Изгубеният храм

17.

— Елиас Молхо. Търговец на редки антики. — Дим се виеше около езика на Грант, когато произнесе думите. — Мислех, че сте мъртъв.

Сивокосият се усмихна и разпери ръце.

— Аз съм… такъв, какъвто ме виждате.

— Чух, че нацистите ви били пипнали.

От неудоволствие устните на Молхо потрепнаха.

— Може би са ме пипнали, а може би ми е било удобно хората да мислят така. Толкова хора изчезнаха, че дори германците му изгубиха края. Аз предпочетох да изчезна при условия, които сам си избрах. — Той бръкна в джоба на панталона си и извади парче хартия. — Грант разпозна листчето от шивалнята, на което беше написал адреса на своя хотел в Атина. — Но защо вие, господин Грант, задавате въпроси за мен?

Преди да успее да отговори, келнерът се появи отново и постави две чаши уиски пред него и Марина, и си тръгна, без да остави касова бележка.

— От Америка — обясни Молхо. — Първата вноска от програмата на Труман за помощ.

Грант отпи внимателно. Беше изпил достатъчно некачествен алкохол в разни долнопробни барове от Кейптаун до Москва, за да различи оригинала веднага, щом го вкуси.

— С това ли търгувате? На черния пазар?

— Че да не би да има някакъв друг в Гърция? Сега всички наши пазари са черни. — Лицето на Молхо си остана спокойно и любезно, но очите му бяха корави. Той кимна към сцената, където едрогърда жена в сребриста рокля беше заела мястото зад микрофона. — Господин Грант, познавате ли нашата музика, наречена рембетико? Преди войната беше нещо екзотично. Музика на наркомани и крадци. Рембетико беше култ към меланхолията и само посветените в него разбираха истината за страданието. А сега се е превърнала в наша национална музика…

Той разклати напитката в чашата си. Едрият мъж до него не продума, но не сваляше поглед от певицата и потропваше с пръсти по масата в ритъма на песента.

— Търся един артефакт. Една минойска плочка. — Грант изстреля думите, като едва не заекна от бързане. Всичко от телефонното обаждане насам му се беше сторило подобно на сън и се страхуваше, че ще се събуди, преди да е успял да го досънува. — Точно преди да нахлуят германците, един английски археолог е дошъл във вашия магазин. Купил е глинена плочка, или по-точно половината от нея. С писмо от едната страна и рисунка от другата. Спомняте ли си я?

Молхо дръпна от сребърното си цигаре.

— Продавал съм много артефакти преди германците да затворят антиквариата ми.

— Но не и много такива. Тази плочка е уникална или поне е била, преди да я строшите на две. — Грант погледна Молхо в очите.

Гъркът кимна.

— Вижте, аз съм търговец. Каквото и да продавам — американско уиски, руски цигари, глинени късове, трябва да получа възможно най-добрата цена. За онова, което хората искат най-много, са готови и да платят повече. Ако клиентите ми поискат десет цигари, а не двайсет, или половин литър уиски, а не цял, или половин глинена плочка, а не цяла — готов съм да им продам нужното. Разбира се, има риск. Понякога вместо двойна печалба си създавам двойни трудности. — Молхо се облегна на кожената облегалка. — Господин Грант, трябва да ви кажа, че не сте първият човек, дошъл при мен да пита за плочката. Скоро след окупацията в магазина ми дойде един германец. Д-р Клаус Белциг. — Очите на гърка се присвиха. — Виждам, че сте чували това име?

— Не съм се срещал с него. Но вие сте му казали, че господин Пембертън е купил плочката.

— Д-р Белциг беше останал с погрешното впечатление, че плочката е била цяла. Аз не го разсеях. А и защо да го правя? Той ме попита какво е станало с плочката. Казах му, че съм я продал на един британски археолог от Крит. Дори му показах копие от фактурата.

— Затова Белциг поема за Крит. Пембертън обаче е вече мъртъв.

— Колко жалко за д-р Белциг. И може би добър късмет за господин Пембертън… Методите на д-р Белциг бяха… прословути. — Молхо извади лявата си ръка изпод масата.

Марина извика от ужас. Златно копче държеше белия маншет на ризата, но вътре нямаше ръка. Молхо вдигна малко ръкава, за да се види нещастното чуканче със заоблен връх и множество белези от шевове, подобни на пукнатини.

Дори Грант леко пребледня при гледката.

— Белциг ли направи това?

— Аз бях само някакъв си евреин… — Молхо се изсмя горчиво. — Каза ми, че съм извадил по-голям късмет от мъжа, който откраднал плочката от него. Той ми взе едната ръка, а аз му дадох едно име. Знаех, че Пембертън е англичанин. Нямах представа, че вече е мъртъв, но реших, че щом е англичанин, сигурно е напуснал Гърция и се намира в безопасност. Белциг никога нямаше да научи, че съм му дал само половин плочка, защото нямаше да успее да я намери.

— Боже мили!

— Може би Белциг ми направи услуга. И преди се носеха слухове сред евреите. Някой имал чичо в Германия или братовчед имал гадже във Варшава. Но никой всъщност не им вярваше — как може да повярваш подобно нещо? След срещата с Белциг видях на какво са способни нацистите и затова изчезнах.

Ръкопляскания отекнаха в задименото помещение, когато певицата завърши песента. Тя слезе от сцената, хлътна в едно от сепаретата и жадно засмука поднесения й мундщук на наргилето. Мястото й беше заето от слаб и кокетен мъж. Черната му коса беше пригладена назад и с малките си мустачки много приличаше на нацист. Грант се запита дали това не трябва да се разбира като ирония.

