козя кожа, стояха изправени край стената, а на пода имаше очукана кутия за муниции. Марина легна по корем, протегна се надолу и я извади. Ключалките изщракаха, пантите изскърцаха и под капака се показа тефтерчето. Кремавите страници бяха пожълтели, а кожената подвързия беше станала на петна от оръжейното масло, но по монограма все още имаше достатъчно злато, за да се прочете: Дж. М. Х. П.

— Хубаво скривалище — отбеляза Грант. — Откъде разбра, че е толкова ценно?

— През четирийсет и трета тук дойде един човек. Нацист на име Белциг. По това време ти беше на континента. Той беше археолог, но не като Пембертън. Беше свиня. Принуждаваше хората да работят за него като роби. Мнозина измряха. Търсеше дневника. Научих от моя братовчед, че е преобърнал вила „Ариадна“, за да търси дневника на Пембертън. Когато не го намери, затвори прислугата, която беше работила там, и им стори неописуеми неща, опитвайки се да научи какво се е случило с бележника.

— За какво му е притрябвал?

— Не съм се срещала с него, за да го попитам. Ако бях, щях да го убия.

Грант се вторачи в тефтерчето, а мислите му се блъскаха. Какво имаше вътре, какво бе толкова важно? Спомни си смъртта на Пембертън: възрастен човек, прекарал живота си в безопасността на миналото, за да бъде изненадан от нова глава в историята, която сама се пишеше. Какво е открил, какво би могло да има такова значение през последните три хиляди години?

— Чела ли си го? — попита той.

— Не.

— Но ти си работила с Пембертън. Не беше ли любопитна?

Тя поклати решително глава.

— Дойде войната и аз забравих този живот. Забравих за археологията, забравих Пембертън. Ако не се беше върнал, вероятно щяха да изкопаят тефтера след хиляда години и да го сложат в някой музей. — Тя го погледна гневно. — Ще ми се да не се беше връщал. Тогава можех и тебе да забравя.

— Тогава да си вървя. — Грант протегна ръка, за да вземе тефтера.

Марина не помръдна.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го прочета. За да видя дали… — Той замълча, когато Марина избухна в смях. — Какво?

— Нищо. — Тонът й беше рязък, но ъгълчето на устата й потреперваше. — Вземи го, прочети го. — Тя му го подхвърли.

Грант го улови с една ръка и го отвори. Погледна страницата, прелисти още няколко с нарастващо разочарование.

— Всичко е на гръцки.

— Древногръцки. Дори да знаеше гръцки толкова добре, колкото английски, щеше да е все едно да се опитваш да четеш Чосър.

— Никога не съм се опитвал.

Тя направи гримаса, която му подсказа, че не е изненадана.

— Много от думите ще изглеждат по същия начин, но някои няма да означават онова, което си мислиш, а други ще са ти напълно непознати.

— Боже, не ни е улеснил живота.

— Винаги водеше бележките си на древногръцки. Казваше, че това го кара да се чувства по-близо до миналото.

— Е, сега наистина е близо. — Грант се запита дали трупът на археолога още лежи там, където го беше заровил, в основите на Кносос. — Как, по дяволите, бих могъл да прочета това?

— Намери си речник. — Сега лицето й грееше от несдържаната страст, която познаваше толкова добре. — Също и речник по археология. Плюс купчина исторически книги. Дори да успееш да го разчетеш, ще ти трябват поне шест месеца, за да схванеш за какво става дума.

Грант погледна тефтера. Спретнатите редове от непознати букви сякаш заплуваха пред очите му. Марина му се подиграваше, но му казваше истината. Разбира се, можеше просто да го продаде, да намери копелдаците от специалните части, но как би могъл да поиска реална цена, когато не знае какво предлага? Нещо повече: не можеше да се откаже поради простото желание да разбере какво не искат да научи.

— Не възнамерявам… — Стрелна я с кос страничен поглед.

Тя стоеше до дупката, роклята й беше прашна и стръкове сено бяха полепнали по нея. От усилието да вдигне камъка с лоста лицето й блестеше от пот. Устните й бяха полуотворени в победоносна усмивка, а черните й очи го гледаха предизвикателно. Вече беше взела решение, но щеше да го накара да я помоли.

Той прочисти гърлото си.

— Ще ми помогнеш ли да открия какво е намерил Пембертън?

