Изгубеният храм

26.

Черно море, близо до Змийския остров

Двайсет и четири часа по-късно

Беше нощ и летяха ниско. Единствената светлина в самолета беше мъждивото осветление на приборите, макар че от време на време виждаха сигналните лампи на кораби, които пореха морето под тях, малки звезди, подобни на фосфоресциращ планктон в мастилената вода. Никой не говореше. Всички имаха ясна представа за опасността, на която се излагаха.

Джексън, който седеше на пилотското място, погледна през прозореца към веригата размазани светлини далече напред.

— Това е границата. Току-що навлязохме в съветското въздушно пространство.

— Ако някой мисли да дезертира, сега му е времето — каза Мюър и стрелна със зъл поглед Марина.

Грант я почувства как се напряга, защото се беше облегнала на него.

— Какво е това? — попита Рийд от седалката на помощник-пилота и посочи през предните стъкла.

Под и пред тях бяла светлина пулсираше в мрака.

— Ако се вярва на справочника „Черноморски пилот“, на най-високата точка на острова се издига фар — обясни Марина.

— Значи това трябва да е — отсъди Джексън, — защото наоколо няма други острови. — След това наклони самолета наляво, намали оборотите и започна бавно да се спуска.

Бяха улучили времето добре. През прозореца вдясно Грант видя как мракът се оцветява в тъмносиньо над хоризонта.

— Да се надяваме, че не ни очакват гневни богове, които да ни откъснат крайниците един по един.

Кацнаха върху вълните точно в момента, когато слънцето започна да изгрява, и навлязоха в плитък залив. Всички се бяха вторачили напред и им беше трудно да повярват къде са се озовали. В представите си, без дори да го осъзнава, Грант беше очаквал нещо блестящо и величествено: горди остри върхове от алабастър, отразяващи слънчевата светлина като сняг, или мраморна стена, която израства от морето. Дори нещо подобно на белите скали край Дувър щеше да го задоволи. Ала единствената белота, беше торта на прелитащите птици, от която имаше в изобилие.

— Сигурен ли си, че това е точното място? — усъмни се Мюър. — Не ми изглежда много бял.

— Името вероятно е метафорично. — Гласът на Рийд прозвуча изпълнен със съмнения и разочарование, каквито усещаха всички останали.

Мюър изтананика няколко иронични такта от песен на Вера Лин24. Пред тях в северозападния край на острова се виждаха бетонни стъпала, които се спускаха по червеникавите скали до малък кей. Джексън изгаси мотора и остави самолета да се плъзга по инерция. Машината се разтърси, когато понтоните й се блъснаха в пристана. Грант скочи на единия от тях и от там на кея, и завърза въжето около един ръждясал кнехт. Погледна от другата страна на кея, където за ръждясала халка беше вързана гребна лодка с издраскана боя.

— Колко противници очакваме?

— Първо, пазачът на фара. От Лондон смятат, че може да има и неколцина съветски инженери, които изграждат някаква радиоантена.

— Значи е чудесно, че пристигаме подготвени — засмя се Джексън и раздаде автомати М3 и чанти с резервни пълнители и гранати. За Рийд нямаше автомат, но за негов ужас получи малък пистолет „Смит и Уесън“.

— Не мога да го използвам — възрази той. — През живота си не съм стрелял.

— За всеки случай — обясни Джексън. — Ако искаш мир, готви се за война. Мога да го кажа и на латински: Si vis pacem, para bellum. Аристотел. — Лицето му засия, когато видя изненадата на професора. — Не си очаквал да го знам, нали?

— Така е, никога не бих предположил — сдържано отговори Рийд.

Джексън напъха пистолета в ръката му.

— Това е предпазителят, а това — спусъкът. Този край насочваш срещу лошите хора. Не го използвай, докато не се приближат толкова, че да не можеш да пропуснеш. — После се изкатери обратно в самолета и се провикна към Грант: — Ще ми помогнеш ли?

Двамата свалиха дървено сандъче с големината на каса за бира. Беше изненадващо тежко. Предната вечер Грант беше видял как Джексън го натовари и сега беше любопитен какво ли има вътре. Единственият намек за неговото съдържание беше някакъв сериен номер, изписан напреко на капака.

Джексън си погледна часовника.

— Грант, според теб колко е часът?