Певецът стоеше скован пред оркестъра. Бузукито започна първо, музикантът плъзна пръсти по струните и те лудо хукнаха по грифа.

Грант се наведе към Молхо.

— Какво стана с другата половина от плочката?

Търговецът издържа вторачения му поглед.

— Каква стойност притежава за вас тази информация? Бихте ли взели другата ми ръка?

Електрически вой проряза заведението, умълчавайки всички разговори и шумове. Горе на сцената певецът се беше вкопчил в микрофона като удавник. Тялото му се виеше около него; човек трудно би повярвал, че толкова слаб мъж може да изкара подобен звук. Воят започна да потреперва, после се изви до писък.

Лицето на Грант не трепна.

— Аз само питам. Но има и други хора, които я искат. Мъже като Белциг. Ако ви намерят…

Молхо допи чашата си.

— Господин Грант, нима се опитвате да ме уплашите?

— Не, само почтено ви предупреждавам.

— Вярвам ви, но нали разбирате, аз съм търговец. Ако някой дойде в моя магазин и поиска да купи нещо, например глинена плочка за сто драхми, аз се питам дали няма да склони да плати двеста. И дали няма друг човек, който ще е готов да плати триста. А вие? Не ви попитах защо я искате, тъй като съм добре възпитан. Но не смятам, че сте археолог като господин Пембертън или колекционер. Търсач на съкровища ли сте? От моите източници научих, че сте заедно с още двама англичани и един американец. Плюс прекрасната ви придружителка. Чудя се за кого ли работите?

Грант пусна тънка усмивка.

— Да, и аз се чудя понякога.

— Разбирам, вие не можете да бъдете откровен с мен. Затова и аз не мога да бъда откровен с вас. Нали разбирате? — Молхо се усмихна и се изправи.

Тежката категория до него също стана за всеки случай, да не би на Грант да му хрумне нещо глупаво.

— Ще обмисля вашата молба, господин Грант, и може би, когато реша колко струва, ще ви съобщя своята цена. Ако стане така, ще се свържа с вас в хотела.

Грант се наведе, но се сблъска с дебелата лапа на телохранителя, който я опря в гърдите му.

— Не се бавете прекалено дълго. Твърде много хора я търсят. И то опасни.

Молхо вдигна лявата си ръка и помаха на Грант и Марина за едно смразяващо „довиждане“.

— Знам това.

Мерцедесът ги возеше бързо обратно по празните улици. Грант и Марина седяха на задната седалка и мълчаха. В коридора пред стаите им се спряха. Всички минаващи щяха да ги вземат на любовници, които са се върнали късно от танци. Грант беше преметнал сакото през рамо и навил ръкавите си до лактите. Марина беше свалила обувките с високи токове, защото краката й бяха свикнали повече с ботуши, отколкото с токчета. Една от презрамките на роклята й се беше плъзнала и паднала от рамото.

— Лека нощ — каза Грант. В тихия коридор, застлан с дебел килим, поглъщащ шумовете, тонът му прозвуча по-рязко, отколкото беше възнамерявал. — Освен…

Той пристъпи към нея. Косата на Марина беше напоена с ароматите на нощта и музиката: цигарен дим и пот, алкохол и парфюм. Може би хашишът в клуба го беше замаял леко. Вдигна ръка, погали я по бузата и отмести назад кичура коса, който беше паднал пред очите й. Тя не се отдръпна. Грант остави ръката си да се плъзне надолу по бузата, шията и рамото. После нежно вдигна презрамката на място.

— Имам бутилка бренди в стаята. — Беше наясно колко изкуствено прозвуча, но имаше нужда от лъжата за прикритие. Беше толкова отдавна, че не можеше да приеме каквото и да било за сигурно.

— Само по едно питие — съгласи се Марина.

Изрече го като замаяна, сякаш на автопилот. Позволи му да я хване под ръка и да я поведе към вратата на своята стая и остана облегната на него, когато той зарови в джобовете си за ключа. Плъзна го в ключалката и спря. Уискито на Молхо го сгряваше отвътре, парфюмът на Марина направо го разбиваше, но имаше инстинкти, които никога не забравяш.

Тя усети, че се напряга, и наклони глава настрани, за да погледне към него.

— Какво има?

— Шшт. — Грант се беше вторачил в рамката на вратата. Малко ъгълче жълта хартия стърчеше от цепнатината между заключената врата и рамката — беше почти невидимо, ако не се вгледаш внимателно. Винаги го слагаше, когато излизаше от стаята, но не беше на съвсем същото място. Те не само бяха влезли, които и да бяха, но бяха забелязали капана и се бяха опитали да го нагласят наново.

Грант извади ключа, но остави ръката си върху дръжката.

Марина се отдръпна и го погледна объркано.

— Носиш ли пистолета си? — попита той беззвучно.

Без предупреждение вратата се отвори рязко навътре. Все още стиснал дръжката, Грант беше повлечен в помещението. Той залитна, препъна се в нещо и се стовари по корем на пода. Някой се хвърли към него, но Грант се оказа прекалено бърз за противника си, претърколи се, скочи на крака и му стовари силен удар в слънчевия възел. Чу се стенание и някой измърмори приглушено:

— Мамка му.

Грант задържа удара си насред движението и се дръпна назад. Мъжът пред него беше превит надве от болка, но късата военна пострижка, широките рамене и морскосиният блейзер не можеха да бъдат сбъркани. Малко по-назад Мюър седеше с цигара на края на леглото му.

— Къде беше, по дяволите?