Изгубеният храм

25.

Вече се беше стъмнило, когато се върнаха в Солун. На летището ги посрещна щабна кола и ги закара в малък хотел. В него нямаше ресторант и единственото място, където можеха да им сервират храна, беше мръсна пивница, пълна с възрастни мъже, които играеха табла и карти. Келнерът им донесе купа с маслини и сарми от лозови листа, които те погълнаха лакомо.

Когато чиниите бяха разчистени и на масата се появи шишето с узо, Рийд извади плочката и я сложи на покривката. Молхо не беше успял да я счупи точно на две половинки. Половинката на Сурсел беше по-голяма от тази на Пембертън и представляваше квадрат със страни около петнайсет сантиметра. Всички се вторачиха в рисунката на задната страна. Беше разделена на три квадрата, отделени със зигзагообразните линии на стилизирано море. В най-горния точно пред назъбената линия, където Молхо беше строшил плочката, две фигури, мъж и жена, стояха от двете страни на могила със странна форма.

Грант си пое дълбоко дъх. Дори след три хиляди години можеше да разпознае издълбания лемноски хълм, където бяха открили светилището на кабирите. И наистина, когато се вгледа по-внимателно, видя две шкембести фигури да танцуват и да размахват чукове. Между тях имаше нашарен диск.

— Това трябва да са кабирите. Представям си, че двете фигури в краищата са Хефест, богът ковач, и Тетида, майката на Ахил. — Академичното поведение на Рийд не можеше да скрие напълно неговото вълнение.

— А този кръг — попита Джексън — би трябвало да е щитът?

Рийд потърка чело и подръпна къдрица от чорлавата си коса.

— Да, предполагам, че е щитът.

— А това — Джексън посочи следващия квадрат — трябва да е Троянската война, така ли?

Тук боята беше избеляла, но изображението беше достатъчно ярко. Грант се сети за изсечените сцени в лемноското светилище. Колесниците летяха към полесражението, докато под стените на издигащ се на върха на хълм град две редици въоръжени мъже се бяха изправили една срещу друга. Между тях двамина се сражаваха. Единият беше запратил своето копие, което трепкаше в щита на другия, той пък се опитваше да извади своя меч.

— Ахил и Хектор — промълви Марина и протегна ръка, за да докосне изображението, но се спря, сякаш щеше да извърши светотатство.

Джексън погледна остро Рийд.

— Пламтящ щит? Какво означава това?

Рийд вдигна рамене.

— Това е често срещан епитет, използван за доспехите на Ахил. Щитът бил покрит със злато. Предполагам, че на слънцето е пламтял като огън.

— Аха.

— А това трябва да е Белия остров — посочи Мюър към долния край на плочката.

По краищата боята беше доста олющена, но в десния долен ъгъл можеше да се различи още една планина, боядисана в черно. На нейния връх се издигаше бяла кула, увенчана със свещени рога.

— Това трябва да е храмът — тихичко каза Рийд. — Храмът на Ахил в подземното царство.

Той извади лист кадастрон от чантата си, върху който беше прерисувал в оригинални размери плочката на Пембертън. Пъхна го под плочката. Назъбеният край на плочката и прерисуваният съвпадаха почти напълно. Най-сетне можеха да видят цялата рисунка. Светилището в Долината на мъртвите попадаше в най-горния ляв ъгъл на четвърти квадрат, отделен от изображението под него със заострените вълни. И петимата се наведоха над масата и застинаха в благоговейно съзерцание.

— Явно ще е нужно сериозно проучване. — Рийд обърна плочката, очевидно интелектуалното му настроение беше променливо като времето в Оксфорд. — Сега поне разполагаме и с останалата част от текста.

— Можеш ли вече да го прочетеш? — попита Мюър.

— Не е там работата. Важното е, че имаме чист пример на линейна Б. Досегашните ми предположения за езика бяха подсказани от надписите на притежаваното от нас парче. Сега, когато разполагам с нов текст, мога да проверя хипотезите си и да видя дали правилата, които извлякох, са верни. Ще бъда в отлична позиция да започна с опитите за дешифриране.