— Пет и петнайсет.

— Добре, да се надяваме, че още спят.

Започнаха предпазливо да се изкачват, като внимаваха да не се подхлъзнат на птичия тор, напръскан по стъпалата като разлята боя. Грант и Джексън носеха дървения сандък, а Марина разузнаваше пътя напред. Беше заменила блузата и полата с торбести бойни панталони и камуфлажна риза, но дори те не можеха да скрият напълно извивките на кръшното й тяло. Грант усети как нещо го пробожда под лъжичката, когато си спомни миналата вечер. За миг пред очите му се мярна картината — вълнуваща смесица от коприна, парфюм и мека кожа. Точно тогава високата му обувка не улучи стъпалото, той залитна напред и за да запази равновесие, протегна свободната си ръка и се подпря на скалата, но попадна в дебел слой гуано. Група гургулици възмутено размахаха криле и излетяха от скалите.

Джексън го изгледа гневно.

— Опитай се да не ги караш да правят услуга на комунистите.

Стигнаха до горния край на стълбите и надникнаха от площадката. Пред тях само на около двеста метра от стълбището се издигаше фарът. Той стоеше върху малко възвишение и представляваше осмоъгълна постройка, извисяваща се на петнайсетина метра. До него бе долепена едноетажна къща. Камениста пътека, изровена в сухата почва на острова, водеше нагоре до нея.

Джексън му направи знак да оставят дървения сандък на земята. След това извади синя шапка с червена лента от чантата си и я сложи.

Грант го погледна косо.

— Ако те хванат, ще те застрелят за шпионаж.

— Ако разберат кои сме, така или иначе ще ни разстрелят.

След като остави Рийд и сандъка на площадката в края на стъпалата, Грант тръгна след Джексън нагоре по каменистата пътека. Огледа околността, като продължаваше да следи фара и къщата с крайчеца на очите. На острова нямаше прикритие, никакви дървета или храсталаци, дори цветя липсваха. Мъртво място, което не служеше за друго, освен за убежище на птиците. Гнездата им бяха навсякъде и Грант се запита откъде ли намират клоните, с които ги бяха направили.

Тъмна сянка изскочи от едната страна на пътя им и пресече пътеката. Джексън подскочи, свали автомата от рамото и дръпна мълниеносно лостчето на затвора, преди да види каква е причината: тънка черна змия, чиято челюст беше зинала широко, стиснала осеяно с петънца яйце. Влечугото се скри в дупка до пътя.

— Спокойно — каза Грант и посочи фара. — Нали не искаме да си помислят, че сме нервни.

— Прав си.

Стигнаха гребена на хълма. Фарът се извисяваше над главите им, а останалата част от острова се простираше около тях. Не беше голям: може би километър и половина дълъг и по-малко от деветстотин метра широк. Липсата на дървета го правеше да изглежда още по-малък. Грант не можа никъде да види следи от храм. На запад се издигаха няколко неестествено прави гребени, остри ръбове в зелено покривало от троскот. Иначе единствените постройки бяха фарът и долепената до него едноетажна къща.

— Май изобщо не е имало нужда от модните ти одежди — подхвърли той на Джексън.

Никой не се виждаше около фара. Бяха достатъчно близо, за да чуят бръмченето на двигателя, който все още въртеше фенера, като детска играчка, чиято пружина бавно се развива. Чайки се рееха горе.

Джексън махна с оръжието си към къщата. Дървените капаци, побелели от солените пръски и ветровете, бяха плътно затворени.

— Предполагам, че инженерите са вътре.

Грант и Марина изтичаха до вратата и се притиснаха от двете й страни. Джексън и Мюър заеха позиции срещу тях, за да ги прикриват.

Грант погледна Марина въпросително и безгласно попита:

— Готова ли си?

Тя кимна. Вятърът развяваше лентата, с която беше вързала косата си, а очите й блестяха от вълнение.

Той вдигна три пръста и започна да ги свива: едно, две…

Частица от секундата, преди да избие вратата с ритник, тя се отвори рязко навътре. Нелепа фигура по наполеонки и с вълнена шапка на главата застана на прага, като си търкаше очите.

— Какво става?

