Изгубеният храм

30.

Черно море, източно от Керченския пролив

7:58 сутринта

Самолетът се приводни сред гейзер от водни пръски и се плъзна с висока скорост по повърхността на морето под тъмносивото небе. Високите крайбрежни скали изскочиха от водата, яркобели, а по-високите зъбери на планините се извисяваха над тях. Всичко това се стори странно познато на Грант — отново се носеше на скорост към враждебен бряг. Но ако беше през войната или когато носът на лодката се заби в палестинския бряг през онзи съдбоносен ден, щеше да изпитва силно вълнение, този път обаче не можа да намери нужната енергия. Обезпокоителна летаргия го беше стиснала в хватката си. Дори полюшващият се под него хидроплан беше като мъртъв. Надяваше се това да не се окаже поличба.

Те стигнаха до подножието на крайбрежните скали и намалиха оборотите на двигателя, оглеждайки брега за място, където да слязат. Морски птици кръжаха над главите им, излитаха от скалите и с натрапчиви писъци се гмурваха във водата. Грант видя една да излита с извиваща се в клюна й риба. Вода течеше от нея, докато размахваше криле, за да набере височина. Спомни си историята, която им разказа Сурсел за птиците, които почиствали храма с пръските от крилете си, и потрепери.

Три часа по-рано, още преди да се беше съмнало, се бяха събрали на кея пред склад без отличителни знаци на азиатския бряг на Босфора. Валеше лек дъждец и покриваше ръждясалия метал и напукания бетон със свежи отблясъци в оранжево от натриевите крушки на осветителните стълбове. С боботенето на корабни двигатели като фон и с въздух, натежал от въглищния пушек и миризмата на дизел, обстановката беше напълно подходяща за начало на пътешествие към подземното царство. Точно преди да тръгнат, пред подвижния мост спря камион. Трима мъже в камуфлажни униформи скочиха от каросерията. Двама от тях бързо пренесоха няколко раници в съветския хидроплан, а третият дойде да ги поздрави.

— Лейтенант Ковалски от морската пехота на САЩ — представи се и тъкмо понечи да отдаде чест, когато си спомни получените заповеди, и протегна ръка за тромаво ръкостискане.

— Казвам се Джексън, а това е Грант.

Лейтенантът стисна ръката на Грант и кимна на Рийд.

— Всъщност, кой е този?

— Взех ги назаем от посолството — обясни Джексън. — Само тях можаха да ми осигурят по това време на деня. Не ми се вярва Курхозов да прекрати търсенето само защото очаква да получи плочката. Ако се появи отново на пътя ни, искам да разполагаме с повече сили.

Грант огледа пустия кей и се запита какво ли се крие в сенките зад оградната мрежа.

— За наш късмет той не знае къде да отиде.

— Марина му е в ръцете, а тя вече е наясно с гледната точка на Филострат.

— Тя няма да каже нищо.

Джексън явно се готвеше да направи някаква гадна забележка, но накрая реши да я преглътне.

— Да се надяваме, че си прав.

— Ето там!

Към края на носа високите крайбрежни скали се разделяха. Грант се оглеждаше за върби и тополи, но откри само поле от тръстики, които нежно се полюшваха зад бряг от ситни камъчета. Малкият залив навлизаше навътре в единия край на сушата, но беше отворен в другия край, където плитък канал се вливаше в морето. Насочиха самолета към него. Белите крайбрежни скали се извисяваха над тях, ехото от ударите на витлото отскачаше от високите канари наоколо и се забиваше в главите им. Каналът беше толкова тесен, та Грант се страхуваше да не отчупят крило в скалите или да не бъдат запратени в тях от някоя по-голяма вълна.

Хидропланът влезе в заливчето и спря в спокойната вода. Те скочиха във водата, като се препъваха и трудно пазеха равновесие, защото камъните се плъзгаха под краката им. Хората на Ковалски завързаха хидроплана и разтовариха оборудването. Докато го правеха, Грант се изкачи по ситните камъчета на брега и отиде до края на плажа. Отвъд се виждаше тясна клисура, пълна с дървета и храсталаци. Сред нея лъкатушеше малка рекичка и се вливаше в залива.

