Изгубеният храм

27.

Джексън гледаше в краката си, сякаш очакваше през бетона да израсне коринтска колона.

— Професоре, как успя да разбереш това?

— Елате да погледнете. Побързайте.

Те се струпаха на прага, поглеждайки тревожно към небето. Орбитата на яковете ги беше извела обратно на запад и за миг бяха извън тяхното полезрение. Рийд посочи към фара и кръпката на стената, където бетонната замазка беше откъртена. Това беше негово дело, осъзна Грант, от куршумите, които беше изстрелял по руснака, избягал през прозореца на банята. Те бяха оголили оригиналната стена отдолу, иззидана от квадратни блокове, съединени с мазилка.

— Погледнете блока, какво виждате?

Грант отново прибягна до своя бинокъл. Размазана картина изпълни визьорите, докато си играеше с копчето за регулиране на фокуса. От хаоса се показаха меки линии, ставаха по-ясни и се превръщаха в кръг, а в центъра му тънки черти образуваха нежните вени на розетка.

— Това не е резултат на руските занаятчийски умения — обясни Рийд. — Погледнете там.

Грант проследи погледа му до подножието на фара. Сега, когато се вгледа внимателно, видя, че циментовата замазка не стига съвсем до долу. Той се приведе, излезе от къщата и клекна до стената. Изскуба тревата, която растеше наоколо, и откри грубо обработени варовикови блокове, огромни късове, съединени без капка цимент.

Рийд дойде при него.

— Ето ви храма. Руснаците сигурно са разкопали руините и са използвали материала, за да построят фара.

Грант се озърна назад. Останалите гледаха от прага на къщата със спалното, докато самолетите отново правеха своята обиколка.

— По-добре да се връщаме в къщата.

Джексън прие новината лошо.

— Кога е построен фарът?

— По някое време през деветнайсети век. Споменава се в наръчника за лоцмани на адмиралтейството през 1894 г.

— Хората, които са го построили… Смяташ ли, че…

Рийд поклати глава.

— Съмнявам се, никой не би могъл да го опази в тайна. Не и на тази скала. Това щеше да се превърне в най-сензационното откритие на епохата.

— Значи не е тук. Мамка му. — Мюър изрита една от двуетажните койки от разочарование, а след това запали цигара. Никотинът изглежда го успокояваше малко.

— Може и да е тука — предпазливо възрази Рийд. — Под храма може да е имало тунели, както в Лемнос. Може би този уред не може да го открие там.

— Това лайно беше създадено да открива… разни неща… дълбоко под земята. Не мисля, че група тикви от каменната епоха са могли да изкопаят толкова дълбока дупка, че да му попречат.

— Всъщност става дума за бронзовата епоха — измърмори Рийд.

— Както и да е — обади се Марина, — руснаците трябва да са разкопали по-голямата част от мястото, когато са правели основите на фара. Ако е имало пещера, щели са да намерят и нея.

— Прекрасно. Щита го няма тука, а ние сме на този шибан остров. Какво ще правим сега?

— Най-доброто е да проучим отново плочката на Сурсел. Рисунките на гърба й може би съдържат някакви указания. — Рийд потупа джоба си, където беше прибрал плочката на сигурно място в кутия от пури. — На Крит този подход свърши работа.

Джексън се беше вторачил изумено в него.

— Професоре, всъщност аз си мислех за някакви по-спешни неща. Например как, по дяволите, ще се измъкнем от острова, щом изтребители летят над нас и вероятно целият Черноморски флот се носи под пълна пара насам?

— Ще почакаме — обади се Грант. — На изтребителите рано или късно ще им свърши горивото. Когато си тръгнат, и ние тръгваме. Струва ми се, че вече са на път за вкъщи. — Той надникна през вратата. Трябваха му няколко секунди, за да открие изтребителите в небето. Бяха по-високо, отколкото очакваше, и продължаваха бързо да се изкачват.

