Изгубеният храм

33.

Оксфорд

Краят на академичната 1947 г.

Студентът вдигна тревожно очи. Беше вмъкнал това изречение в отчаян опит да убие малко от учебното време. Засега неговият преподавател май не беше забелязал нищо. Не му хрумна, че може би и неговият преподавател не по-малко от него иска часът да мине колкото може по-безболезнено.

Рийд гледаше през прозореца. Навън на Търл стрийт жени в летни рокли флиртуваха с мъже в блейзери и фланелени панталони. Извън стените на колежа топки за крикет се удряха по безупречните морави. Рийд не виждаше всичко това. В паметта си стоеше на върха на скала, напрегнал всички сили заедно с Грант да удържа въжето, докато се опитваха да спуснат щита, без да го изтърват в езерото. Извървя пътя си обратно през прелялата река, разплисквайки водата в плитчините, докато се опитваше да крепи Марина с нейния счупен крак. Беше отново в морския залив и се покатери с мъка в хидроплана, отправяйки молитви да не идват повече руснаци.

Осъзна, че неговият студент чака, за да продължи да чете есето си, страхувайки се да не попречи на мъдрите мисли, които смяташе, че е събудил у своя преподавател. Понякога, каза си той, наистина има предимства да се ползваш с името на блестящ мислител. Усмихна се на младежа и каза:

— Продължавай.

Студентът вдигна очи, чудейки се дали това не е твърде смело и твърде свързано с действителността, защото неговият неземен професор може и да не е чувал за бомбата и националното здравно обслужване.

Той сгъна страниците на есето си и ги сложи на банката.

В своето кресло с висока облегалка професорът имаше вид на заспал.

— Кажи ми — заговори той най-накрая, — вярваш ли в Омир?

Студентът доби тревожен вид. Не беше се готвил по този въпрос.

— Ами… находките на господин Шлиман в Турция наистина повдигат някои въпроси. А и Микена… — Той си заблъска отчаяно главата и за своя най-голяма изненада намери отговор. — Всъщност, не мисля, че това има значение.

Белите вежди се стрелнаха нагоре от учудване.

— Няма ли?

— Има значение поезията. Тя е истинска. Запазила се е непокътната повече от две и половина хиляди години, много по-дълго от каквото и да е направено от метал или дърво. А и… — Той се опита да измисли нещо, за да разшири още отговора си. Почукването по вратата го спаси от тези мъки.

— Професоре, моля за извинение. В портиерната има един господин, който иска да ви види. Казва, че идва от Лондон.

Рийд не изглеждаше изненадан. Беше очаквал това посещение, откакто се върна в Оксфорд. Нямаше смисъл да отлага неизбежното.

— Имаш ли нещо против да дойдеш отново след час? Няма да се бавя много.

Като не можеше да повярва на късмета си, студентът набързо събра есето си и изхвръкна от стаята. Няколко минути по-късно портиерът въведе посетителя, млад човек в син костюм, който седна на крайчеца на дивана, стиснал меката си шапка в ръце.

— Казвам се Райт — представи се той. Лицето му беше по-скоро приятно, отколкото красиво, но в очите му проблясваше жива интелигентност, както и чувство за хумор, което явно бе държано изкъсо. — Професоре, благодаря, че ме приехте.

Рийд махна благосклонно с ръка.

— Става дума за мой колега. Казва се Мюър. Научих, че сте работили с него.

— Да, работих с него през войната. Дойде при мен преди няколко седмици. Искаше да му помогна да открием следите на един древен гръцки артефакт. Мисля, че работеше с американците.

— Това научихме и ние. — Райт въртеше шапката в ръцете си. — И за съжаление нищо повече. Този Мюър беше малко странна птица. Честно казано, има подозрение, че може да е замесен в много съмнителни дела.

Рийд се опита да изрази очевидна липса на изненада.

— Винаги си е бил малко… в разрез с общоприетото. Сега какво е направил?

— Ами това се опитваме да научим. Нали разбирате, изчезна. Надявахме се вие да хвърлите малко светлина по въпроса.