Внесоха бележника в къщата и го сложиха на масата. Грант искаше да почнат от края, изтъквайки довода, че каквото и да е открил Пембертън, го е направил малко преди да умре. Но Марина настоя да тръгнат от първата страница и да я прочете цялата, като произнасяше думите полугласно. Грант запали цигара. В далечината подрънкваха звънците на кози, а листата на кайсиевите дървета шумоляха на вятъра. Долу в селото местните вече затваряха капаците на прозорците за следобедния сън. Единственият шум в стаята беше пукането на тлеещия пън и шумоленето на обърната страница.

Грант се загледа през прозореца. От лявата страна, където пътят към крайбрежието лъкатушеше надолу към долината, една кола пълзеше нагоре по хълма. Изчезна зад завой, появи се наново и пак се скри, отразявайки със стъклата си слънцето като огледало. Грант усети познатото присвиване в стомаха си.

— Още колко — попита, опитвайки се да прозвучи нехайно.

— Цяла вечност, ако продължаваш да ме прекъсваш. — Лицето на Марина беше смръщено от усилието да се съсредоточи. — Повечето е на линейна тип Б. Мисля, че Пембертън се е опитвал да го дешифрира.

Грант не знаеше, какво е „линейна Б“, но в момента не го и интересуваше. Колата беше изчезнала в тесните улици на селото. Може би беше на някой местен големец, който иска да се изфука с богатството си, или на някой чиновник от Ираклион, решил да впечатли селяните, каза си успокоително.

— Тук има ли много коли? — попита на глас.

— Йоргос от горния край на долината има „Форд“.

На неколкостотин метра от тях черна муцуна на автомобил се промъкна по тясната уличка, която се вливаше в черния път, минаващ през ябълковите градини.

Грант докосна револвера, пъхнат под колана на панталона.

— В тази кутия за патрони има ли някакви патрони?

— Не, там държах бележника. Патроните изстрелях срещу германците. — По-скоро любопитна, отколкото раздразнена, тя вдигна очи. — Защо питаш?

Колата спря пред портата. Двигателят поработи още малко и внезапно спря. Слязоха двама мъже с черни шапки и шинели. Единият отиде до багажника и измъкна къс пакет, обвит в кафява амбалажна хартия.

— Защото имаме посетители.

Грант се промъкна през тесния прозорец откъм задната страна на къщата и скочи на земята. Иззад ъгъла се чуваше желязното трополене на подковани с налчета обувки по пътеката към входната врата. Които и да бяха, не се притесняваха, че някой може да ги чуе. Грант не беше сигурен дали това е добър или лош знак.

Стъпките спряха пред входната врата и юмрук потропа по нея. Непохватен звук, помисли си Грант, изтръгнат от едър мъж, който се опитва да бъде непринуден. Още едно почукване и потрепването на помръдващите нетърпеливо ботуши.

— Може би са от областната управа — прошепна Грант.

Силен пукот се разнесе из градината, последван от трясъка на строшено дърво, когато вратата полетя навътре. Вероятно избита от подкован с налчета ботуш, предположи Грант. Няколко минути по-късно долетя трясък от преобръщане на мебели и шум от изсипвано на пода съдържание на чекмеджета. Лицето на Марина, застанала до Грант, се беше изкривило от ярост. Той я хвана за ръката и я стисна толкова силно, че заби нокти в китката й.

— В другия край на къщата има ли прозорец?

Тя поклати глава.

— Добре, да вървим.

Скривани от къщата, те се затичаха по неравното поле, прескочиха синора от наредени камъни и се пъхнаха в плитката канавка откъм планинския склон. Камъчета и чакъл скърцаха под краката им, но мъжете в къщата бяха толкова заети да я разпарчетосват, че шумът, който вдигаха, заглуши стъпките на Грант и Марина. От вътрешността на сградата долитаха гневни викове, но бяха толкова приглушени от стените, че не можеше да се различи езикът. Дали беше английски?

Проснати по корем, запълзяха нагоре под прикритието на канавката. Когато Грант прецени, че са стигнали достатъчно далече, той махна на Марина да спре. Обедното слънце напичаше и ризата на Грант беше влажна от избилата го пот. След като извади револвера, той се надигна и надникна над ръба на канавката.