— Изглежда си прав — кимна Джексън. — Май се отказват.

— Може би — промърмори Грант. В маневрите на самолетите на голяма височина имаше нещо познато и заплашително. — Приберете се във фара — изкрещя Грант. — Бързо!

Самолетите се завъртяха и започнаха да се връщат, забили носове към острова. Другите последваха Грант към фара, за да потърсят убежище зад дебелите му стени. Руските пилоти сигурно ги бяха видели, но не проявиха интерес към тях. Оръдията им откриха огън. Линиите трасиращи снаряди се забиваха в коравата земя подобно на фосфорни топчета на неколкостотин метра от постройката. От вратата на фара Грант не можеше да види къде попадат, но знаеше какво са улучили. Представи си как снарядите очертават дълги линии от бяла пяна във вълните, приближават се към бетонния кей и…

Въздухът потрепери от взрива. От североизточна посока изпод крайбрежните скали изригнаха пламъци и черен пушек, който се изви нагоре във формата на гъба, полюля се малко на въздушните течения, а след това се разпростря като балдахин. Поредица по-слаби взривове последва първия като серия празнични фойерверки. Пилотите изтеглиха самолетите от пикирането и завиха рязко, за да избегнат пушека. Грант видя как единият от тях поклати крилата си в ироничен поздрав, после машините набраха височина и изчезнаха в западна посока.

— И сега какво ще правим? — попита Джексън.

От върха на крайбрежните скали гледаха надолу към кея, опитваха се да пробият с погледи дима, който продължаваше да се издига от останките на хидроплана. Нямаше какво толкова да се види. Яковете сигурно бяха улучили бензиновите резервоари, затова хидропланът беше избухнал и се беше пръснал на парчета. Единият от неговите понтони се носеше по водата като игрива акула. Около него на вълните се полюшваха обгорени парчета метал или се бяха закачили по камъните в подножието на крайбрежните скали, където прибоят вече ги беше изхвърлил.

— Да, поне гребната лодка е оцеляла — обади се Рийд пръв, опитвайки се да намери нещо, което да им вдъхне оптимизъм.

Това беше вярно: бетонният кей беше запазил малката лодка на пазача на фара от преките попадения на руските снаряди, но въпреки това тя сякаш беше потънала малко по-дълбоко във водата отпреди.

— Не можем да избягаме с нея. Най-близкото безопасно пристанище трябва да е на около двеста и петдесет мили оттука. И то, ако успеем да стигнем до него, без да се изгубим. Не бих се доверил на това корито да пресека дори Темза до Воксхол. — Мюър се закашля, когато вятърът духна дим от горящото масло в лицето му.

— Руснаците няма да ни оставят дълго на мира — обади се Грант, докато оглеждаше морето. — Не забравяйте, те все още не знаят кои сме ние и какво се е случило тук. Решиха да печелят време. Някой обаче ще дойде, за да разбере какво става.

— И какво ще правим, когато дойдат?

Разполагаха с достатъчно време, за да помислят по въпроса. Сутринта премина в следобед, но изтребителите не се върнаха. Грант застана на пост на покрива на фара и оглеждаше хоризонта час след час, но нямаше признаци, че някой се приближава.

— Те се страхуват от нас — обяви той, когато влезе в къщата, за да изпие чаша чай от самовара, който бяха успели да поправят. — Единственият път за изкачване на острова е през малкия кей. Неколцина мъже с автомати могат да го бранят с дни.

— Точно както при Термопилите — отбеляза Рийд. Тази мисъл изглежда го развесели. — Триста спартанци оказват съпротива на цялата персийска армия.

Марина направи гримаса.

— И нито един от тях не оцелява.

Следобедът продължаваше да се точи. Тъй като нямаха какво друго да правят, Мюър и Джексън обикаляха острова с бисматрона с все по-малка надежда, че ще успеят да открият нещо. Грант продължи да стои на пост, а Марина го отменяше от време на време.