— Да започнеш с опитите за дешифриране! — Джексън едва не се задави с узото. — Не можеш ли просто да го направиш? Колко време ще ти отнеме?

— Не знам. — Сухата любезност на Рийд се беше изпарила, заменена от груба сприхавост.

Марина беше забелязвала същото преображение у Пембертън, когато някаква нова идея го обсебваше. Любезността, търпението, тактът — всичко отиваше по дяволите, когато съзнанието потъваше в себе си.

— На Шамполион му трябваха две години, за да разчете йероглифите. А той имаше на разположение Розетския камък.

— Две години? — Всички в пивницата вдигнаха глави от игрите и чашите с узо, за да погледнат към масата на чужденците в ъгъла. Джексън заговори по-тихо: — Може би не си забелязал какво се случи през последните два дни, но не разполагаме с две години. Може дори да нямаме и две седмици на разположение, ако червените са по петите ни. Налага се да вземем този щит, и то бързо, иначе ще бъдем откъм губещата страна в последната война в историята.

Всички около масата го зяпнаха.

Джексън избърса уста с носната си кърпа, осъзнавайки, че е казал твърде много.

— Да го кажем така: няма да ви се иска да сте наоколо, когато руснаците го пипнат. Сурсел почти ни съобщи къде се намира Белия остров. Според мен трябва да идем там веднага, преди Белциг да се е сетил къде е.

— Но островът е съветска територия — възрази Грант.

— Ето още една причина да се замъкнем там колкото може по-бързо. Ако комунягите разберат, че се намира в задния им двор, ще завлекат щита в Москва, преди да успеем да мигнем.

Рийд поклати глава.

— Дори да отидеш на острова, не можеш просто така да се изкачиш до храма на Ахил и да потропаш на вратата. Без помощта на указанията от плочката няма нищо да намериш. Иманярите от векове копаят в критската Долина на мъртвите, но не са успели да намерят храма с метеорита, докато не се появи Пембертън с парчето от плочка.

— Това не е проблем. Разполагаме с уреди, които могат да открият елемент 61. Ако щитът е на този остров, ще го намерим.

Когато се върна в стаята си, Грант свали ризата и се изми над спукания умивалник в ъгъла. Сякаш целият ден беше полепнал по кожата му: турският тютюн от сребърното цигаре на Сурсел, засъхнала кръв, където го бяха порязали стъклата на оберлихта, сажди от огъня и масло от самолета. Изтърка се колкото можа, избърса внимателно нарязаните си длани и след това се стовари на дюшека.

Леглото беше твърдо и тясно, но след деня, който беше изтърпял, му се стори като райски пух. Полежа известно време бос и гол до кръста, наслаждавайки се на полъха на въздуха върху влажната кожа.

На вратата се почука. Грант се обърна и хвана дръжката на револвера, който лежеше на нощното шкафче.

— Отворено е.

Влезе Марина. Носеше обикновена бяла блуза и черна пола с висока талия, която подчертаваше тънкия й кръст. Косата й падаше свободно на раменете. Тя се спря за миг, когато видя полуголото тяло на Грант, но след това влезе в стаята. Босите й крака стъпваха безшумно по дюшемето. Седна на края на леглото и Грант видя следите на скорошни сълзи по бузите й.

— Не мога да спра да мисля за Алексей — промълви някак извинително. След това вдигна глава и погледна Грант в очите. — Вярно ли е?

— Коя част?

— Всичко.

Грант вдигна ръка и погали косата на момичето, след това я спусна надолу и я задържа на гърба й. С дланта си усещаше топлата кожа под тънката блуза.

— Не ти трябва да знаеш.

— Разкажи.