В къщата беше настъпила тишина. От мястото, където беше залегнал, входната врата и колата пред портата не се виждаха. През прозореца на всекидневната обаче се очертаваше обрамчена от пердетата черна фигура, застанала в средата на помещението. От движенията и ръкомаханията Грант заключи, че тече някакъв спор. Той се обърна към Марина.

— Тефтерчето още ли е у теб?

Тя го повдигна, за да му покаже. Върху кожената подвързия се бяха появили няколко нови драскотини, но иначе си беше наред.

— Заради него ли са дошли?

— Не мисля, че само заради удоволствието да си побъбрят с теб.

— Кои са?

Грант имаше доста добра представа, но само безразлично вдигна рамене.

— Не са от хората, с които бихме искали да се срещаме.

Той погледна отново надолу. Тъмната фигура беше изчезнала. Двигателят на колата заработи и малко по-късно я видяха да поема обратно към селото. Промъкна се по тясната улица между къщите и изчезна. Марина понечи да се изправи, но на секундата Грант я хвана за китката и я дръпна надолу с такава сила, че едва не я събори върху себе си. Тя се претърколи настрана с яростно ръмжене и когато отново се изправи, Грант видя малък нож в ръката й.

— Какво правиш?

При падането роклята й се беше раздърпала и деколтето й се беше смъкнало надолу, но тя сякаш не забелязваше.

— Не можеш да се върнеш там — предупреди я той. И съвсем преднамерено отмести очи от вдигнатия във въздуха нож към деколтето. Там стърчеше ъгълче бяла дантела.

Тя се загърна с презрително сумтене.

— Защо не? Първо се появяваш ти, когото не искам да виждам повече, а след два часа се домъкват двама чекиджии и ми разбиват къщата като побеснели животни. Да не очакваш да си мисля, че това е съвпадение?

— Почти сигурно е, че не е.

— Тогава от къде на къде ще ми казваш какво да правя?

— Ако влезеш в къщата, това ще бъде последното ти действие в този свят. Виж — посочи Грант.

През прозореца се виждаше бъркотия от сцепени дъски, потрошен порцелан, счупени рамки на фотографии и разхвърляни по пода мебели. Цевта на оръжието едва се различаваше на фона на целия хаос. И дори човек да я видеше, можеше да я вземе за някакъв отломък. Само когато помръдваше, играта на светлината и сенките по нея предупреждаваха наблюдателя.

Марина, която беше прекарала дълги часове в разузнаване, търсейки точно такива издайнически знаци, веднага я различи.

— Един е останал в засада — изохка и се отпусна в канавката. — Дали ни е видял?

— Ако го беше направил, вече щяхме да сме разбрали.

— Тогава ще можем да го изненадаме. — Очите й блеснаха с дивашка радост. Този поглед Грант познаваше много добре от войната. Както германците бяха научили за своя сметка, критяните не обичаха нищо повече от една хубава кръвна вражда. — Ти имаш револвер. Аз ще му отвлека вниманието от вратата, а ти ще му видиш сметката от прозореца. — В очите й проблесна съмнение, когато видя как той поклаща глава. — Защо не?

— Защото всеки час, който той прекара там в чакане, е час повече за нашето бягство.

Те вървяха към големия планински масив, който се издигаше на хоризонта в източна посока. Малко преди здрачаване намериха празна овчарска колиба на високопланинска ливада, чийто предишен обитател беше оставил дърва, две одеяла и няколко кутии с войнишки дажби, вероятно останали от войната. Грант стъкна огън и двамата се увиха в одеялата. Долу в долината може и да беше пролет, но тук в планината зимата още се мотаеше. Снежни петна покриваха дълбоките падини откъм северната част на склона, а върхът още носеше бялата си снежна гугла. Хладен вятър просвирваше около тях и Грант се загърна по-плътно с одеялото. Щеше да бъде съвсем естествено да го завие около двамата, както често бяха правили през студените нощи по време на войната, но не посмя да опита.

След като се нахраниха, Марина извади тефтерчето. Вдигна го срещу огъня, за да могат пламъците да осветят страниците. Грант потисна страха си, че някой случайно литнал въглен може да унищожи тяхното търсене, преди още да е започнало.