Единствено Рийд изглеждаше напълно незасегнат от сегашното им положение и седеше в къщата с двуетажните койки с бележника си и купчина листове, потънал усърдно в своята работа. Никой не го безпокоеше, освен веднъж Мюър, който отиде да види какво прави. Огледа големия лист от бележник, удължен встрани с парчета залепени или закрепени с лепенки бележки, създавайки естествена връзка между опитите на Рийд, и изръмжа:

— Някакъв напредък?

— Какво? — Професорът прелистваше страниците на бележника, които май не съдържаха нищо друго, освен дълги колони букви от линейната Б писменост. — В момента работя върху името на мястото.

Цигарата за малко не падна от устата на англичанина върху листовете на Рийд, което щеше да бъде жалко.

— Да не би да съм пропуснал нещо? Смятах, че всичко това са глупости. Откъде знаеш, че това са имена на различни места?

— Това е само предположение, и то не лошо. Ако погледнеш оригиналните плочки, които Евънс намира в кносоския дворец, ще видиш, че определени думи се появяват на неравномерни интервали в текста, но винаги в една и съща последователност.

— Не разбирам.

— Кнососките плочки спазват определени установени практики. — Рийд затърси в паметта си по-простичко сравнение, за да обясни мисълта си. — Представи си, че се опитваш да учиш английски, като слушаш прогнозата за времето, предназначена за корабоплаването. Всекидневните прогнози се променят непрекъснато, но подредбата на метеорологичните станции никога не се изменя. Ако погледнеш разпечатките, едни и същи думи се появяват в същата последователност, макар и с различни интервали: Ирландско море, остров Лунди и така нататък.

— Разбирам. — Мюър се смръщи сърдито. — И какво сега, търсим прогноза за времето отпреди три хиляди години?

Рийд въздъхна.

— В контекста на плочките от Кносос смятам, че става дума за архив на платени данъци и дарения, събирани от васалните градове на Крит. Вероятно всеки път, когато събирали данъците, те са ги записвали винаги в един и същ ред.

— Някои от тях появяват ли се на плочката?

— Не това ни интересува. Често пъти имената на различните места се помнят дълго, след като всичко друго е забравено. Спомни си Лондон. Името предхожда римляните, може би дори келтите и надживява латински, англосаксонски, френски и средновековен английски. Вероятно ще бъде познато и след хиляда години. Така че ако успеем да установим имена, които са оцелели, например като Кносос, ние най-вероятно ще можем да дадем фонетични стойности на символите, с които те се изразяват.

Той побутна очилата си нагоре.

— След като питаш, има едно име от Кносос, което се появява на плочката. — Той зарови наоколо, търсейки лист хартия.

Мюър се взря в три символа: един анкх26, един разделен на четири кръг и един прост кръст.

— И къде се намира това място?

Рийд пусна плаха усмивка, опитвайки се да скрие очевидното си задоволство.

— Щом се появява на плочките от Кносос, вероятно е на Крит и има логика да е място, където вече сме били. Има едно модерно селище на входа към Долината на мъртвите на име Като Закро или Старото Закро. Британското училище провежда там разкопки през 1901 и установява, че става дума за селище от минойските времена. Вероятно е било пристанище по маршрута на главния търговски път от Беломорието и Източното Средиземноморие. Така че, ако предположим, че наименованието е останало повече или по-малко непроменено, това би дало фонетични стойности на тези три символа: За ка ро.

— Защо „ка“? — попита Мюър като посочи средния символ, — а не просто „к“?

— Повечето от символите са сричкообразуващи. Това ще рече съгласен звук и гласен звук. Ако думата съдържа две съгласни една до друга или самостоятелна съгласна, обикновено трябва да добавиш гласна, за да можеш да я произнесеш. — Очите му се насочиха за секунда над рамото на Мюър, после отново погледна надолу. — Затова, ако например искаш да кажеш бисквита в сричкова азбука, трябва да я изпишеш „би-скви-та“.

