Изгубеният храм

32.

— Това ли е?

След толкова много усилия, толкова борби, се чувстваха някак странно да гледат щита. Той беше съвършено кръгъл, макар и малко сплескан в краищата, около деветдесет сантиметра широк и извит като стъклото на лупа. Под пласта мръсотия релефните изображения придаваха на лицевата страна вид като кора на дърво. Грант се запита дали някога е бил използван в битка.

— Как ще го изнесем оттук? Няма да влезе в комина, през който се спуснахме.

Джексън се вторачи в него за миг.

— Налага се. Преди време е влязъл по някакъв начин, нали така?

— Може би не бива да го местим — обади се Рийд.

— Какво? — сопна му се Джексън. — Да не би да си проспал последните три седмици? Не сме дошли тук само за да докажем някаква теория, да направим малко снимки за хорицата у дома и да си вървим. Тук сме, за да занесем това нещо у дома и да извлечем метала от него.

— Да не забравяме Марина — припомни му Грант.

За секунда Джексън го изгледа объркано.

— А, да, Марина. — След това грабна щита с две ръце и направи усилие да го вдигне. Наполовина носейки и наполовина влачейки го, той тръгна към вратата.

— „Мъчно човек от сегашните хора на възраст цветуща с две ръце би го поместил, а той го повдигна и хвърли“ — измърмори Рийд. След това погледна Грант. — Носиш ли оръжието си?

Грант извади револвера и му го показа.

— Защо?

— Ако господин Джексън направи още една крачка, застреляй го.

Грант направо не повярва на ушите си.

— Моля?

— Питай го какво възнамерява да направи с метала от щита, ако успеем да го измъкнем оттук.

Джексън го изгледа яростно.

— Да не си мръднал, свали оръжието.

Револверът в ръката на Грант потрепна.

— Професоре, какво искаш да кажеш?

— Той прахосва времето ни — изсъска Джексън. — Сигурно се е съюзил с руснаците.

Рийд спокойно местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Мисля, че сега вашият тайнствен елемент вече си има име. Наречен е прометий.

— Откъде знаеш? — настоятелно попита Джексън. — Тази информация е засекретена.

— Не бива да оставяш шифрованите си съобщения да се търкалят из хотелската ти стая. Грант, знаеш ли нещо за Прометей? Той бил един от титаните. Откраднал огъня от небесата и го дал в ръцете на хората.

Грант гледаше вторачено Рийд, после отмести поглед към Джексън. Краката на американеца бяха скрити зад щита, по лицето му играеха сенки.

— Май искаш да кажеш, че…

Шум пред вратата го прекъсна. Грант светкавично се обърна и хукна към главното помещение. Сега то беше много по-светло — светлина с цвета на горчица изпълваше купола, озаряваше нарисуваните воини и съкровището в техните нозе. Грант дори не ги забеляза.

Тя стоеше на няколко метра от входа, вдигнала фенер, така че той да може да види нейното лице. То беше издраскано и покрито с кални петна, виолетова ивица пресичаше окото й, където сигурно я бяха ударили, а косата й беше разчорлена. Все още беше със същите дрехи, както я видя за последен път: бяла блуза, черна пола, която обгръщаше бедрата й, но сега беше скъсана и мръсна.

— Марина! — Грант затича към нея.

Тя вдигна глава и му изпрати уморена усмивка, но в нея нямаше радост.

— Спри там.

Гласът, рязък и студен, долетя от пасажа зад нея. Наполовина пресякъл помещението, Грант се закова на място, сякаш някой го беше ритнал в корема.

— Хвърлете оръжията. Хвърлете ги или ще я убия още сега.

Висока слаба фигура влезе през вратата. Ботушите тракаха по каменния под. Носеше зелена униформа със златни ромбчета на полковник върху пагоните. Бузите на мъжа бяха хлътнали, рядката му посивяла коса бе сресана назад към тила, а едно му око потъваше в сянката на дълбока очница. Другото беше покрито с триъгълно парче плат. В ръцете си държеше автомат, насочен към Марина.

— Свалете оръжията — повтори той и замахна с автомата. — Ти и онзи американец.

Грант не му обърна внимание. Погледна Марина и видя непокорството в очите й.

— Нали помниш какво казвахме през войната — каза тя на гръцки. — Никакви компромиси, никакви сантименталности.