Рийд се присъедини към него. Дори на бреговата ивица на Съветския съюз той беше спретнато облечен: сако, жилетка и панталони. Единствената отстъпка на практичността бяха високите обувки. Черни армейски ботинки, които стърчаха неуместно изпод маншетите на панталоните от туид.

— Винаги се е смятало, че храмовете на героите благоприятстват растежа на сочна растителност около тях. Присъствието на героя повишавало плодовитостта.

— Този признак няма да ни улесни в търсенето.

Рийд не отговори. Беше се вторачил в пустия залив: погребалните високи крайбрежни скали, черното небе, пронизителните писъци на птиците и камъчетата, които потракваха като кости.

— Това описание ме кара да мисля, че този път сме попаднали на точното място — промърмори Рийд.

Чу се хрущене на стъпки по брега.

Грант се обърна и видя Джексън.

— Професоре, а сега накъде?

Рийд вдигна рамене.

— В „Одисея“ се говори за река. Смятам, че трябва да тръгнем по тази.

Заобиколиха залива по края, прецапаха по-плитките места през тръстиките, докато не стигнаха мястото, където реката се вливаше в морето. Хората на Ковалски се потяха под тежестта на оборудването, което трябваше да носят: освен пушките и своите раници, бяха нарамили търнокопи, лопати, бисматрона и някакви неща, които на Грант му заприличаха на шашки динамит.

Джексън стигна до малко островче от натрошени камъни и се обърна назад.

— Тази река има ли си име?

— Омир я нарича Ахерон — Река на скръбта.

Джексън поклати глава в пародия на отчаяние.

— Със сигурност знаеш как да ги избираш. Не ми казвай къде води, за да не провалиш изненадата.

Те тръгнаха покрай реката навътре в полуострова. Грант крачеше начело. През шубраците нямаше път или пътека. В тясната долина дърветата растяха толкова близо едно до друго, че бяха почти непроходими и скриваха небето, протегнали клоните си към светлината като ръце на прокълнати. Много от по-малките дървета изглеждаха напълно задушени от по-високите си съперници, но нямаше къде да паднат. Дори мъртви стояха изправени, а безлистните им трупове бяха почернели и гниеха. Единственият начин да преминат, беше да се придържат към реката, като подскачаха от камък на камък, а понякога просто преджапваха. За щастие не беше дълбока. Водата рядко стигаше по-високо от коленете им. Но дори тук трябваше да се борят с шубраците. От надвисналите над тях клони висяха като змии увивни растения, които се вплитаха в косите им, а полупотънали клони и пънове стърчаха от реката и се опитваха да ги препънат.

Не се виждаше нищо друго, освен вода и гора, но Грант остана с впечатлението, че долината се стеснява около тях. Дъното стана по-стръмно, а течението на реката се усили. Пред тях се чуваше шуртене, сякаш се носеше над дърветата. Стигнаха до подножието на малък водопад, бързо течащата вода бълбукаше и се пенеше. Недалеч напред се виждаха високи скали, които обхващаха небето като рамка на врата.

Шуртенето се беше превърнало в рев. Грант изкатери последните няколко скали, без да обръща внимание на водата, която го заливаше и мокреше ризата и панталоните му. Спря се на върха и се сви на един плосък камък.

Беше се изкачил на най-високо място в долината. Гората се простираше надалеч от двете му страни, извиваше се, докато се срещне с високите скали, и отново завиваше, за да се върне обратно от другата страна. Кръглото празно пространство между дървета се заемаше от широко езеро, което се оттичаше в реката, над която се беше изправил. Повърхността му беше черна и непроницаема, като се изключи подножието на високите скали, където се вълнуваше и пенеше под въздействието на водопада, който падаше стъпаловидно.