— Изумително — поклати невярващо глава Мюър. — Продължавай все в същия дух. — После хвърли кутия кибрит върху разширения от залепени кръпки лист. — Прибери това за всеки случай.

— Не пуша.

— С него ще можеш да изгориш тези бележки, ако ни хванат.

По-късно същия следобед Грант забеляза някакво петънце на хоризонта. Продължи да го наблюдава през бинокъла как постепенно се приближава и нараства: съветски патрулен катер. По пътя си надолу, за да съобщи на останалите, той измъкна от складовото помещение стария пазач на фара — жилав възрастен човек с чорлава посивяла коса и рехава брада на киселата физиономия. Грант му показа със знаци, че иска да запали фара.

— Мамка му, за какво го прави? — ядоса се Мюър, когато светлината блесна.

Сумракът се спускаше бързо при това облачно небе и когато килна глава назад, Грант успя да различи лъча светлина, плъзгащ се под облаците над него.

— Не искаме руснаците да се изгубят в мрака.

— Нима?

— Ако не стигнат до тук, никога няма да намерим начин да се измъкнем от острова. — Грант завърза нож около глезена си и свали крачола на панталона, за да го прикрие. — Засега ще стоим вътре. Ако не ни виждат, ще започнат да се питат дали сме още тук.

Слънцето потъна зад хоризонта на запад — мъчително бавно за Грант, който го наблюдаваше от помещението с радиостанцията в кулата на фара. Загуби чет колко пъти надничаше през прозореца, за да види, че слънцето едва е помръднало, но поне патрулният катер като че ли също не бързаше.

Най-накрая, когато се стъмни достатъчно, те излязоха. Грант тръгна последен. Зарези желязната врата отвътре, изкатери се до върха на кулата и след това се спусна по външните стъпала, забити в стената. После се присъедини към останалите зад къщата с двуетажните койки. Когато надникна, видя червените и зелените сигнални лампи на патрулния катер да се полюшват във водата. След това изведнъж изчезнаха.

— Пристигат. Да вървим.

Те запълзяха по корем, опитвайки се да оставят между тях и руснаците гърбицата на склона. На Рийд, който никога не си беше падал по мрака, това приличаше на ритуал за посвещаване в някакъв жесток магьоснически култ. Не можеше да каже къде отива. Светът му се превърна в черно и тясно място, което ту бодеше с остри камъни, ту лепнеше от птиче гуано. Невидими създания пляскаха, грачеха, хлъзгаха се и съскаха край него. Ръката му се блъсна в нещо и той неволно изстена.

— Тихо — строго му се скара Грант. — Почти стигнахме.

— Те също — отговори друг глас, вероятно на Мюър.

От мястото си на хълма чуваха боботенето на двигателите, което се приближаваше към кея.

— Мюър, ти ще отведеш останалите в края на полуострова.

Преди обяд Грант беше разузнал мястото. В североизточния край на острова ръкав земя се простираше като привикващ пръст в морето.

— Изчакайте там.

Мракът бързо ги погълна. Щом групата изчезна, Грант и Марина поеха нагоре по склона. Той внимателно избираше пътя, опитваше се да намери пътечка между гнездата, които ги заобикаляха като минно поле. Няколко пъти излитащи чайки, чийто сън бяха прекъснали, едва не го блъснаха в лицето. Можеше само да се надява, че двигателите на катера ще заглушат тези шумове.

Стигнаха до края на скалистия бряг и от високото надникнаха в малкото пристанище. В сивия сумрак Грант видя, че патрулният катер почти е стигнал брега. Бяла пяна се издигаше зад кърмата му, където витлата удържаха плавателния съд срещу прилива. На предната палуба картечницата се въртеше насам-натам. На бетонния кей малка група мъже беше заела стрелкови позиции, а карабините им сочеха към върха на скалистия бряг.

