Изгубеният храм

15.

Кефалония, Йонийско море

Самолетът целуна морето, разтърси се и след това се понесе леко към брега. Когато водата под понтоните му стана около шейсетина сантиметра, Джонсън изгаси двигателите и остави вълните да ги избутат последните няколко метра до брега. Грант скочи от кабината и задърпа самолета за окачването на понтоните, за да го изтегли на пясъка. Когато машината беше обезопасена, той извади картата, купена тази сутрин в Атина, и започна да я проучва.

— Според молбата, която Белциг е попълнил в министерството, разкопките трябва да са някъде там — посочи един скалист хълм, който увенчаваше плоската крайбрежна ивица.

— Изглежда приятно място.

— За засада — подхвърли Грант кисело.

Ярката слънчева светлина и морският въздух не успяха да го измъкнат от лошото му настроение. Още от първия миг той изпита недоверие към Джексън и двата часа, прекарани в самолета, през които трябваше да слуша веселите баналности на американеца, не промениха с нищо това усещане.

— Можем да се справим — каза уверено Джексън, свали кожената раница от гърба си и измъкна от нея пистолет „Колт“. — Всъщност, какво очакваме да намерим там?

Грант вдигна рамене.

— „Микенски останки“, както пише в молбата за разрешително на Белциг. Рийд смята, че търсим двореца на Одисей.

— Одисей? Неговият дворец е бил на Итака. — Той забеляза изненадата на Грант. — Какво? Не си ли чел „Одисея“ в гимназията?

— Не.

— Велика книга. Но щом професорът казва така, значи може и да е вярно. Той е истински Айнщайн, нали?

Грант пусна тънка усмивчица.

— Предполагам, че може и така да се каже.

Намериха пътека, която водеше през блатистата земя недалеч от брега, и поеха по нея. Почвата започна да става твърда и взе да се издига към долината, която отделяше хълма от планинската верига в западна посока. На мястото, където пътеката се разделяше, двамата тръгнаха наляво и постепенно започнаха да се изкачват по серпантините на един ставащ все по-стръмен склон, докато не излязоха на обраслия с гора връх. Когато погледна назад, Грант видя хидроплана на брега, който блестеше като огледало на слънцето, в обятията на залива.

Двамата се разделиха, пробивайки си път между дърветата. Въздухът беше топъл дори тук в сенките, но Грант беше нащрек. Макар че би трябвало да оглежда земята за следи от скорошни разкопки, той продължи да се озърта наоколо. Скрит от погледа му, Джексън тропаше и трошеше клоните като глиган. Беше невъзможно да чуе нещо, а това допълнително го изнервяше.

Ето ти на̀. Дърветата едва не я скриха, но вляво от него му се привидя нещо като боядисана стена. Той забрави страховете си и се заспуска по склона към нея. Дърветата оредяха и Грант излезе на малка полянка. Тя приличаше на огромна къртичина: навсякъде имаше струпани купчини пръст с вид на недокосвани от години. Бурени и диви цветя покриваха техните страни. Дори от върха на едната беше покарало дръвче. В края на полянката се издигаше крива колиба, а вратата й висеше на пантите.

— Ехо, насам, насам. — Гласът му прозвуча неприятно силно сред дърветата, които приглушаваха шумовете. Зачуди се кой ли друг може да го чуе. Всъщност това едва ли има значение, помисли си той. Вече са чули Джексън.

Американецът изскочи като слепец на полянката, като пътьом строши три ниски клона. Изглежда и той се чувстваше несигурен, защото, когато изскочи на открито, Грант го видя да пъха колта си в джоба на панталона, който се изду застрашително.

Джексън надникна в изоставената колиба.

— Май някой ни е изпреварил.

— Сигурно местните са разбили вратата, за да задигнат инструментите.

— Мамка им — поклати Джексън глава, — не е чудно, че червените са толкова популярни тук.

— Те умират от глад — изтъкна Грант без заобикалки. — Не са имали храна от шест години, а сега се превръщат в международна футболна топка, която си запращат различните държави. Просто се опитват да оцелеят. Затова комунистите се справят толкова добре. Те са единствените, които им предлагат надежда.

Джексън го погледна смаяно.

— Ти да не си мръднал? Не можеш да говориш такива неща. След случилото се на Лемнос човек може да си помисли, че червените вече са ни стиснали за гърлото.