Така и не разбра горкият какво му се случи. Високата обувка на Грант го улучи в слабините с цялата сила, предназначена за избиването на вратата. Мъжът се сви надве, изпищя от болка и залитна назад от силата на удара. Грант също изгуби равновесие и полетя след него, двамата се сблъскаха и се стовариха на пода в хаос от преплетени крака и ръце. Той първи скочи на крака и едва не се блъсна в Марина.

— Боже мили!

Грант се огледа. Намираха се в малко помещение с маса в единия край, желязна печка в средата и три двуетажни койки, подредени покрай стените. Четири от леглата бяха заети от млади новобранци, които го гледаха с объркване и ужас.

Грант насочи автомата към тях и заповяда:

— Никой да не мърда.

Мъжът в краката му със стенания се повлече по бетонния под към най-близката празна койка. Грант долови някакво движение зад гърба си и стрелна бърз поглед през рамо. Джексън и Мюър се бяха доближили до вратата и надничаха вътре.

— Тук ли са всички?

— Така изглежда. Аз…

Някакво щракване се чу от другия край на помещението. Грант вдигна очи и за пръв път забеляза, че има врата в далечната стена. Наруга се, изтича до нея, заби три куршума в шперплата, в близост до бравата, и след това я изби с ритник. Там беше банята с метална мивка в единия ъгъл, в другия имаше клекало. През отворения прозорец нахлуваше свеж ветрец. Грант погледна навън точно навреме, за да види една полугола фигура да тича към фара. Опря автомата в рамката на прозореца и стреля, но беглецът вече не се виждаше. Куршумите само откъртиха парчета от варосания бетон в основата на кулата.

— Мамка му.

Грант профуча през спалното покрай Мюър и Джексън. Стигна навреме колкото да види как вратата на фара се затвори с трясък и резето отвътре изщрака. Вдигна автомата, ала го свали почти веднага. Вратата беше класическо произведение на съветското занаятчийство — стоманена плоча, изработена да издържи всички пристъпи на черноморските бури.

Мюър дотича от къщата и застана зад него.

— Мамка му, какво става?

— Един от тях току-що се заключи във фара.

Мюър изруга, после вдигна рамене.

— Предполагам, че не е опасен. Нищо не може да направи.

— Напротив, може — възрази Джексън и посочи гнездото от кабели, увито около върха на фара. — Това е антена.

Грант заобиколи тичешком осмоъгълната кула. Предназначена бе да подпомогне корабоплаването, а не за отбрана. От тази страна в зида имаше забити метални пръчки, които образуваха груба стълба, водеща до галерията, където се намираше самият фар. След като преметна автомата на гърба си, Грант започна да се изкачва. Фарът беше в доста окаяно състояние. По-светли кръпки показваха къде е бил наскоро поправян, а прозорците още бяха облепени с вестници, за да не бъдат нацапани с боя.

Докато се изкачваше все по-високо, вятърът се усили. Пред него се разстла целият остров и морето отвъд границите му. Без да прекъсва изкачването си, той огледа хоризонта: няколко товарни кораба, петролни танкери, но нищо опасно. Още не.

Стигна края на стълбата и се промуши под перилата. Където и да беше отишъл руснакът, не се беше качил дотук. Остъкленото помещение беше празно, като се изключи покритият с огледала фенер на фара, който продължаваше да се върти около оста си. Най-хубавото беше, че се виждаше врата. Грант опита дръжката и тя поддаде. След кратка съпротива на ръждясалите панти се отвори, а след това се блъсна и затвори от течението, още преди да беше успял да прекрачи прага.

След външните шумове фарът беше призрачно тих. Фенерът се въртеше, бръмчейки, около оста си, а през отворения капак в пода се чуваше приглушеното шляпане на забързани стъпки. Грант спусна стълбата до тясната площадка в края на стълбището. След това взе на няколко скока стълбите до следващата врата. Беше отворена и разкриваше обикновена стая с варосани стени. Русокос мъж само по панталони се беше свил пред безжична радиостанция върху дъска, положена на малко магаре, и трескаво се опитваше да завърти шайбата. Грант свали автомата от гърба си и го насочи в гърдите на мъжа. С уплашен вик той се дръпна от радиостанцията и вдигна ръце. Помисли си дали все пак да не го застреля, но реши да не го прави. Каквито и вреди да им беше нанесъл руснакът, вече нищо не можеше да се направи.