— Тогава беше война. А сега… — Грант сякаш се беше вцепенил. Мускулите му отказваха да се подчиняват. Още неколцина мъже се втурнаха надолу по пасажа след Курхозов и се разпръснаха покрай стените на помещението. Всички бяха въоръжени.

— Добре — каза решително Грант. — Ти печелиш. — Наведе се и остави любимия си „Уебли“ на земята.

Зад него Джексън все още се колебаеше.

Курхозов леко завъртя оръжието и го насочи право в него.

— Ще броя до три, господин Джексън. След това ще ви убия. Едно… две…

Грант чу как колтът изтрака на каменния под.

Хвърли поглед назад и замря. В задната част на помещението някой се движеше в мрака точно до вратата. Вторачи се в него невярващо.

— Мюър?

Англичанинът излезе от сенките. Неприятна и злобна усмивка играеше по лицето му. Извади цигара и я запали.

— Ако чакате да ви спася, ще преживеете неприятно разочарование.

Курхозов се обърна към Мюър и се здрависа с него.

— Добра работа, другарю Мюър. Другарят Сталин ще бъде доволен.

— Ще избием белугата, когато занесем щита в Москва.

— Божичко, Мюър — Джексън тропна с крак, — за такива като теб има специална дума.

Мюър му отправи злобна усмивка.

— Винаги съм бил безнадеждно романтичен.

— Имаш ли представа какво ще направят с щита?

— Какво ще направят ли? За какво, мамка му, смяташ, че всички си създадохме толкова неприятности?

Мюър обърна глава, когато друг мъж със забързана крачка се появи от пасажа. Когато влезе в кръга светлина, хвърлян от фенера, Грант разпозна набитата фигура на Белциг и сламенорусата му коса. Май носеше същия кафяв костюм, както през онзи ден в библиотеката в Атина. Но тогава той също е затворник, предположи Грант.

— Тук ли е? — Дори в неприятния му глас се долавяха нотки на детско страхопочитание, докато оглеждаше голямото сводесто помещение. — Боже мили, колко е хубаво. Намерихте ли щита?

— Там е — посочи Мюър тайното помещение. Между руснака, германеца и шотландеца английският се беше установил като език за общуване. — Внимавай къде стъпваш, като влизаш.

Белциг забърза, грабна фенера от ръката на Марина, когато мина край нея. Наведе се под портала. Удивеното хлъцване закънтя под купола на светилището.

— И това не е всичко. — Мюър взе фенерчето на един от руските войници и насочи светлината към почернялото от мръсотия съкровище на пода. — Може да приличат на боклуци, но тук има повече злато, отколкото в английската национална банка. Чудесен бакшиш за партията.

— Наистина. Ала ще ни трябва доста време, за да го изнесем. Американците ни накараха да платим скъпо за превземането на долината.

— Оцеля ли някой от тях?

Курхозов махна презрително с ръка.

— Не оцеляха дори онези, които се предадоха. — После погледна към Грант, Марина, Джексън и Рийд. — Какво ще правим с нашите затворници?

Мюър вдигна рамене.

— Те всички са работили за британското разузнаване. Дори професорът. Нека разпитващите на „Лубянка“ се разправят с тях, когато се върнем в Москва, те ще измъкнат всичко, което знаят.

Курхозов понечи да възрази, но след това кимна.

— Добре, но първо да се оправим с щита. — Излая някаква команда на руски и двама от войниците оставиха оръжията си на пода и хукнаха към страничното помещение.

Грант стрелна с поглед оръжията. Бяха твърде далече.

Мъжете се върнаха, понесли щита. Белциг ги следваше. Курхозов се приближи да го огледа.

— Значи това е бил щитът на бог Ахил. Първият герой във великата война между Изтока и Запада. Само че сега Изтокът спечели. — Той помилва с пръсти металните релефи, но изведнъж рязко отдръпна ръка, сякаш се беше изгорил. — Безопасно ли е? — озърна се към Мюър.

— Само един господ знае. — Британецът издуха дима, като наблюдаваше как се отблъсква от щита и започва да се вие на спирала нагоре. — Трябва да го проверите в лабораторията.

— Тогава да го извадим оттук.

Войниците загърнаха щита с два брезента, промазани с олово, завързаха го с въжета и го изнесоха през вратата към пасажа отпред. Грант го гледаше как изчезва с безразличие, но до него Джексън трепереше от яд.