— Да, те със сигурност имат навика да се появяват изневиделица…

Той се обърна и револверът неочаквано се оказа в ръката му, но вече беше късно. От другата страна на полянката едно присвито око го гледаше през мерника на пушка.

Рийд и Марина седяха един срещу друг на дългата читателска маса в библиотеката, разделени от купчина книги. Разбъркани листове внасяха безредие на страната към Рийд: наполовина довършени координатни мрежи, списъци, диаграми, задраскани места — всичко напомняше на състезания по краснопис. От другата страна Марина се беше задоволила с една-единствена книга, бележник и подострен молив. За разлика от Рийд листът на нейния бележник беше почти празен.

Тя въздъхна по начин, който подканваше за питане. От другата страна на масата бялата чорлава коса остана наведена над работата си. Марина надраска яростно нещо на хартията.

— Всичко е толкова объркано — подхвърли тя, избирайки по-пряк подход.

Костените рамки на очилата на Рийд се показаха иззад купчината книги.

— Моля?

Той изглеждаше смаян, дали от някакво откритие, което току-що беше направил, или от това, че му е припомнила присъствието си, Марина не можеше да определи.

— Преглеждах отново „Одисея“, за да видя дали не мога да намеря някакви указания какво е направил Одисей с щита.

— Изследователите и филолозите от столетия се опитват да картографират скитанията на Одисей — отговори Рийд. — Но това не може да се направи.

На лицето й се изписа разочарование.

— Защо да не може?

Рийд зави капачката на автоматичната си писалка и отмести тома „Дворецът на Минос“, който им пречеше да се виждат добре. Той разсеяно бутна очилата си нагоре.

— Кой мислиш, че е написал „Илиада“ и „Одисея“?

Тя се засмя.

— Ако си учил в Гърция, знаеш само един-единствен отговор на този въпрос — Омир. Пембертън ме закачаше, че мисля така. Казваше ми, че това е въпрос капан, защото никой не е написал песните. Обясняваше, че те са продукт на векове устно предавана традиция, текстовете са предавани от едно поколение на следващото. — В гласа й се прокрадна тъга. — Казваше, че опитите да се открие оригиналът в окончателните творби е като да се вглеждаш в лицето на бебе, за да откриеш чертите на неговия прапрапрапрадядо.

— Да, Пембертън имаше свое мнение, но аз не съм съгласен с него. Не мисля, че група поети са съчинили тези песни. Смятам, че е бил нужен един мозък, една визия, за да се сътвори нещо с подобно съгласувано великолепие. Няма съмнение, че поетът или поетите, не твърдя, че „Илиада“ и „Одисея“ непременно са написани от един и същи човек, са имали на разположение изобилен материал, от който да черпят. Съкровищница, пълна с митове, генеалогии, народни приказки, спомени и традиции. Някои от подробностите в творбите са необичайно точни — реки, които Омир не би могъл да види, защото по негово време вече са били затлачени, видове оръжия и доспехи, които по времето, когато пише, вече не се използват от петстотин години. Виждала ли си шлема с глигански зъби, който Шлиман изкопа в Микена? Съвършено точно описан от Омир.

Той забеляза, че вниманието й се разсея. Рийд поклати глава и оправи вратовръзката си.

— Съжалявам, но исках да кажа за „Одисея“, че поетът е разполагал с различни легенди, от които да черпи.

— Да, и изглежда е използвал всичките, размесвайки ги напълно. В някои части на „Одисея“ Одисей сякаш плава из Западното Средиземноморие. В други части се оказва някъде близо до Египет, а песните от десета до дванайсета са пълни със символични елементи — сблъскващи се скали, сирени, островите на слънцето, които обикновено се свързват с Черноморския район. Та това е смешно! Как може да очаква от нас да повярваме, че Одисей, най-умният сред гърците, ще отпраши на изток към Черно море, когато иска да се прибере у дома в Итака? — Тя изстреля думите, сякаш се чувстваше лично обидена.

— Може би това е причината Омир да е толкова неясен по въпроса. В края на краищата, не може да се каже, че няма чувство за география. Когато поиска, може да бъде точен като Британската картографска агенция. Той е слепил всички тези различни истории и се е опитал по някакъв начин да запуши пукнатините.

Марина въздъхна.