— Два месеца преди нашествието Пембертън отиде в Атина. Тогава си помислих, че е странно да ходи там. Всички знаеха, че германците идват, и той едва успя да си намери място на ферибота заради войниците, които заминаваха на фронта. Ала настояваше, че трябва да замине. Когато се върна, нещо се беше променило. Нищо не каза, но видях, че има някаква нова мания. Винаги ставаше такъв, когато намереше нов обект или артефакт, които не можеше да класифицира с точност. Лампите във вилата светеха до късно, а той стана занесен и напрегнат. Разбира се, през онези дни всички бяхме напрегнати, така че не се забелязваше много. През април изчезна за около седмица. Сам. След това научих, че е бил в източната част на острова — Сития. Търсил е нещо.

— Значи затова поиска да вървим на изток?

— Да. — Тя се взря в бележника, а гладкото й лице се набръчка от съсредоточаване. — Ако е намерил нещо, щеше да го запише тук. — Прекара пръсти през освободената си коса. — Но не мога да го намеря.

Грант се наклони, за да надникне през рамото й. Ред след ред спретнато изписани символи се полюшваха на светлината на пламъците. Толкова далечни и непонятни, като хората, които първи ги бяха използвали. Разпознаваше гръцките букви, дори успяваше да разчете някои от по-простите думи, но по-голямата част от страницата съдържаше букви, които никога през живота си не беше виждал. Той протегна ръка, докосна рамото на Марина и посочи с пръст:

— Какво е това?

— Линейно писмо тип Б.

Спомни си, че го беше споменала и по-рано в къщата, преди да пристигнат биячите.

— Какво представлява?

— Азбука. Древна писмена система. Идва от… — За миг замря и разсеяно започна да навива един от кичурите на пръста си. — Чувал си за Тезей и Минотавъра, нали?

— За мита ли говориш?

Тя се засмя.

— Там, където Пембертън работеше, където му помагах, е мястото, на което митът и историята се срещат като реката и морето. — Тя зарови пръсти в земята и извади малко камъче. — Камъкът е нищо. Но ако направя това… — Сложи го в кръга от камъни, които оформяха огнището. — Внезапно той добива значение. В бъдещето някой ще го намери. Да речем, след две хиляди години и дори никога да не е виждал огнище или да не си е представял такова нещо, ще разбере, че едно човешко същество е направило този кръг по някаква причина. И ще се опита да предположи каква е била причината. Може би в средата му ще открие следи от пепел и следи от нагар по камъните. Някоя ръждясала ламаринена кана и фасовете от цигарите ти. И ще предположи…

— Че сме вечеряли тук?

— Че това е обект от примитивна стълпна култура, без съмнение с фалическо подразбиране. Че кръгът от камъни е бил основа за дървена колона, която ние в нашето първобитно невежество сме обожествявали. Че сме носели хранителните приношения в метални кутии и сме пушили слабо психотомиметично7 вещество, за да изпаднем в състояние на божествен екстаз. Ще реши, че пепелта и следите от изгоряло са от огън, вероятно последствие от нашествие или война, когато свещеният стълб е бил изгорен. Ще отпечата това в своите научни списания и след това учените ще спорят дали подобните обекти, които са открити по целия остров, говорят за официална религия, или просто са успоредни местни традиции. И ще сбъркат напълно.

Тя взе камъчето и го запрати в мрака. Грант замълча, докато гледаше как светлината на пламъците танцува по нейното лице.

— Какво общо има това с Минотавъра?

— Само исках да кажа, че митовете оцеляват, когато всичко останало е забравено. И че понякога митовете, въпреки всички техни хлъзгави заблуди, ни казват много повече за миналото, отколкото разрушените стени и строшените гърнета. В продължение на три хиляди години никой не е вярвал, че на Крит е имало велика праисторическа цивилизация, но през всички тези хилядолетия Тезей и Минотавъра не са били забравени. Дори децата знаеха легендата. И ето, преди петдесет години тук пристигна Евънс и отиде на мястото, което се споменава в легендите. И намери всичко това. Дворец като лабиринт. Съдове за пиене с формата на бикове, фигурки на бикове, каменни рога — дори рисунки на млади мъже, изпълняващи акробатични номера върху бикове.

— Но не и човешки скелет с бичи рога на черепа и кълбо канап до него?

— Не. — Тя придърпа крака към гърдите си. — Естествено, митовете изкривяват миналото. Но тук, на Крит, се е появила първата цивилизация в Европа. Повече от хиляда години преди Златния век на Гърция и хиляда и петстотин години преди цезарите. А в продължения на три хилядолетия след това единственото място, където е останал споменът за нея, са били митовете. Без тях дворецът в Кносос щеше да е само купчини камъни. И когато Евънс най-накрая го извади на бял свят, той кръсти тази цивилизация минойска на името на легендарния цар Минос.