— Мамка му — изруга Грант и се дръпна назад. Беше закъснял. Ако откриеше сега стрелба, щеше да се превърне в мишена. Помисли дали да не опита с граната, но експлозията можеше да причини повреди на катера, а точно това не искаше.

Имаме достатъчно време, каза си той. Зачака сърцето му да започне да бие в нормален ритъм, техника, която му помагаше много. След това се изви назад към Марина.

— Трябва да ги пуснем да се изкачат. Предполагам, че първо ще се запътят към фара.

— На пътеката ли ще ги ударим?

— Не, остави ги да вървят. Ще почакаме, докато теренът стане чист, и ще видим дали не можем да слезем долу.

Двамата се оттеглиха назад, и то точно навреме. Чуха тежки ботуши да трополят по стъпалата и скоро след това една фигура се появи на горния край на каменния бряг. Силуетът сякаш изплуваше от мрака и избледняваше с всяко завъртане на лъча светлина от фара. Скоро към първата се присъедини втора фигура, последва я трета. След това се появиха останалите. С резки движения, които разкриваха колко са напрегнати, те се разпръснаха пред площадката на стълбите и направиха рядък кордон около района на пристанището. Тогава спряха.

— Какво правят тия?

Изстрел разкъса нощта, последван от откоси от цялата редица руснаци. Марина в същия миг вдигна оръжието си, но Грант сложи ръка на рамото й я притисна към земята.

— Просто стрелят по чайките. Или се опитват да ни изплашат, за да отвърнем на огъня.

Стрелбата постепенно утихна, заменена от хор възбудени викове. Грант не можеше да различи думите и вероятно нямаше да ги разбере така или иначе, но тонът, с който бяха изречени, издаваше облекчение, което беше хубаво.

Неочакваните проблясъци от цевите на карабините бяха съсипали нощното зрение на Грант. Докато чакаше очите му да свикнат отново с мрака, той се долепи до земята и се вслуша. Руските войници още не помръдваха, сякаш чакаха нещо. Тогава го чу. Ниско боботене от запад, което се усилваше непрекъснато.

Грант внимателно вдигна глава и погледна. Светлината на фара още премигваше по небето, равномерен пулс, който просветваше под облаците като далечна светкавица или артилерийска стрелба. Той зачака, наблюдавайки. Боботенето се усили. И тогава изведнъж го видя, очертан в небето. Хидроплан с мека сребриста обвивка и странна форма подобна на извит банан. Машината мина под светлинния лъч и изчезна отново. Няколко секунди по-късно Грант го чу да се приводнява.

Ухили се и се наведе над ръба на скалистия бряг.

— Това е нашият билет за напускане на острова.

Лейтенант Максим Сергеевич Соловьов от съветската морска пехота наблюдаваше как гумената лодка се плъзга към кея. Греблата с плясък се потапяха във водата, а в задната част виждаше една висока фигура, седнала сковано, до нея бе свита друга по-ниска и яка. Той погледна нервно към заобикалящите ги крайбрежни скали, за да се увери, че неговите хора продължават да ги подсигуряват. Указанията от Одеса бяха мъгляви, но заплахата в случай на провал недвусмислена.

Лодката се удари леко в кея близо до полюшващите се във водата останки от американския хидроплан. Високият пътник се изкатери на кея. Соловьов се изпъна, чукна токове и поздрави енергично:

— Другарю полковник!

Мъжът отговори с рязко движение, докосвайки леко фуражката си. Соловьов се опита да го разгледа в мрака. Лицето беше мършаво и пълно със следи от насилие: бял белег се спускаше от ухото до челюстта, а дясното му око беше закрито от триъгълно парче плат. Това не правеше нещата твърде различни, помисли си Соловьов. Останалото невредимо око беше потънало дълбоко в орбитата с надвиснала вежда, така че беше също толкова черно и непроницаемо като другото.