— Разкарайте затворниците, докато свършим.

Останалите войници подкараха четиримата пленници към страничното помещение, като внимаваха да стоят на безопасно разстояние от тях. Почти бяха стигнали, когато някаква бъркотия на главния вход накара пазачите им да спрат. Всички се обърнаха. Белциг и двамата войници се бяха върнали — все още носеха щита.

— Не влиза в отвора — обясни германецът.

Лицето на Курхозов се изкриви от гняв.

— Че как иначе са го внесли?

Белциг извади носна кърпа и избърса потното си чело.

— Може би има още един вход. А е възможно да са изградили храма около щита, така че никой да не успее да го открадне. Така или иначе не излиза.

— Не можем ли да разширим отвора?

— Деветдесет сантиметра твърда скала — вметна Мюър. — Не можеш да направиш дупка в нея набързо. Не и без специално оборудване.

— Тогава ще срежем щита на две.

Това изтръгна жален писък от Белциг.

— Не можеш да направиш подобно нещо! Това е най-безценното съкровище на света. Доказателство за истината в най-великия мит на човечеството. Трябва да бъде опазено, за да могат учените да го изучават.

— Защо? Щом генералисимус Сталин го разгледа, ще бъде разтопен, за да се извлекат материалите, от който е направен. Те са ценното. — Курхозов се изсмя жестоко, когато видя ужаса по лицето на Белциг. — Другарю, да не би да искаш да спорим? По-добре се моли да не ликвидираме и теб.

Мюър се изкиска.

— Да се върнем на въпроса. Можете ли да го срежете? Под всички релефи, които виждаш, има сърцевина от чисто желязо. Донесохте ли електрожен?

Устата на Курхозов се изкриви от разочарование.

— Не. — Той се замисли за миг. — Е, щом не можем да направим щита по-малък, ще разширим дупката.

— Нали ти казах, камъкът е с дебелина…

— С експлозиви.

Войниците нарязаха въже на парчета и завързаха ръцете на затворниците на гърба. Бутнаха ги в малкото помещение и ги оставиха там. През отворената врата Грант ги видя как вървят покрай стената на главното помещение и прибират съкровището в брезентови чували. Направо не можеше да гледа. Затова отклони очи към Джексън, който лежеше до задния край на изкопа.

— Сега, когато всички ни чака екскурзия до Москва, защо не ни разкажеш за какво беше цялата тази олелия?

Американецът въздъхна.

— Хубаво, значи искаш приказка? За оръжията, хората и всички тия глупости? Какво знаеш за атомната бомба?

— Само това, че не искам да бъда наблизо, когато някоя избухне.

— Правилно. Засега си толкова в безопасност, колкото и преди десет години, защото още няма.

— Мислех, че вие сте направили няколко десетки.

— Да, така е. Държат ги в едно подземно хранилище в Ню Мексико и най-лошото, което могат да ти направят, е да накарат пишката ти да окапе. — Той се наклони напред, за да намали натиска върху вързаните си отзад ръце. — Не съм наясно с научната страна, знам само, че има някакви трудности. Наричат го „отравяне на реактора“. Фабриките, където се произвежда горивото за бомбите, не след дълго се развалят. Същевременно пък бомбите, които сме произвели, не са като хубавото вино — отлежаването не им се отразява добре. Така че за бомбите, които смятахме, че притежаваме, не се знае дали ще работят. А не можем да направим нови, защото фабриката, където се произвеждат, е затворена за ремонт. Труман се опитва да сплаши Съветите и единственото, което спира Сталин да пусне танковете си чак до Париж, е убеждението му, че имаме цял куп бомби, които ще хвърлим върху Москва и други градове, само да мръдне. Ала в момента ние нямаме действаща бомба.

Грант си пое дълбоко въздух, опитвайки се да възприеме информацията. Беше видял Хирошима и Нагасаки в кинопрегледите, но не беше разбрал напълно какво се е случило.

— Значи от този елемент 61, прометий, може да се направи атомна бомба?

— Никой не знае със сигурност, защото никой досега не е попадал на него. Учените обаче направиха нужните пресмятания. Такова е положението в момента. — Той поклати глава, опитвайки се да изтръска капка пот от челото си. — Група гении седят три години в едно помещение със сметачните си линии и накрая създават ново оръжие. Мамка му, бомбата, която пуснаха над Хирошима — дори не си направиха труда да я изпитат. Важното беше парите да продължават да текат.