Джексън и Рийд се изкатериха и застанаха до него и тримата се скупчиха на скалата като корабокрушенци на сал. Ковалски и хората му останаха да чакат долу.

— Сега какво?

Рийд се загледа във водопада.

— Според Омир трябва да стигнем на място, където две други поточета се вливат в реката.

— Как се наричат? Реката на болката и Потокът на раните?

— Всъщност са Реката на огъня и Реката на риданието.

— Боже, съжалявам, че попитах.

Грант извади плочката от раницата си, разви я и се постара да я опази от пръските, които се носеха над езерото.

— На рисунката сякаш се виждат две реки. Освен ако това не са просто очертанията на планината. Какво показва бисматронът?

Джексън се спусна с мъка обратно, за да отиде при морските пехотинци. Грант го видя да вади бисматрона от кутията и да го пуска. Шуртенето на водата заглушаваше всички звуци, които може би издаваше, но стрелката едва помръдваше.

— Почти нищо. — Американецът се намръщи на циферблата. — Може би има нещо. Предполагам, че трябва да продължим. Можем ли да се качим там? — посочи върхарите до водопада.

Грант ги огледа. Нямаше да бъде леко. Скалите не бяха чак толкова високи — може би петнайсетина метра, но белият камък беше гладък като лед дори без финия слой вода от пръските на водопада.

— Разбира се — отговори той небрежно. — Имаш ли въже?

С един от войниците на Ковалски по петите Грант прецапа по брега на езерото до водопада. Беше трудно дори да се стигне до подножието на скалите. Те изглежда се спускаха дълбоко под повърхността на езерото, затова имаше малко камъни, на които да стъпи. Там, където дърветата и скалите се събираха, Грант спря да почине. Тук май нямаше къде да застане, освен може би на една издатина в камъка, щръкнала на няколко сантиметра от основата на високата скала. Грант надникна в езерото, но видя само собственото си отражение в черното огледало на неговата повърхност.

— Така или иначе съм мокър — измърмори той. Свали раницата, преметна намотката въже през рамо и скочи във водата.

Тя се оказа по-топла, отколкото очакваше, и в този край на езерото течението всъщност го притискаше към скалистите върхове, вместо да го влачи към водопада. Той ритна с крака и се набра на издатината, треперейки от ветреца. Скалата се извиваше към него и двамата се притискаха гърди в гърди. Не можеше да застане без усещането, че всеки момент ще падне назад.

Погледна към морския пехотинец, застанал на брега.

— Пожелай ми късмет.

Катерачеството не беше нещо непознато за Грант. Като дете беше прекарал безброй часове в катерене по варовиковите носове на Фламбъро. Като младеж се беше изкачвал по повече върхове и стени, отколкото можеше да запомни. Но това беше различно предизвикателство. Повърхността на скалата беше мека и неравна. Единственият начин да има някаква опора, беше да лази като гущер и да се вкопчва в малките неравности на камъка. Можеше да напредва единствено като плъзга ръцете си нагоре сантиметър по сантиметър. Дори на тази гладка скала пръстите му скоро се разраниха от триенето. Мокрите дрехи го дърпаха надолу, макар че ризата му лепнеше за камъка не по-зле от неговото тяло. Понякога тя сякаш беше единственото нещо, което го крепеше.

Погледна надолу. Беше грешка — не защото се страхуваше от високото, а защото видя колко малко разстояние е преодолял. Насочи отново вниманието си към скалата и продължи да се катери с усилие. За малко тя хлътна и Грант започна да напредва по-бързо. Но скоро отново се изду и почти надвисна отгоре му. Нямаше възможност да заобиколи надвисналия камък. Притисна буза в него и погледна надясно: оттам нямаше как да мине. Вляво водопадът изведнъж му се стори оглушително силен.