— Като че ли имаме нужда някой още повече да обърка нещата…

Двамата вдигнаха погледи, когато вратата се отвори и Мюър влезе в библиотеката.

— Някакъв напредък?

Рийд почеса една от бухлатите си вежди.

— Марина и аз току-що обсъждахме многостранността на Омир.

— Боже мили — Мюър се отпусна на един от столовете, — човек не може да ви остави за пет минути. Няма да намерите търсеното в шибаната поезия. Освен ако Омир не е написал едно отдавна изгубено продължение, в което описва точно къде може да бъде намерен щитът. За предпочитане е да бъде придружено от карта. — Той блъсна стола си назад и вдигна ранения си крак на масата. — Телеграфирах в Лондон за нашия приятел д-р Белциг, германския археолог, за да проверя дали ни е бил известен. Излезе, че имат досие за него, дебело като надървен хуй. Бил е изтъкнат член на господарската раса, един от добре платените учени на Хитлер, изпратен, за да открие доказателства за малоумните им теории. През 1938 е провеждал разкопки в Кайро, на следващата година си е пъхал носа из Спарта, и след това през есента на 1940 се е озовал в Кефалония. Изкарал войната на Крит. Срещу него има многобройни обвинения за използване на робски труд при разкопките, местните го сравняват с Гестапо и сравнението не е в негова полза! — Той погледна Марина. — Както знаете, за наш срам, не можахме да го пипнем.

— Какво се случи?

— През 1944 подуши накъде вървят работите и духна за Берлин. Може би е смятал, че неговият любим фюрер ще го спаси. Обаче се е излъгал. Вместо нас го пипнаха руснаците. Лондон казва, че за последен път е видян в един страшно претъпкан влак за Сибир.

— Как смяташ, дали е казал на руснаците за плочките?

— Ако са се сетили да го питат. Ала като се имат предвид скорошните произшествия, вероятно са го направили. Затова ще съм ви благодарен, ако престанете да си играете на поезия и се съсредоточите върху превода на шибаната плочка.

Вторачи се гневно в Рийд, но това беше напразно усилие. През цялото време на неговия монолог професорът седеше втренчен в страницата пред него, сякаш хипнотизиран от нея. Сега премигна два пъти, усмихна се удивено, вдигна очи и попита:

— Моля? — След това замълча, взимайки мълчанието на Мюър за знак, че е задал въпрос. — Точно се чудех дали в тази библиотека имат „Христоматия“?

Грант стоеше вторачен в дулото на пушката и присвитото око зад мерника. Можеше да види само половин лице, почти изцяло покрито с рунтава гъста черна брада. С каскета, кадифените панталони и късото палто мъжът му напомни за лесничеите, които през детството му обикаляха земите на местното имение. Сега, както някога, отново го бяха хванали да бракониерства.

— Кои сте вие? — изръмжа мъжът на гръцки. След това повтори въпроса на немски със силен акцент: — Кои сте вие?

— Казвам се Грант. — С бавни движения и неслизаща от лицето му широка усмивка, той прибра револвера в кобура. Пушката следваше всяко негово движение. Продължи на гръцки: — Ние търсим… — Той замълча. Какво всъщност търсеха? Виждаше ясно, че всяка секунда забавяне караше мъжа да нервничи все повече. — Разкопките…

Нещо изшумоля между дърветата. Грант се напрегна — колко още имаше? С крайчеца на очите видя ръката на Джексън да се промъква към пистолета в джоба, но гъркът също го забеляза и цевта на пушката описа малък полукръг. Джексън отпусна ръка.

Шумът сред дърветата се усили. Нещо се движеше из шубраците. Грант се напрегна още повече.

С шумолене и пукот, съпроводени от грухтене, огромно прасе изскочи от шубраците, заклатушка се надолу по склона и зарови зурла в една от купчините пръст.

— Водя го да яде жълъди — обясни мъжът с пушката, сочейки прасето.

— Какво каза? — настоя Джексън. Ръката му продължаваше да е напрегната, сякаш някаква невидима сила я теглеше към джоба с колта.

— Обяснява, че си води прасето на паша. Всъщност прасетата — поправи се Грант, когато още четири свини изскочиха на полянката и започнаха да ровят по земята за вкуснотии.

— Хубави свине.

— Какво му каза?