Грант и Марина затвориха пленниците в склада в основата на фара — шестима инженери плюс стария пазач, когото Грант намери сгушен под леглото му на втория етаж. Джексън повика Рийд и двамата донесоха тайнствения дървен сандък. Всички се събраха пред фара и заоглеждаха преценяващо небето и заобикалящото ги море.

— Колко време смяташ, че имаме?

Грант инстинктивно погледна часовника си, сякаш той можеше по някакъв начин да му подскаже отговора.

— Не мисля, че е имал време да изпрати съобщение. Дори да е успял все пак, ще минат поне няколко часа, преди да изпратят тук някакъв плавателен съд.

— Прекрасно — зарадва се Джексън, — значи разполагаме с достатъчно време.

Марина го изгледа втренчено.

— Запознат ли си поне с основните принципи в археологията? — попита тя. — Не можеш да изкопаеш находките просто ей така от земята. Проучването на острова ще отнеме седмици.

Джексън клекна до дървения сандък и го отвори с помощта на острието на джобния си нож. Всички надзърнаха вътре. Скътана върху легло от сено, лежеше черна кутия, приблизително с големината на тухла от сгуробетон. От горния й край стърчеше хромирана дръжка, от едната й страна имаше циферблат със стрелка, а от другата множество бутони и шалтери.

— Какво е това? — попита Рийд.

— Това е „Бисматрон“25. Той… ъъъ… открива елемент 61.

— Доста бързо го сглобиха, след като преди три месеца дори не са знаели, че подобен елемент съществува — подхвърли Грант.

Джексън се усмихна със своята фалшива усмивка.

— Не ме питайте за подробности. Аз оставям всички тези неща на умниците. Както и да е. Ако щитът е някъде на този остров, това сладурче ще го намери.

Той щракна един от шалтерите. Стрелката на циферблата се стрелна на другата страна, после се върна в изходно положение, като само от време на време потрепваше. Ниско бръмчене се понесе от машината, заглушавано от постоянно крякане и щракане.

— Доста бъбриво създание — отбеляза Рийд.

Следван от Мюър, Джексън пое надолу по склона към западната страна на острова. Грант, Марина и Рийд ги гледаха как се отдалечават.

Младата жена бръкна в раницата си и извади тънка книга в кафява подвързия.

— Монографията на Сурсел. Вътре има копие от картата, която Критски е начертал при идването си през 1823 г.

Тя започна да разлиства книгата. Очите на Грант, несвикнали с научните издания, виждаха само смесица от преводи от половин дузина езици. Почти всяка страница приютяваше гъсто преплетени фрагменти на гръцки, латински, немски, руски и френски, включително и няколко редки късове на английски.

Марина намери картата и я опря на коляното си. Беше много проста. Няколко извити линии очертаваха главните контури на острова. Пунктир обозначаваше подпорните стени, които Грант беше видял от високата част на фара. Точно в средата на острова, на неговата най-издигната част един разделен на линии от координатна система квадрат съдържаше храма. Грант се огледа. От мястото, където се намираха, се виждаше целият остров — едно почти съвършено копие на картата в книгата.

— Мястото е тук — обяви Рийд заключението, до което и тримата бяха стигнали. — Стоим точно върху него.

— Не може да има повече от метър земна маса — посочи Марина пътеката, по която се бяха изкачили от кея.

Повърхността й беше от голи камъни със същия цвят като на стръмните скали край морето. Слоят пръст отстрани не беше по-дебел от трийсетина сантиметра.

— Значи няма да копаем много дълбоко.

Взеха инструментите, които бяха докарали със самолета. Марина изтегли черта по земята, която разделяше хребета повече или по-малко на две половини, и тримата започнаха да копаят. При третото забиване правата лопата на Грант попадна на твърда скала. За по-малко от четвърт час бяха разчистили окоп, широк трийсет сантиметра и дълъг около три метра — груб каменен белег в тревата.

— Дори ако основите на храма са някъде тук, не виждам особено голямо пространство за заравяне на съкровище — отбеляза Грант и избърса потта от челото си.

Оловни облаци покриваха небето и ветрецът, който духаше от морето, беше утихнал.

— Трябва да има някаква пещера или тунел в скалите, както на Лемнос. — Марина беше седнала с кръстосани крака на ръба на изкопа и трошеше изкопаната пръст между пръстите си.