Соловьов си пое дъх и докладва отсечено:

— Другарю полковник, позволете да доложа, че превзехме пристанището без произшествия. Хората ми контролират брега и са готови да настъпят срещу кулата на фара. Ако нашите врагове са още тук, смятам, че са се барикадирали там вътре.

Полковникът изръмжа. Неговият спътник вече беше слязъл от лодката. Над рамото на полковника Соловьов видя тежко едро лице с изпъкнала челюст и руси косици. Мъжът не носеше униформа, но както Соловьов знаеше от опит, това бяха хората, от които най-много трябваше да се страхуваш в сталинска Русия.

— Не ги подценявай — дори в тази топла нощ в гласа на полковника имаше нещо смразяващо и грубо, — много от нашите хора вече платиха за това, че допуснаха подобна грешка.

— Освен това притежават нещо много ценно за нас — заговори за пръв път другият мъж. Руският му език беше беден, а акцентът груб. Соловьов се запита откъде ли може да е? Може би е поляк? — Важно е да бъдат заловени живи.

На лейтенанта му се сви сърцето и погледна към полковника за потвърждение, но не получи такова, само едно грубо присвиване на устата и рязко указание:

— Бъдете внимателни. Другарят Сталин ще се разочарова много, ако се провалите.

Като потвърждение на най-големите му страхове в този миг вдясно от него откъм високо издигащия се скалист бряг се понесе автоматична стрелба. Отблясъците от дулата сочеха средата на разстоянието до кулата на фара. Соловьов се хвърли по корем на кея, макар стрелбата да беше безразборна, а куршумите не прелитаха край него. Полковникът дори не помръдна, а само със здравото си око огледа наоколо, за да види откъде идва стрелбата. Опозорен, лейтенантът скочи на крака и за негов ужас се оказа, че освен всичко друго, униформата му е омазана с птичи лайна. Горе още изстрели се понесоха над острова, когато хората му отговориха на огъня. Може би бяха улучили стрелеца, открил огън от кулата на фара, защото стрелбата спря така рязко, както беше започнала.

Полковникът се обърна към него. Обещанието за безкрайни сибирски зими сякаш беше изписано на грубото му лице.

— Изпрати патрулния катер да заобиколи от запад, за да прикрива настъплението ви. След това събери хората си и превземете този шибан фар.

На двайсетина метра оттам, свит в подножието на извисяващите се крайбрежни скали, Грант наблюдаваше как безпомощният офицер галопира нагоре по стълбите. Патрулният катер обърна и се отдалечи от кея, а белите пенести вълни в неговия килватер заляха глезените на Грант, но той не обърна внимание. Застаналият на кея полковник изгледа фара така, сякаш нещо го озадачаваше, след това последва лейтенанта, а другарят му също закрачи след него. Грант се опита да си представи неговото изражение, когато влезе в кулата на фара.

Все пак по-голямото му желание беше да е на безопасно разстояние от острова, когато това се случи. Пристанището беше вече безлюдно, като се изключи един часови на кея. Малко по-навътре във водата се полюшваше руският хидроплан. Той имаше твърде своеобразна форма, затова не се бяха опитали да го вържат за някой от кнехтовете на кея, а го бяха оставили на котва малко по-нататък в залива.

Грант измъкна закрепения на глезена си нож и го пъхна между зъбите си. След това предпазливо закрачи към кея.

Соловьов надникна иззад стената на къщата до кулата на фара. Хората му я бяха завзели и не откриха никого вътре. Значи оставаше да бъдат във фара. От него вече не се стреляше — вероятно хората му бяха убили стрелеца въпреки заповедите на полковника. При тази мисъл мравки полазиха гърба му. Трябваше да има и други. Съобщението по радиостанцията гласеше, че на острова има четирима врагове. Може би полковникът щеше да си затвори очите за един повече или по-малко.