— И Мюър знае всичко това?

— Мюър е наясно за какво може да послужи прометият, но не знае защо ни трябва толкова много. Надявам се поне. Мамка му. — Джексън ритна гневно пода. — Гадният чекиджия. Успя всички ни да направи на глупаци.

Рийд се размърда.

— Има ли значение сега?

— Има ли значение? Нима не чу и думичка от онова, което казах?

— Слушах много внимателно. Каза, че Сталин е държан в шах, защото вярва в могъществото на атомния арсенал на твоята родина.

— Какъвто всъщност май нямаме.

— Той обаче не го знае. Ако не нещо друго, твоите изпълнения тук ще го накарат да се запита защо толкова отчаяно искате да сложите ръка на този не твърде вероятен източник на материал.

Една сянка се показа в рамката на вратата.

— Реших да намина и да ви кажа здрасти. — Беше Мюър. С мократа риза, залепнала за кожата му, изглеждаше по-кльощав от всякога и доста подивял.

Погледът в очите на Джексън не беше по-малко див, сякаш бе готов да скочи върху Мюър и да го разкъса на парчета. Металната цев на автомата, която стърчеше над рамото на англичанина, го накара да размисли.

— Дойде да ни пошпионираш още малко, а?

— Всъщност вече се пенсионирах. Чакам с нетърпение да получа слънчева вила в работническия рай.

— От колко време им служиш? — Гневът на Джексън се стопи толкова бързо, колкото беше избухнал. Бе му останала само горчилката на победения.

— От известно време. В университета се сприятелих с едни другари. Още по онова време някои от нас виждаха, че Съветите единствени имат достатъчно кураж, за да се изправят срещу фашистите. Някои млади идиоти заминаха да умрат безнадеждно романтично в Испания. Но ние искахме да направим нещо, което щеше да има значение. Искахме да им помогнем.

— Да им помогнете в какво? За ГУЛАГ? За показните процеси? За екзекуциите?

— Те спасиха света — озъби му се Мюър. — Те извоюваха победата на Източния фронт, жертвайки живот след живот. Знаеш ли колко са загиналите? Милиони. А сега погледни какво се опитваш да им направиш. Знаеш ли защо американците толкова отчаяно искат този елемент 61?

Мюър вторачи в Джексън хладен въпросителен поглед. Американецът наведе очи и започна да си играе с краищата на въжето, увито около китките му.

— Хората във Вашингтон искат да дадат урок на някогашния си съюзник. Да дадат на Съветите повод за размисъл. Не Москва или Берлин, но може би Сталинград ще е мишената. Да докажат, че могат да направят онова, в което нацистите се провалиха.

— Би било наистина назидателно представление — измърмори Рийд. — А вие какво възнамерявате да направите?

Мюър вдигна рамене.

— Не е ли очевидно?

Грант беше обхванат от вцепенение — същото усещане изпита в Бялата планина, когато насочи пистолета срещу Алексей и се опита да дръпне спусъка. Погледна Джексън, който отвърна на погледа му с хладно упорство, след това Мюър.

— Не зная кой е по-лошият от двама ви. Ти или той.

Лицето на американеца беше кораво и безжизнено.

— Сега, когато е в ръцете им, предполагам, че ще имаш възможност да разбереш.

— Нищо не се променя — подхвърли Рийд и кимна към релефите по стената — миниатюрни хора, коне, колесници и оръжия. На един от панелите двама воини стояха между струпани на купчина доспехи и купчина голи трупове. На друг един мъж теглеше върволица жени към входа на палатка.

— Може би — отговори Мюър, — но се съмнявам, че в следващата война ще има много герои, които поетите да възпяват.

Постовият зад него измърмори нещо. Мюър кимна и тръгна да си върви.

— Ще се видим по-късно, може би. Просто исках да ви изясня как стоят нещата в името на доброто старо време. Надявам се, че изненадата не е била твърде голяма.

— Всъщност не е — обади се Рийд най-неочаквано, — ти винаги си бил лайно.

Тишина затисна малкото помещение като облак прах. От голямото помещение долиташе тракането и звънтенето на храмовото съкровище, което изчезваше в чували, и от време на време по някое подвикване на войниците. Джексън изпълзя в един ъгъл далеч от другите и се престори, че спи. Рийд се беше вторачил замислено в релефите на стената.