— Казах, че има хубави прасета.

Гъркът свали пушката и кимна.

— Вярно, хубави са. Жълъдите правят месото им много сладко.

— Преди време един човек е идвал да прави разкопки тук. Германец. Тук ли работеше?

Свинепасът го погледна дяволито.

— Вие германци ли сте?

— Не, англичани.

— Елате. — Той облегна пушката на близкото дърво и бръкна в ленената торба, която висеше през рамото му. Извади самун и парче сирене, увито в кърпа. Откъсна комат хляб и го подаде на Грант.

— Благодаря. — Грант откачи манерката от колана си и предложи на мъжа да пийне.

Тримата седнаха на тревясала купчина пръст и загледаха как прасетата се хранят.

— Германецът…

— Белциг. Казваше се Белциг.

Пулсът на Грант се ускори. Той се опита да не го покаже.

— Познаваше ли го?

Отново подозрителен поглед.

— А, познаваше ли го?

— Не.

Грант претегли възможностите, които бяха открити пред него, и реши да рискува.

— Жалко, защото имаме нещо негово. Нещо, което е намерил тук.

Свинепасът вдигна жълъд и го запрати към най-близкото прасе, което започна въодушевено да го души.

— Огледай се — простря той ръка към полянката. — Толкова история е заровена под земята. Ние прекарахме цял живот в опити да я изкопаем, но настоящето винаги я зарива.

— Какво казва? — попита жално Джексън.

— Копал ли си тук?

Гъркът кимна утвърдително.

— Да, работих за Белциг. Не е нацист — подчерта той и потупа задната част на цевта на пушката. — Убил съм много. Но преди… преди войната работех за Белциг. Копах за него.

— Какво намерихте?

— Камъни. — Свинепасът посочи камъните, които стърчаха като бивни от земята. — Стари парчетии.

— Керамика?

— Да, съдове. — Откъсна си още един комат хляб и го задъвка шумно.

— А глинена плочка? Глинена плочка, приблизително толкова голяма. — Грант показа размерите с ръце. — С древни букви от едната страна и рисунка от другата?

Свинарят престана да дъвче и се вторачи сериозно в него.

— Виждал ли си я?

— На снимка — съобрази Грант да отговори.

— Да-а… — В очите на гърка се появи отнесен израз. — Имахме специално празненство, щом я намерихме. Белциг каза, че досега никога не е намирал нещо подобно. Каза, че е карта на скрито съкровище. Да-а, но трябваше да мълчи, защото Сократис чу.

— Кой е Сократис?

— Братовчед ми. Той също работеше за Белциг. Една нощ влезе в палатката му и я открадна. Белциг беше страшно ядосан и искаше да застреля всички. Но така и не успя да намери Сократис.

— А какво стана със Сократис?

— Мисля, че е заминал за Атина да я продаде. Войната продължаваше и ние бяхме много гладни. Крадяхме от германците… — Той вдигна рамене. — Те крадяха много повече от нас.

— Сократис върна ли се?

— Не. Чичо ми казва, че отишъл при андартите. — Мъжът подхвърли един жълъд във въздуха и се усмихна тъжно. — Да-а, така Белциг си е отмъстил.

— А той самият? Някога връщал ли се е?

— Не. Мисля, че отнесе намереното в Германия. Никога повече не е идвал в Кефалония.

Грант помисли малко.

— А плочката, която намери, само една ли беше? Не две?

— Не, само една и Сократис я открадна.

— Какво е христоматия? Мамка му, звучи като някаква болест, за която не искаш да разкажеш на жена си.

Лицето на Рийд си остана приветливо и любезно. Само лекото потрепване на ъгълчето на устата му подсказваше възмущението му.

— „Христоматия“ е книга или по-скоро е била. Сега е оцеляла само на фрагменти.

— Отново проклетите фрагменти. И как ще ни помогнат те?

Рийд пусна тънка иронична усмивка.

— Може да ни дадат онова, което търсим.

— Речник за линейната Б?

— Не, отдавна изгубеното продължение на Омир.

Рийд се надигна от стола, избърса изцапаните си с мастило пръсти в панталоните и издърпа дълго чекмедже с фишове от каталога. Той запрелиства пожълтелите каталожни картички, като си мърмореше.