Райт остана около час. Рийд се опитваше да отговаря на въпросите му по най-добрия начин. Това означаваше да се стреми да казва колкото може по-малко неща, които са напълно неверни или лесно може да се докаже, че са такива. Райт си водеше подробни бележки, като се мръщеше, докато се мъчеше да не изостава със записването.

— Също така се опитваме да открием следите на този господин Грант.

— Да — кимна Рийд, — разбирам, че се опитвате, но не смятам, че ще го откриете.

— Имате ли представа къде бихме могли…

— Не, но ми се струва, че спомена нещо за Канада.

Райт се изненада.

— О, това наистина е ново за нас. Благодаря ви.

Той стана и стисна ръката на професора. На вратата се спря и се обърна.

— Този… Омиров артефакт. Смятате ли, че има нещо в него? Някаква вероятност да се появи?

Рийд се усмихна.

— Не, не бих си и помислил подобно нещо.

Самолетът летеше от юг на запад високо в нощното небе над морето, което беше видяло толкова богове и герои в миналото. Грант седеше на пилотското място. Марина лежеше на пода завита с одеяло, а кракът й беше изпънат с помощта на шина.

Рийд се промъкна напред и седна на мястото на помощник-пилота.

— Къде сме?

Грант си погледна часовника.

— Току-що прелетяхме над Дарданелите. Ще стигнем до Атина след няколко часа.

Рийд се извърна и погледна към кабината. От задната част на самолета вързан за стоманена кука в тавана го гледаше очуканият щит. Брезентов чувал, пълен с всякакви форми и буци, стоеше до него.

Грант забеляза погледа му.

— Представяш ли си как ще изглежда в Британския музей?

Рийд въздъхна.

— Знаеш, че не можем да го задържим. Американците ще го грабнат на минутата.

Грант наклони самолета малко наляво.

— Наистина ли смяташ, че може да бъде използван за направа на бомба?

— Готов ли си да рискуваш?

Грант не отговори. Продължиха да летят в мълчание още няколко минути. Рийд посочи малък остров от светлини под тях в мрака.

— Това трябва да е Лемнос.

— Може би трябва да кацнем тук. Да го скрием в храма, докато всичко отшуми.

— Не. Дори там все някой ще го намери. Липсва вече от три хиляди години. Ако остане скрит още хиляда, няма да се оплаквам.

Грант се вторачи изненадан в него.

— Но нали щитът променя всичко… Доказва, че всичко е истина: Омир, Ахил, Троя. Всичко. Това е… това е история.

Рийд гледаше вторачено през прозореца.

— Да, точно така. Светът има достатъчно история, а тя става все повече с всеки изминал ден. Но никой вече не създава митове. А пък ние имаме нужда от тях. Когато слушах Шлиман в Кенсингтън, беше важен не фактът, че всичко това е истина, а че ти се дава възможност да си мислиш, че може да е истина. Учудването е онова, което ни вдъхновява. Чуденето, прекрасното незнание. Усещането за нещо извън досега ни, но все пак близо до върховете на нашите пръсти. Историята го връща в нашите ръце.

Той откопча колана и отиде в задната част на самолета.

Грант не се опита да го спре. Вихърът с вой нахлу в кабината, когато Рийд отвори вратата. Под одеялото Марина се размърда и отвори очи. Хващайки се за куките по тавана, Рийд залитна към щита и свали промазаните с олово парчета брезент, с които беше завит. Коленичи пред него за миг, вторачен в изображенията на живота, гравирани в метала. След това стана, довлече го до вратата с търкаляне и го запрати във водовъртежа на мрака.

Самолетът продължи напред в нощта. Долу в морето никой не видя малкия фонтан, който щитът вдигна, или ако някой все пак го е видял, сигурно е предположил, че делфин скача във водата. Тук морето беше дълбоко и щитът потъна бързо. Дали натрапчивата песен на сирена е отеквала надолу към мястото, където намери покой, или чудовищен октопод, или сенките на морски нимфи са се мяркали над него — историята мълчи по този въпрос.