Грант се примъкна до Марина.

— Нараниха ли те?

— Малко. Не много, защото нямаше нужда да го правят. Мюър им беше казал всичко.

— Ако някога се измъкнем, ще го убия.

Не можеше да види лицето й, но знаеше, че се усмихва.

— Изражението на Джексън, когато разбра, че Мюър е един от тях… бих казала, че почти си заслужаваше.

— Той ще се смее последен. — Грант се обърна, така че да може да я вижда. — Това няма нищо общо с теб. Може би ще успееш да ги убедиш. В края на краищата брат ти… поне ги накарай да помислят.

— Не. — Тя облегна гръб на стената. — Дори да можех, нямаше да те оставя.

— Все някак ще се измъкнем оттук.

— Това със сигурност няма да подобри положението ти — каза един глас от вратата.

Всички вдигнаха очи. На входа стоеше Белциг. Вече не беше гордият арийски археолог завоевател, какъвто изглеждаше на снимката. Беше се прегърбил и нескопосаната кройка на костюма му само подчертаваше очуканото тяло отдолу. Дълбоки бръчки се вдълбаваха около очите.

— Дошъл си да злорадстваш, а?

Белциг каза нещо на войника и влезе в помещението. Отиде до нишата в далечния край и извади потъмнелия шлем от нея. Вдигна го на равнището на очите и се вторачи в него, сякаш можеше да види призрака на древното лице вътре, и измърмори нещо.

Грант настръхна.

— Какво?

— Дойдох да ви предложа помощ.

— Защо?

Белциг кимна към вратата.

— Да не би да мислиш, че съм един от тях? Те са простаци, чудовища. Нямат представа какво придобиха. Ще разрушат този щит, този безценен артефакт, само за да направят атомна бомба. Той е изкован от богове. Сега ще вземат неговата сила, за да се превърнат сами в богове. — Той се загледа в сенките по вътрешността на шлема. — А и щом вече го откриха, ще ме върнат обратно в Сибир. — Сгърчи се и затрепери, сякаш самите му кости се смръзнаха. — Не мога да се върна там.

Джексън се изправи и седна.

— Какво предлагаш?

— Те са малко. Вашите войници се сражаваха добре и убиха мнозина. Останаха само четирима войници, полковник Курхозов и англичанинът. — Белциг извади от джобовете си револвера на Грант и колта на Джексън. — Ако ви освободя, ще можете да ги убиете.

— Да не би да го правиш от добро сърце?

Белциг го погледна объркано.

— Ако избягате, ще ме заведете в Америка. Ще ми дадете опрощение. Знаете ли как го наричат в Германия? Белина.

— Да, белина — измърмори Грант. Сетне се вторачи в Белциг. Спомни си липсващата ръка на Молхо и ужасяващия труп, който откриха в пирейския нощен клуб. Спомни си разказите на Марина за дейността на Белциг на Крит. Най-вече си спомняше презрителното изражение от снимката. Чудовищата, които древните гърци са се опитвали да прогонят в подземното царство — хидрите, горгоните, базиликсите и циклопите, продължаваха да крачат по земята. Мъжът пред него с обрива по лицето и стоящия му лошо костюм беше едно от тях.

— Разбира се — съгласи се Джексън. — Кому е притрябвало да се рови в миналото. Ти ни измъкни от тук и аз ти обещавам първокласен билет за САЩ. Може дори да ти намерим работа в музея „Смитсониън“.

— А щита, ще го опазите ли?

— Кълна се в гроба на мама.

Това сякаш го задоволи. Белциг измъкна сгъваем нож и приклекна зад Джексън. След миг ръцете на американеца бяха свободни. Той потърка китките си, после грабна колта, докато Белциг срязваше въжетата на останалите. Грант вдигна револвера. Беше прекрасно да почувства отново тежестта му в ръката си.

— Ето какво ще направим.