Той махна на сержанта да се приближи.

— У теб ли е динамитът? — Мъжът кимна. — Тогава отвори тази врата.

Грант се придвижваше безшумно във водата, като внимаваше много да избягва острите като бръснач парчета от взривения самолет на Джексън. Все още чуваше пукота на стрелбата от платото, виждаше искрите, които отскачащите от кулата куршуми секваха. Руснаците продължаваха да стрелят по въображаеми противници, но толкова по-добре. Гърмежите отвличаха вниманието на постовия на кея. Той се беше обърнал, за да наблюдава фара, затова не видя Грант, който излезе от водата зад гърба му. Грант се хвана за една от халките за приставане, извади ножа от устата си и го заби дълбоко в петата на войника. Мъжът изпищя и се обърна, за да види кой го напада. При завъртането изгуби равновесие и Грант го хвана за колана и го повали във водата. Няколко секунди мъжът се бореше, крещеше и риташе във водата, преди Грант да успее да му пререже гърлото.

Стрелбата беше утихнала за миг, но нямаше признаци, че някой е чул виковете. Грант махна на Марина да слезе при него. След това се обърна и заплува към хидроплана. Беше необикновен самолет, такъв никога не беше виждал: дълъг нос стърчеше пред пилотската кабина, единственият двигател беше разположен по средата, точно над кабината, и хвърляше сянка върху предното стъкло като някакво огромно какаду.

— Дано да лети — промърмори той под нос.

Набра се върху понтона и се промъкна по него до кила, където се намираше вратата.

Пушек се виеше над купчината метални отломки от входната врата на фаровата кула. Ушите на Соловьов още звъняха от експлозията. Той зачака. Усещаше болезнено присъствието на полковника и неговия другар, застанали на няколко крачки зад гърба му. От време на време от вътрешността на фара се чуваха изстрели, приглушени от дебелите стени, и той се надяваше, че неговият сержант, шибаният му кулак, има достатъчно мозък, за да запомни и изпълни точно заповедите му. Дали се бяха предали?

Най-сетне сержантът се появи на прага. Лицето му беше зацапано и мрачно.

— Другарю лейтенант, елате да видите.

Соловьов го последва през изкривените остатъци от металната врата. Свали фуражка и я размаха пред лицето си в опит да разсее пушека, който изпълваше кулата, и пое нагоре по спираловидните стъпала към първия етаж. През отворената врата видя десетина мъже, наклякали в малко помещение. Повечето от тях бяха по бельо.

— Това ли са британците?

Сержантът поклати глава.

— Не, това са нашите хора. Намерихме ги затворени в склада. Извадиха късмет, че не използвахме гранати.

— Тогава къде са британците? И кой е стрелял по нас оттук?

Сержантът не отговори, само посочи с палец към следващата спираловидна стълба, която водеше към горния етаж. Докато Соловьов се качваше, долови някакво тракане, което кънтеше из стълбищната шахта, сякаш някой риташе празна консерва по паважа.

Когато излезе на площадката на следващия етаж, се вторачи ужасен.

Грант насочи самолета покрай носа, борейки се с щурвала срещу бързото течение покрай заострения край на острова. Дори при ниска скорост цялата кабина се тресеше от вибрациите на двигателя, монтиран точно над главата му.

Марина стоеше в рамката на отворената врата в задната част и оглеждаше тъмния бряг.

— Ето там!

Грант също ги видя, скупчени един до друг на малкия скалист каменен пръст, протегнат във водата. Видя само двама от тях, но сега нямаше време да се оглежда. Висока вълна плисна върху корпуса и водата нахлу в кабината. Съсредоточи цялото си внимание да задържи самолета в права посока.

— Не мога да се доближа повече — изкрещя той с все сили, за да надвика рева на двигателя. — Ще трябва да изплуват последните метри.