Ала нямаше друга възможност. Закрепи се колкото можа по-устойчиво в плитките неравности по лицето на скалата, повдигна се на пръсти и протегна ръка. Дланта му се стовари върху горния край на надвисналата скала. Ръката му потрепери, пръстите се впиха и усети малка гънка в камъка. Тъкмо навреме. Точно в мига, когато се вкопчи в нея, кракът му изгуби опора. Той подритна в опит да се закрепи за нещо, но ботинките му само се плъзгаха по камъка. За миг увисна и се залюшка в пространството, а цялата му тежест поеха върховете на пръстите.

Можеше да се пусне и да се довери на късмета, че ще падне в езерото. Но това изобщо не му мина през ума. Сантиметър по сантиметър, килограм по килограм се набра нагоре. Усещаше жилите в пръстите си дебели като буксирни въжета, а гърчът на мускулите беше почти непоносим. Дори костите го боляха. Отново се протегна нагоре и този път ръката му се хвана за нещо по-здраво. Надеждата му вдъхна сили, палецът му напипа малка вдлъбнатина в скалата и той се издърпа нагоре. С въздишка на облекчение се изкатери на една тераса. Беше малка, не по-широка от трийсетина сантиметра, но на Грант му се стори обширна като футболно игрище.

Когато дишането му се успокои, погледна нагоре. Все още беше доста под върха, но сега пътят щеше да е по-лесен. Малка пукнатина беше разцепила скалата, разстоянието бе достатъчно да напъха пръстите на ръцете и върховете на обувките в нея. След изтърпяното досега му изглеждаше почти като стълба. Той се закатери нагоре и най-накрая стигна върха. За миг остана да лежи, докато успокои дишането и масажира ръцете си.

— Какво намери?

Слабият вик отдолу го върна в действителността.

Рийд и Джексън все още стояха на камъка до реката, вторачени нагоре, приличаха на жаби върху листо от водна лилия.

Какво е намерил ли? Беше се изкачил на високия гребен на котловина със стръмни склонове, почти като потънала ливада. Нямаше дървета, само реката се виеше през гъстата трева. Беше изненадващо спокойно. Дори шумът от водопада изглеждаше далечен и приглушен. По някакъв странен начин мястото му напомни Шотландия. В далечния край на котловината пред друга висока скала две каменни колони стърчаха от земята подобно на бивни. Грант свали намотката въже от рамото и го завърза с моряшки възел около оголената част на здрав камък. След това го метна през ръба. Най-после седна и запали цигара. След няколко минути първият морски пехотинец се добра до горе, последван от Джексън и останалите. Рийд пристигна последен заедно с оборудването, вързан за въжето, което войничетата издърпаха. Не изглеждаше изстрадал от това изпитание — напротив, лицето му сияеше от вълнение.

— Забележително — отбеляза тихо той. — Тук е като изгубения свят на храбрия Кортес и неговите хора. Може би сме първите човеци, които стъпват на това място от три хиляди години.

— Да се надяваме, че други няма да дойдат.

Надолу по долината зашепна ветрец. Мокри като кокошки от изкачването по коритото на реката, всички затрепериха. Грант погледна назад към мястото, откъдето бяха дошли. Гористият склон скриваше плажа, а езерото изчезна зад размазано петно фина мараня.

Групата се насочи към колоните. Земята беше мека, а тревата гъста и изобилна. Див керевиз растеше в извивките на реката. Дълбока тишина изпълваше котловината.

Тя завършваше с друга висока скала, чиито стени се извиваха като носа на кораб, за да я заключат в себе си. Когато наближиха, разгледаха скалистите колони, които бяха зърнали от водопада. Бяха огромни: издигаха се от двете страни на реката, почти десет метра от основата до върха. Белият камък беше изгладен от природните стихии, но докато Грант ги гледаше, не можеше да се освободи от усещането, че има нещо незаличимо изкуствено в тях. Все едно колоните бяха покрити с разтопен восък, който все още повтаряше изработените от човешка ръка очертания под повърхността. Колкото повече ги гледаше, толкова повече убеждаваше сам себе си, че различава човешки форми, вплетени в камъка: издутини, които можеха да бъдат хълбоци и рамене, вдлъбнатини, където би трябвало да бъдат мегалитните талии. На самия връх, който трудно се виждаше от земята, всяка колона се изостряше като конус, който някога може да е бил глава. На около три четвърти от дължината на дясната колона имаше две издутини, за които Грант беше почти сигурен, някога са били гърди. Той ги посочи на Рийд, който кимна.