Ефрейтор Иван Серотов стискаше своя автомат и се облягаше на стената. Отчаяно му се пушеше, но устояваше на изкушението. Знаеше какво ще му направи полковник Курхозов, ако го види да пуши на пост. Можеше да издържи. Почти бяха приключили с разчистването на храма, другарите му тъкмо изнасяха последния чувал от съкровището. После следваше кратък полет до Одеса, предаване на доставката, а след това две седмици на пясъчните плажове на Евпатория. Зачуди се дали тези черни боклуци, които пренесоха, са наистина злато? Сигурно, защото иначе полковникът не би пилял ценно време, за да ги товарят. Бяха толкова много. Сигурно никой нямаше да забележи липсата, ако някоя чаша изчезне по време на транспортирането. От нея можеше да изкара някоя рубла в Одеса, а парите пък можеше да превърне във водка и жени. Тази възможност го накара да се усмихне.

Чу стъпки, обърна наполовина глава и видя Белциг да излиза от стаята на затворниците. В ръцете си носеше нещо, което приличаше на ръждив шлем. Серотов се смръщи. Не беше стигнал в бой чак до Берлин, за да приема заповеди от този фашист. Поне нямаше да тежи на самолета, когато се връщат вкъщи. Курхозов беше дал да се разбере какво ще се случи с него.

Белциг се спря и кимна към вратата.

— Още съкровища там — изломоти на развален руски. — Трябва кажеш на полковник.

Една твърде немарксистка идея започна да се оформя в съзнанието на Серотов. Той надникна през отворената врата. Трима от затворниците: американецът, възрастният човек и жената седяха облегнали гръб в стената с ръце отзад. Четвъртият…

Без предупреждение силен удар го запрати да се препъва из помещението. Той се спъна в нещо и политна напред. Изпусна пушката и разпери ръце, но подът не беше на мястото си. Падна в изкопа и изрева, когато зърна стърчащите от дъното кости, заострени като ножове. Последното нещо, което видя, бяха чифт рога, които се приближаваха. В този миг нещо тежко се стовари върху гърба му, една ръка се плъзна по шията и пред очите му притъмня.

Грант излезе от изкопа и избърса ножа в панталоните си. Ръцете му бяха в кръв. После погледна към Белциг.

— Чисто ли е?

За негово учудване малките сериозни очи бяха широко разтворени от объркване.

— Да… не — поклати глава германецът. — Заминали са.

— Какво? — Грант вдигна автомата и го подаде на Марина. — Прикривай ме.

Приведен се гмурна през прага, претърколи се, извади револвера и обходи основното помещение.

Беше празно. Керосинов фенер стоеше на пода, завитият на вързоп щит бе облегнат на стената до входа, но иначе нямаше никого. Остана още няколко секунди проснат в прахоляка, оглеждайки помещението, но тук нямаше тъмни ъгли, нито сенки. Просто беше празно.

Стана и се изтупа. Джексън и Марина го последваха, а отзад Рийд надничаше през вратата.

— Няма ги.

— Но щитът е все още тук. — Като държеше автомата насочен срещу главния вход, Марина бързо пресече помещението. — Невъзможно е да са го изоставили.

— Може би имат почивка за по цигара.

Никой не знаеше какво да правят. Нямаше къде да се скрият, но нямаше и от кого да се крият. Струпаха се в средата на помещението под издигащия се над главите им купол с насочени срещу несъществуващата заплаха оръжия.

Неприятна мисъл проблесна в съзнанието на Грант.

— Нали не смяташ, че се готвят да си заминат…

— Иван? Бързо да тръгваме.

Блед силует се появи на главния вход, войникът бе стъпил върху вратата, съборена от Грант с ритник. Държеше автомат в ръце, но не го беше насочил заплашително. Мъжът застина и се облещи глупаво в продължение на няколко секунди, а и те не по-малко глупаво го зяпаха, докато не се обърна и хукна.

— Не! — Белциг, който беше най-близо, пусна шлема и изтича през вратата.

Грант чу тропота на стъпки нагоре по стъпалата, след това гневни крясъци и накрая изстрел.

— Пазете се!

Грант се хвърли към стената на помещението секунда преди експлозията. Отвън басов трясък разтърси купола на храма. После взривната вълна се търкулна надолу по стъпалата и нахлу през пасажа в помещението подобно на прилив. Бронзовата врата беше изкъртена от пантите си и полетя през помещението. Фенерът падна и угасна. Тъмнина погълна всичко. Голям облак прах и отломки нахлу през вратата и започна да се кълби, докато не изпълни помещението чак до купола. Джексън, който стоеше пред вратата, беше понесен от ударната вълна и запратен в задната част сред облак каменни отломки. Камъните валяха като дъжд. Грант покри главата си с ръце, а Марина се мушна под щита. Само Рийд — на сигурно място в страничното помещение — остана незасегнат.