— Помниш ли засадата в Кастро? Цялата група — Никос, Софокъл, Менелай и всички останали бяха разстреляни от германците. Два дни по-късно главната квартира ме повика. Очевидно Алексей ни беше предал. Наредиха ми да го поканя на среща в една долина в Бялата планина близо до Имброс.

— Отишъл си да го убиеш.

Грант замълча за миг, докато си припомняше вкуса на прах в устата. Тази ужасна последна прегръдка, която и двамата знаеха, че е неискрена. Как запрегна чукчето на уеблито и как се промени лицето на Алексей, когато осъзна случващото се.

— Не можах да го направя. Гледах го, ала виждах теб. Не знаех, че Панос ме е последвал.

Марина вдигна някакво боклуче от чаршафа и започна да го върти в пръстите си.

— Никога не ми каза.

— Беше по-добре да не знаеш. Исках да помниш Алексей като герой. — Грант престана да я милва по косата. — А между другото, нямах и възможност. Русакис едва не уби и мен. Сигурно реши, че съм бил ортак с Алексей. Заплаши, че ако ме види още веднъж на Крит, ще ме убие. А кариерата ми в Дирекцията за специални операции така и така беше приключила: аз не изпълних заповед. Те вече никога нямаше да ми поверят мисия, затова се изпарих.

— Не знаех.

— Алексей беше неудобство за британците. Не искаха да се разчуе, че един от техните най-смели съюзници е бил завербуван от германците. Със смъртта му заметоха случилото се.

Дълго, сякаш цяла вечност, никой от тях не помръдна. Грант лежеше на леглото с глава на възглавницата, а Марина седеше на ръба със скован гръб и неподвижна. Грант видя, че бърше още сълзи. След това се обърна към него, наведе се и го целуна по устата.

— Трябваше да ми кажеш — прошепна тя. — Въпреки това, благодаря ти.

Грант реагира инстинктивно. Прегърна я и я придърпа надолу върху себе си. Тя се съгласи с готовност. Устните й докоснаха бузата му, меки и сухи върху покаралата му брада, а езикът й се стрелкаше, докато го целуваше бързо. Той притегли главата й обратно към своите устни и тя напъха езика си в устата му. Усети вкус на анасон и вдъхна мириса на тютюн и парфюм, когато косата й се разпиля по лицето му.

Тя притисна ръце в гърдите му и се надигна, за да го прекрачи. Полата й се вдигна над бедрата и разкри копринените й гащички. Грант мушна ръка в тях и след това насочи пръсти в нея. Марина си пое шумно въздух и се завъртя, за да го яхне. Пресегна се нагоре, за да разкопчае блузата си, но Грант беше по-бърз, хвана я за подгъва и я дръпна, късайки копчетата, за да разголи гърдите й. Тя вдигна ръце над главата. Лампата на нощното шкафче я обля с оранжев блясък. Когато Грант погледна нагоре, видя сянката й да се полюшва на тавана. Гърдите й бяха полуголи под разкъсаната блуза, полата — вдигната на кръста, и тя сякаш се беше превърнала във въплъщение на минойска богиня — примитивна, сурова, трепкаща от силите на сътворението.

Марина съблече блузата. Той протегна ръка, за да обхване гърдите й, но тя го хвана за китките и го притисна надолу, търкайки зърната си в неговите. Когато усети, че Грант е престанал да се съпротивлява, пусна едната му ръка и започна да му разкопчава колана. Плъзна ръка надолу и откопча копчетата на дюкяна му едно по едно, обхващайки еректиралия пенис с длан.

Внезапно той се размърда и движението я накара да залитне. В този момент Грант се извъртя и двамата се претърколиха. Сега той беше отгоре. Марина се извиваше и гърчеше под него, издра дълбоки резки в гърба му с нокти, но не можа да го свали от себе си. Той разтвори бедрата й и тя го обгърна с крака. Грант пъхна ръка под нежните й рамене и леко я повдигна, така че цялото й тяло беше извито към него.

Влезе в нея и тя го погълна в своя влажен мрак.