На светлината от огнището лицето й грееше, сякаш подобно на древна прорицателка можеше да вижда назад в трийсет века история. Изглежда дори не забелязваше откровено вторачения поглед на Грант, докато с едно дискретно покашляне той не попита:

— Какво общо има това с написаното в дневника?

— Минойците са оставили не само руини и предмети. Те са ни оставили и тяхната писменост. Тя има две разновидности. Едната примитивна, която Евънс нарече линейна тип А и една по-късна, която кръсти линейна тип Б. Повечето от образците са надписи върху глинени плочки, които са се опекли, когато дворецът е изгорял.

— И какво пише на тях?

— Никой не знае. Никой досега не е успял да ги разчете. Това е една от най-големите тайни в археологията.

Грант отново погледна към тефтерчето.

— Пембертън опитвал ли се е някога да я разчете?

— Не може да работиш в тази област и да не опиташ. За археолозите това е като кръстословица или главоблъсканица. Нещо, над което да си блъскаш главата в зимните вечери пред камината. Доколкото знам, Пембертън не постигна успех.

— А тук, в тефтерчето?

— Не — тя прелисти няколко страници, — всичко е прекалено спретнато. Той е преписал някои надписи, но не е правил опит да ги преведе.

— А това? — Грант посочи с пръст в бележника, където над няколко реда от ъгловатата линейна Б, страницата заемаше проста рисунка. Много приличаше на детска: два триъгълника ограждаха малка кутия с шипове, а под нея минаваха две назъбени линии. В горния край нещо, наподобяващо стилизирано животно, сякаш се рееше над кръгъл купол, с птици от двете му страни.

— Трябва да е минойска — измърмори Марина, — но никога преди не съм я виждала. Не е от колекцията в Кносос. — Тя обърна другата страница. На нея имаше само четири стиха на гръцки. След това страниците на тефтера бяха празни.

— Какво означава гръцкият текст? — поинтересува се Грант.

Може би причината беше в дима от огъня, но гласът на Марина стана дрезгав, а очите й се напълниха със сълзи.

— От Омир е. „Илиада“. Сигурно Пембертън я е чел, когато нацистите дойдоха. Това е последното, което е написал в живота си. Няма нищо общо с рисунката. — Тя обърна страницата назад и се вторачи напрегнато в изображението, сякаш с това усилие можеше да изсуши сълзите си. — Иконографията… — Марина замълча и си пое дълбоко дъх. — Иконографията я датира като средно до късно минойска работа. Зигзагообразните линии са просто декоративни, макар че мнозина ги приемат като изображение на вода. Животното в горния край… — Тя присви очи и протегна тефтера към огъня. — Може би е лъв или сфинкс. И в двата случая символизира защитник или пазач. Може да има и някаква връзка с царското достойнство. Птиците са гълъби, които обикновено обозначават светостта на мястото. В този случай това тълкуване е подкрепено със светилището в средата на рисунката.

— Откъде разбра, че е светилище?

— Бичите рога най-отгоре. Това е стандартното изображение на минойски храм. Така както кръстът на покрива ти показва, че това е черква.

Марина се загледа в пламъците. Грант нямаше представа дали размишлява върху рисунката, или мислите й се въртят около Пембертън, но издърпа тефтера от ръцете й, преди да го е изпуснала в огъня. Разгледа рисунката, след това постави дневника на коляното си и натисна бележника да се отвори хубаво. Гръбчето му изпука в протест и накара Марина да вдигне поглед.

— Внимавай.

— Какво означава… — Грант облизваше устни, докато се опитваше да различи непознатите букви — фараги… тон… некрон?

— Фаранги тон некрон. Къде го видя?

Грант вдигна тефтера, за да й покаже. На вътрешната страна на страницата почти под сгъвката между два листа, отвесно до рисунката бяха изписани трите гръцки думи. Марина взе дневника от него и се загледа в написаното.

— Разбира се, Фаранги тон некрон — измърмори тя.

— Тоя пък кой е?

— Това е местност. Една долина. На източното крайбрежие близо до село на име Закрос. Означава… — тя се замисли за миг — … Долината на смъртта.

— Звучи многообещаващо.