Грант не чу как шумът постепенно утихна, защото ушите му още звъняха от трясъка, но разбра, че най-страшното е минало, когато подът престана да се люлее. Надникна през пръстите си, после надигна глава. Прах и дим все още задушаваха всички вътре, но поне камъните бяха престанали да падат като едри капки дъжд.

Изправи се и залитна към Марина, като внимаваше да не си изкълчи глезените, докато стъпваше по отломките, разпръснати по пода. До входа започна да се образува локва.

— Добре ли си?

Тя не можа да го чуе, а и той самият не се чу, но разбра. Кимна, но после се пипна по крака и изстена.

— Трябва да се махнем оттук! — Грант намери автомата на мястото, където Марина го беше изпуснала. Цевта му беше извита като кламер. Той го ритна настрана и хукна към входа, прецапвайки плитката локва, образувала се там. Доказателство за уменията на древните строители беше, че огромната рамка на вратата беше останала непокътната. Само трегерът сигурно тежеше стотици тонове.

Грант надникна иззад ъгъла и премигна. Горната част на стълбата беше взривена на парчета: вече нямаше тунел, а дълбок окоп, открит за небето. Покривът се беше срутил и сега огромните късове скала бяха единствената стълба към горния свят. Вода се стичаше през ръба и падаше надолу, нов поток се виеше между натрошените скали и отломки и се вливаше в храма. Предположи, че някъде под камънака трябва да лежи Белциг.

Почака малко, нащрек за движение. Не видя нищо, но и не можеше да се види кой знае колко. Кълбящи се облаци прах все още изпълваха въздуха, разсейвайки слънчевите лъчи в пясъчен сумрак. Трябваше да рискува, но се нуждаеше от защита.

Втурна се обратно към мястото, където лежеше Марина, и разкъса обвивката на щита. Облегнат на стената и встрани от вратата, той не беше пострадал от експлозията. Грант го завъртя на другата страна. Коженият ремък, ако някога е имало такъв, сигурно отдавна беше изгнил, но от задната страна стърчаха две бронзови халки. Той пъхна ръката си в тях и го вдигна. Тежестта беше огромна. Запита се как е било възможно някой да го носи по време на битка и същевременно да размахва меч или да мушка с копие? Може би, призна, Ахил заслужава името, с което се ползва. Макар и да тежеше, все пак можеше да го предпази от куршумите. Тръгна към входа, опрял щита в бедрото си, за да си помага, и започна да се изкачва, избирайки път между отломките. Беше бавна и тежка работа: да държи щита пред тялото си, докато се влачи нагоре по хълма от отломки, скали и пръст. Прахта беше започнала да се разнася, а светлината започваше да се нормализира. Той успя да се изкатери по последния наклон, краката му се хлъзгаха по мокрия камък и залитна на светло.

И първото, което видя, бяха труповете. Дали причината беше заблуден куршум или руснаците се бяха паникьосали, когато са видели, че Белциг се опитва да избяга, но така или иначе бяха започнали да стрелят твърде рано. Двама руски войници лежаха проснати възнак, а униформите им бяха разкъсани и покрити с кръв и прах.

Зад себе си чу някакъв шум, завъртя се с щита пред себе си и това му спаси живота. Щитът потрепери от удара и тялото на Грант заедно с него. Прах и плесен отхвръкнаха, за да разкрият златото и бронза под тях. Обаче щитът не се строши.

Грант надникна над ръба. Курхозов стоеше на няколко метра от него до една от монолитните статуи. Взривът явно беше изненадал и него, защото униформата му висеше на парцали, а лицето му беше омазано с кръв и мръсотия. Триъгълното парче плат над окото беше изчезнало и сега се виждаше белегът: набръчканата кожа на клепачите, които се сплитаха там, където би трябвало да е окото. Руснакът изглеждаше замаян.

Грант вдигна револвера и го простреля в окото. Куршумът влезе право в центъра и по-късно би могъл да се закълне, че чу как за частица от секундата горещият метал изсъска в очната ябълка. От очницата рукна гейзер кръв, а каменните стени наоколо заехтяха с отвратителен рев, който секна чак след като Грант го простреля още два пъти.