— Аха, ето те и теб. — Огледа гъсто наредените лавици като човек, който се опитва сред тълпата на гарата да открие лицето на познат. Погледът му постепенно се прехвърляше все по-нагоре, докато не се спря на последната лавица на най-високия стелаж, който беше висок два пъти повече от него.

— Аз ще я сваля — предложи Марина и издърпа стълбата на колелца.

Съоръжението изпука и се заклати тревожно, когато младата жена започна да се качва. Рийд хвана стълбата за по-сигурно, Мюър също се присъедини, но за да надникне под полите й.

— Ако е отдавна изгубеното продължение, защо го има в каталога? Не ми казвай, че никой не се е сещал да го потърси през последните две хиляди години.

Рийд не му обърна внимание, и то до такава степен, че Мюър започна да се чуди дали изобщо е произнесъл въпроса си на глас. Протягайки се опасно от последното стъпало, Марина заизмъква от лавицата дебела книга в кожена подвързия. Вдигна се облак прах, тя кихна, изгуби равновесие и се залюшка стреснато насам-натам, в опит да си го възвърне. Това не помогна и стълбата се заклати и изскърца толкова силно, та на Рийд му се стори, че ще рухне на парчета. С лек писък Марина пусна книгата и се хвана за рафта.

Книгата падна като камък и издумтя в обятията на професора. Той изстена, сложи я на пода и отново хвана стълбата, докато Марина слезе на земята в безопасност. Тя оправи роклята си, която се беше вдигнала почти до кръста в цялата бъркотия. Рийд сложи книгата на масата и я отвори. Между корицата и титулната страница лежаха две умрели мухи.

— Може би никой не я е поръчвал в продължение на две хиляди години — опита се да бъде остроумен Мюър.

— „Христоматия“ е литературна антология. Един вид класически „Рийдърс Дайджест“. Била е съставена около пети век сл.Хр. от учен на име Прокъл, за когото не знаем почти нищо.

Докато Рийд прелистваше страниците, останалите видяха, че не става дума за обикновена книга. Приличаше повече на произведение от изрезки. Те бяха съставени изцяло от малки късове с печатен текст, изрязани с ножици и залепени на празните страници. На много места се бяха разлепили и някой ги беше закрепил с лепенки. Приличаше на произведение в развитие — много от изрезките бяха изрязвани или поправяни с мастило, или върху им бяха залепени нови парчета текст. Някои не бяха по-дълги от едно изречение, други стигаха до цяла глава. Всички текстове бяха на гръцки.

— Това е сбирка от фрагментите, които са оцелели. — Рийд плъзна пръста си надолу по страницата.

— Фрагменти? Имаш предвид парчета хартия, пергамент или на каквото са били написани?

Рийд поклати глава.

— Почти няма такива. В повечето случаи става дума за откъси от текст, които са стигнали до нас благодарение на цитирането им в други произведения. Вземете Шекспир например. Дори ако тестовете на пиесите му не бяха изцяло запазени, ние пак щяхме да можем да ги възстановим, вярно частично, от написаното от по-сетнешните учени, които са го цитирали. Някои от цитатите щяха да се припокриват и в такъв случай бихме могли да ги сглобим. За други бихме могли да предположим къде приблизително би трябвало да се намират в пиесата, тъй като ще знаем за какво се разказва в нея. Времето и историята правят всичко възможно да изличат нашите човешки стремления, но е трудно да ги унищожат напълно. Те оцеляват като керамични парчета зарити в земята. Ето търсеното.

Пръстът му се спря на един дълъг откъс, който почти заемаше страницата.

— „Етиопиада“ от Арктин от Милет.

— Защо си мисля, че обяви за автор този Прокъл? — попита Мюър.

— Прокъл е автор или по-точно съставител на „Христоматия“ — обясни търпеливо Рийд, — той само обобщава делото на други автори — в случая на Арктин. По-късно някои от преписвачите, когато преписват „Илиада“, добавят откъси от Прокъл като допълнителен материал.

— Направо е неизтребимо — възхити се Марина. — Като вирус — минава от един гостоприемник в друг, докато не намери такъв, който да оцелее.

— Добре де, това няма значение — излая Мюър. — Какво пише там?

— Може би трябва да извикаме ченгетата — подхвърли Джексън.

Двамата с Грант се спускаха по хълма, а под подметките на високите им обувки пукаха клони и жълъди.