— Филострат описва две статуи в храма, „изработени от мойрите“. Твърди, че това били Ахил и Елена.

— Елена от Троя?

— Точно така: лицето, което спусна на вода хиляда кораба. — Забеляза объркването на Грант и се закиска. — Да, обикновено не я свързват с Ахил. Но съществува една нецензурна разновидност на легендата, според която е дошла да живее с Ахил на Белия остров.

— Защо ще го прави? Смятах, че целта на Троянската война е била да я върнат на нейния съпруг. Не се ли разваля краят, ако тя избяга с друг мъж?

— При това мъртъв — въздъхна Рийд. — Гръцките митове са били прочиствани и преподреждани неведнъж през последните две хиляди и петстотин години. Не на последно място от самите гърци, ужасени от бъркотията, която предците им оставили. Други разновидности на мита твърдят, че жената, дошла с Ахил, е Хеката или Медея, магьосницата, която обикновено е свързвана с Язон и аргонавтите. — Той вдигна ръце. — Можеш да избираш. Най-вероятно тези персонажи са просто различни страни на богинята майка.

— Жената със змиите?

— Точно така.

Грант отново се вгледа в дясната колона. Макар и ерозирала от вековете, му се стори, че вижда нещо по високата с тънък кръст фигура от камък. Спомни са малката статуетка от пещерата на Крит, а след това и Марина, обкрачила тялото му на хотелското легло с разкъсана блуза и протегнати нагоре ръце. Погледна часовника си. Осем часа до срока, даден от Курхозов. Разтърси глава, за да я проясни.

— Ако това са статуите, значи тук е мястото.

— Виж — посочи Рийд високите скали.

Скрити зад каменните колони, две поточета течаха по камъка. И двете бликаха от дупки в скалата, спускаха се стъпаловидно по дълбоко изровени канали, след това продължаваха своя път по почвата, за да се срещнат с реката на няколко метра от предната част на скалите. Повърхността на водата, където се вливаха, бълбукаше и призрачни валма пара се вдигаха от нея.

Джексън погледна Рийд.

— И кое от тях е Огнената река?

Професорът тръгна напред. Мина между двете колони, за секунда Грант ги видя като две колони на огромна порта, и клекна край лявото поточе. Потопи пръсти във водата и възкликна:

— Топла е! — Прекрачи го и отиде на другия бряг, за да опита другото. — Тази е леденостудена.

Дръпнал се малко настрана, сякаш не му се минаваше между колоните, Джексън се взираше в скалите зад тях. В тяхното подножие двете поточета ограждаха триъгълно парче земя, което изтъняваше във връх, където водите им се срещаха. Стената отзад беше гладка и непокътната.

— И сега какво ще правим?

— „Най-сетне стигнеш ли близо, герое, задето те пращам, ров изкопай на квадрат приблизително лакът на лакът.“

— Ей, Шекспир, какво означава това? — изръмжа Ковалски.

Рийд се вторачи в него с любезната празна усмивка, която пазеше за най-непоправимите и невъзприемчиви студенти.

— Означава, че трябва да изкопаете дупка.

Войниците отнесоха правите лопати при триъгълното парче земя между поточетата. Докато професорът наблюдаваше, мъжете изрязаха тревата на чимове и ги струпаха като стена покрай бреговете, а след това започнаха да разкопават черната пръст отдолу. Почвеният слой не беше дебел и не след дълго лопатите започнаха да удрят в камък.

Джексън се разхождаше наоколо нетърпеливо.