Отвъд трупа Грант видя нещо да помръдва в основата на една от статуите. Мюър. Сви се зад щита, доволен, че може да го опре в земята, и се прицели в колоната. Цевта се движеше наляво-надясно, докато се чудеше от коя ли страна ще се покаже предателят.

— Откажи се — извика той. След гърмежите гласът му прозвуча остро във влажната тишина. — Курхозов е мъртъв.

Никакъв отговор. Грант измъкна лявата си ръка от скобите на щита. Опря го на коляното си и вдигна малко камъче, което запрати към колоната. То отскочи от отломките и се спря в подножието на статуята. Все още нямаше никакъв отговор.

— Мюър?

Нещо задраска по камъните зад него. Той се обърна, щитът се залюля и падна със звън на земята. Грант вдигна револвера и успя да се удържи в последната секунда. Беше Джексън, но не онзи американец, който беше влетял в атинския хотел с бели гуменки за тенис, загорял и напомаден. Косата му беше чорлава, а дрехите разкъсани. Лицето му под кръвта и натъртванията беше бледо като на привидение. Измъкна се от дупката и се вторачи безизразно в насочения към него револвер.

— Мамка му. — Гласът му беше мъртъв, преминал границата на чувствата. — Недей сега и ти.

— Помислих те за Мюър. Той е…

Грант се обърна в мига, когато чу бързи крачки откъм колоната. През носещия се във въздуха прахоляк видя една размазана фигура да хуква. Стреля, но щом видя, че Мюър продължава да тича, побягна и той след него.

Въздухът се изчисти, когато се спусна в долината. Сега можеше да вижда Мюър ясно: как се веят полите на сакото му и как размахва спазматично тънките си ръце, докато тичаше нагоре към върха на скалата и водопада. В ръката му имаше пистолет. Грант видя, че започва да се обръща, и веднага стреля. Изстрелът беше напосоки и вероятността да улучи, докато тича с пълна скорост, беше малка, но звукът накара Мюър да промени намерението си. Той се обърна и хукна наново.

Но нямаше накъде повече да бяга. Стигна до върха на скалата и се спря. Грант престана да тича и пое ходом напред. Мюър се обърна. Ако беше вдигнал пистолета и на един сантиметър, Грант щеше да го застреля на място. Но Мюър протегна ръката с оръжието встрани и го пусна да падне от скалата. Двамата мъже останаха няколко секунди лице в лице, докато дишаха тежко.

— Имаш ли нещо против да запуша?

Грант поклати глава отрицателно.

Мюър бръкна в джоба на сакото, внимателно извади табакерата от слонова кост и я отвори. Когато запали цигарата, хвърли клечката в потока. Течението я подхвана и повлече през ръба на водопада. Мюър я следеше с поглед.

— Избра губещата страна — каза той без следа от горчивина. — Ще видиш. Янките ще съсипят всичко.

— Аз не съм избирал ничия страна. Ти ме избра.

Мюър дръпна дълбоко от цигарата. Димът сякаш го издуваше: той застана по-изправен, вдигна брадичка.

— Предполагам, че ще ме обесят, когато се върнем.

Грант вдигна рамене.

— Не сме във война, поне не официално.

— По-добре щеше да е, ако бяхме. Тогава можеха да ме застрелят. Поне щях да умра с цигара в уста…

— Ах ти, червен предател, задник, кучи син…

Някакво размазано петно прелетя покрай Грант към Мюър. Той вдигна юмруци, за да се защити, но това беше по-скоро празен жест, лишен от сили. Инерцията запрати Джексън право в тялото на британеца. Двамата се сборичкаха на ръба на скалата, заклатиха се насам-натам и вкопчени паднаха в бездната.

Грант се приближи и надникна тъкмо навреме, за да види как потъват с плясък във водата. Черната вода ги погълна. Няколко минути по-късно видя труповете да изскачат на повърхността при чучура, където езерото се вливаше в потока. Телата се залюшкаха за миг в края на яза, след това изчезнаха.

Грант се обърна и докато го правеше, усети, че кракът му се блъсна в нещо. То се плъзна по влажната трева и се спря малко по-натам. Табакерата на Мюър. Матовата слонова кост го гледаше вторачено като око от тъмния фон на мъха, бяло като бледността на смъртник.