— Братовчед му е свил плочката, нали? Значи сигурно знае повече, отколкото казва. Както аз виждам нещата, добре е да накараме местните момчета със сини униформи да го приберат за разпит. Вероятно са приятели, но на кого му пука. Все ще успеят малко да го размекнат.

Най-сетне забеляза невярващия вторачен поглед на Грант.

— Какво? Прочетох досието ти от войната. Зная какво си правил. И момичето. Тя също е била невероятна.

— Не трябва да набъркваме полицията, освен ако не се наложи — настоя Грант и поклати ядно глава. Нещо не се връзваше, но не можеше да установи какво. Все едно редиш пъзел, липсва ти само едно парче, но кутията е празна.

Изведнъж осъзна, че Джексън продължава да говори.

— Какво?

— Казах, че можем да докараме екип, да разкопае хълма. Опитваме се да намерим другата половина на плочката, нали така? Щом свинарят казва, че са намерили само едното парче, тогава останалата част все още е някъде там горе. И професорът каза това.

— Второто парче! — Грант спря на място. — Белциг е знаел каква е стойността на плочката. Ако е намерил само половината, защо по-късно не се е върнал, за да потърси другата половина?

Джексън доби объркан вид.

— И защо?

Грант вече беше забравил за него. Той хукна нагоре по хълма, шмугвайки се лудешки между клоните. Бързането го накара да забрави предпазливостта. Кракът му се плъзна на един свободно лежащ камък и той полетя напред. Залитна, разпери ръце и ги размаха, и почти успя да запази равновесие, но точно в този момент един оголен корен го блъсна право в глезена. Грант залитна, полетя през шубраците и падна с лице в мръсотията.

Две свински очета се вторачиха в него от издължената като цев дебела зурла. Прасето поклати глава и след това с укорително грухтене се зае отново да похапва жълъди.

В далечния край на полянката се беше изправил свинарят.

— Да не сте забравили нещо?

Грант се надигна и изтупа дрехите си. Половината му лице беше в кал, а едната ръка кървеше, порязана в някакъв камък.

— Плочката с писмена и рисунка — намерихте само едно парче, така ли?

— Да, само едно.

— И това парче открадна братовчед ти?

— Да.

Грант си пое дълбоко дъх, усещайки вкуса на пръст в устата.

— Кажи ми, когато намерихте плочката, тя счупена ли беше? Или здрава? Цяла или само парче?

Гъркът сякаш се учуди на този въпрос.

— Защо парче? Ние намерихме цяла плочка.

— Да, обаче… — Грант разкопча ризата си, измъкна снимката на Пембертън и я пъхна в загрубелите от работа ръце на гърка. — Това ли намерихте?

Свинепасът се вторачи в нея. Двойната експонация беше направила изображението размазано и неясно, но очертанията на плочката се различаваха напълно.

— Е?

Свинарят поклати глава.

— Не, ние намерихме цяла плочка. Тук има само половин.

Рийд отново вдигна очилата си на челото.

— Както знаете, „Илиада“ и „Одисея“ черпят от един вече установен цикъл разкази за Троянската война. Те включват определени епизоди — например гнева на Ахил или връщането у дома на Одисей. Но след като Омир постига такъв успех, други поети също започват да си опитват перото с Троянската война. Особено са се стремели да запушат пролуките в Омировия разказ, така че накрая цялата история за Троя — от отвличането на Елена до завръщането у дома на победителите, да бъде разказана в епически стихове. Вероятно работата им е била бездарна, затова техните текстове не са оцелели. Никой не вярва, че качеството на „Хамлет“ ще се повиши след още пет пиеси с предмет датската средновековна история.

Той погледна към Мюър.

— „Етиопиада“ е смятана от дълго време за изгубеното продължение на „Илиада“, което ти искаше. В нея са описани последната битка на Ахил и неговата смърт… — Той плъзна пръст по ситните редове с нечетливи гръцки букви, произнасяйки думите шепнешком. — Какво се случва после? Те полагат трупа на Ахил. Неговата майка, морската нимфа Тетида, пристига заедно с музите и оплаква своя син. След това го вдига от кладата и го занася на Белия остров.

Пръстът му трепереше, докато се рееше над редовете, но лицето му пламтеше от удивление.

— Разбира се, Белия остров!