В сумрака видя двама мъже да се суетят в края на скалите. Единият се поколеба, но другият го бутна и той падна с размахани крайници във водата. Вторият го последва по-умело. Сигурно първият беше Рийд. Вторият приличаше на Джексън. Ако беше така, къде, по дяволите, беше Мюър?

Самолетът се залюшка, когато двамата мъже се хванаха за единия понтон и се изкатериха върху него. Марина ги издърпа вътре треперещи и подгизнали.

Грант погледна през рамо.

— Къде е Мюър?

Джексън се надигна от пода без чужда помощ. Вода се стичаше от дрехите му.

— Не те ли намери?

— Нали беше с вас?

— Каза, че е видял още един патрулен катер да идва от другата страна на острова. Възнамеряваше да те намери, за да те предупреди.

— Е, не го направи. — Грант погледна през предното стъкло на пилотската кабина. На гребена на хълма видя светли точки, които махаха в мрака. — Да отида ли да го потърся?

— Няма време. — Светлините на хълма сякаш се приближаваха. — Той щеше да постъпи по същия начин, ако ние бяхме някъде там.

Без повече спорове Грант бутна напред дросела и насочи самолета към открито море.

Метален метрономен ритъм изпълваше помещението, сякаш отмерваше последните секунди от кариерата на Соловьов. Бе застанал точно под фенера на фара. През отворения капак виждаше как светлината се отразява в заобикалящите го стъклени лещи. В средата на помещението ос на ниски обороти се спускаше от тавана и изчезваше в пода, без съмнение чак до машинното отделение. По средата й беше здраво навито достатъчно дълго въже, в чийто край бе завързан автомат. Въртящата се ос го влачеше и той описваше бавно кръгове. Спусъкът още беше натиснат и оръжието тиктакаше като часовник, защото ударникът продължаваше да се блъска в празния патронник.

Сержантът извади ножа си и сряза въжето. За радост на Соловьов цъкането престана.

— Плъзгащ се възел. Сигурно са закрепили автомата за рамката на прозореца. Когато въжето се навило, възелът се е стегнал около спусъка, дръпнал го е и оръжието е започнало да стреля срещу нас.

Майорът се запрепъва към отворения прозорец и жадно загълта нощния въздух. От мястото си виждаше полковника и неговия другар, обърнали взор нагоре. Лицата им бяха в сянка, но нямаше нужда да си напряга въображението, за да си представи как ще изглеждат, когато им съобщи ужасната вест. Може би щеше да успее да спаси положението. Британците трябва още да са някъде на острова.

Над него фенерът продължаваше да се върти с потракване, откривайки и скривайки света на сменящи се фази като тези на луната. Лейтенантът се загледа навън в откритото море, търсейки утеха в спокойните води. Ала за негово дълбоко и смазващо отчаяние видя как хидропланът на полковника се плъзга по водата. Не в пристанището, където би трябвало да бъде, а в открито море, откъм далечния североизточен край на острова. Краката на Соловьов се подкосиха и той се подпря на перваза на прозореца. Второ завъртане на фара му показа как машината се издига във въздуха, а от понтоните се стича вода. При третото завъртане хидропланът се беше наклонил и завиваше на запад, а при четвъртото вече не се виждаше.

Съветският самолет се издигна над облаците. Грант се облегна назад пред непознатото арматурно табло. Джексън се приближи и го потупа по рамото. Когато двигателят работеше, шумът беше направо оглушителен.

— Къде отиваме? — изкрещя Джексън в ухото му.

Грант вдигна рамене и почука по индикатора за наличното гориво.

— Нямаме достатъчно, за да стигнем до Атина.

— Тогава до Истанбул. Това е най-близкото безопасно пристанище.

— А после? — Грант хвърли поглед на компаса и бутна щурвала, за да промени курса.

— Ще разберем какво се е случило с щита. И се надявам комунягите, мамицата им, да не пипнат Мюър.