— Какво точно търсим?

— Омир разказва, че Одисей разговарял с мъртвите, като прикляквал край една яма. Ако сме прави в предположението си, че тук е имало храм, смятам, че ще я намерим някъде под краката ни.

— Нещо друго можем ли да направим?

— Ами, да излеем приношения за мъртвите. Омир споменава мляко, мед и вино, следвало разпръсване на ечемични зърна.

— Господине, елате да видите.

Двамата обърнаха глави. Войниците бяха разчистили чимовете и пръстта, и бяха изкопали груба шахта до скалата отдолу с широчина приблизително деветдесет сантиметра и дълбочина шейсет. В задната част, точно пред издигащите се високи скали, квадрат черна пръст изпъкваше на камъка. Морският пехотинец заби правата лопата в него, колкото можа по-дълбоко. Тя потъна беззвучно в земята.

— Прилича на дупка, пълна с пръст.

— Изгреби я. Аз ще… — Джексън прекъсна насред дума. Ниско бръмчене заехтя над долината. — Какво, по дяволите, е това?

Грант присви очи нагоре, но слоестите облаци се бяха спуснали прекалено ниско, за да може да се види каквото и да било.

— Може и нищо да не е. — Но за пореден път неговият инстинкт го предупреждаваше за опасност. — Може би е рутинен патрул. Съветите разполагат с изобилие от военни бази по черноморското крайбрежие.

— Това трябва да се провери. — Джексън се огледа неспокойно. — Ковалски, вземи хората си и провери дали някой не се промъква в нашия тил. Грант, ти ще копаеш.

Ковалски поведе хората си към върха на водопада. Грант разсече пръстта в дупката. Приличаше на комин, потъващ в скалата, с диаметър едва шейсет сантиметра. Не беше лесно да се копае: от всяка лопата пръст, която вадеше, поне половината падаше обратно, преди да успее да я изхвърли.

На няколко метра от него Джексън клечеше с бисматрона. Щракна ключа и уредът запращя и заработи. Първо се чу пращенето на статичното електричество, а след това поредица пукания, сякаш някъде в далечината на някоя кола й се давеше моторът.

— Мамка му — изруга Джексън. — Тази джаджа пука като фойерверките на Четвърти юли. Значи сме близо. Докъде я докара?

Дупката в краката на Грант сега беше дълбока почти шейсет сантиметра. Правата лопата вече беше безполезна. Беше невъзможно да работи под какъвто и да е ъгъл с нея. Затова я извади, стъпи на металната част и задърпа дръжката, докато лопатата не се изви под нужния ъгъл. Сега вървеше малко по-добре, защото можеше да я използва като свръхголям черпак за изгребване на пръстта.

Сантиметър по сантиметър дупката ставаше все по-дълбока, но все още нямаше никакви признаци за стигане до някакво дъно. Сега Грант беше застанал на колене, потапяше и изваждаше лопатката като земекопна машина.

Заби изкривената лопата още веднъж в земята, натисна я да загребе пръст, и я издърпа. Тя обаче не помръдна и той едва не се претърколи напред в дупката. Надникна вътре. Извитото острие на правата лопата изглежда се беше закачило на една издатина в скалата. Виждаше се черна пукнатина между пръстта и камъка. Грант издърпа лопатата обратно и я завъртя в пукнатината. Тя се разшири: откъртената пръст падна и изчезна в невидимото пространство отдолу. Под комина сигурно имаше тунел и помещение.

— Имаш ли фенерче?

Джексън взе едно от купчината оборудване и му го подхвърли. Рийд също се приближи и двамата застанаха зад него, като се опитваха да надникнат над рамото му, когато насочи лъча светлина в пропастта под комина. Но освен пръст и мрак нищо друго не можаха да видят.

— Слизам — измърмори Грант. Седна на края на комина и провеси надолу крака. Попипа се по хълбока, за да се увери, че револверът е в кобура, стисна здраво фенерчето и след това скочи.