— Магическата кутия на Джексън не мисли така.

На десетина метра от тях американецът и Мюър бяха стигнали до края на склона и се бяха изправили на ръба на скалистия бряг, малки силуети на фона на морските вълни.

— Смятате ли, че наистина уредът може да открие този тайнствен елемент? — поиска да чуе тяхното мнение Рийд.

Грант се засмя.

— Със сигурност може да открива разни неща. Виждал съм подобни уреди в Конго. Търсачите на полезни изкопаеми ги използват.

Рийд се заинтересува.

— Могат ли да откриват и злато?

— Хората, които ги използваха, не търсеха злато. — Грант стана и заби правата лопата в пръстта. — Знаеш ли какво се нарича гайгеров брояч?

Рийд поклати глава.

— Той открива радиация. Хората, които ги използваха, търсеха…

— Вижте това!

Марина беше застанала права като свещ. Ръцете й бяха окаляни до лактите, но държеше нещо в ръка. На Грант му заприлича на обикновено плоско камъче. Тя плю върху него и го изтри в крачола на панталоните си, след това го подаде мълчаливо на Рийд.

Той присви очи, изстърга още малко пръст с нокътя си и възкликна:

— Забележително!

Грант го грабна от ръката му. Не беше камък, а парче гледжосана в черно керамика, оформена като плосък диск приблизително с размерите на подложка за бира. Червена змия се виеше по края, а в центъра върху глечта бяха надраскани буквите АХ.

Грант се намръщи.

— Какво е това АХ?

— Ах — поправи го Рийд малко нетърпеливо — е съкращение на Ахил.

Марина взе парчето керамика от Грант.

— Това е оброчна плочка. Древните гърци са ги посвещавали с молитва и оставяли в храма. Нещо като запалването на свещ в черквата. Това означава, че храмът е бил…

Тя прекъсна насред дума, когато осъзна, че Рийд и Грант не я слушат. Те се бяха вторачили в нещо над рамото й, заслушани и двамата в ниското механично бръмчене, което вятърът носеше.

Грант се стрелна към раницата си, извади своя бинокъл и огледа оловното небе.

— Якове, два на брой, идват откъм запад. — Той срита малко земя в изкопа, опитвайки се да прикрие каменния белег. — Бързо в къщата.

— А другите?

Грант погледна надолу към крайбрежните скали, след това отново на запад. Сега дори с просто око самолетите се виждаха ясно, носеха се към острова под ниските облаци.

— Няма време.

Вмъкнаха се в къщата, където цареше бъркотия от отметнати одеяла и зарязани дрехи. Едва бяха успели да влязат, когато изведнъж цялата сграда започна да се тресе: стъклата задрънчаха, а самоварът падна от печката, когато двата самолета с рев прелетяха над острова. Бяха толкова ниско, че беше изненадващо как не закачиха фара.

— Мислех, че инженерът не е имал време да подаде сигнал за тревога — обади се Рийд.

— Очевидно е успял. — Грант погледна през прозореца. — Това са изтребители. Дошли са само да хвърлят едно око.

— Ще видят нашия самолет и какво ще си помислят? — разтревожи се Марина.

— Може би ще успеем да ги успокоим — каза Грант и грабна зелената инженерска униформа, която висеше на закачалката. Бързо свали обувките и панталоните си и започна да я облича. Панталоните едва стигаха до глезените му, а когато се напъха в гимнастьорката, копчетата упорито отказваха да се срещнат с илиците.

— Това ли е планът ти да ги успокоиш? — попита Рийд със съмнение в гласа.

— По-добре това, отколкото нищо. Ако не видят никого, ще разберат, че нещо не е наред. — Грант грабна фуражката, за да довърши своята маскировка и си нахлузи обувките. — Поне можем да опитаме.

Излезе през вратата и се впусна към фара. Отдясно виждаше самолетите, които правеха остър завой, за да се върнат обратно за още едно прелитане. Хукна нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, без да обръща внимание на приглушените викове от склада. Мина на бегом покрай помещението с радиостанцията, но спря и се върна, грабна слушалките, които лежаха до безжичната радиостанция. Нахлузи си ги на врата, надявайки се, че пилотите на изтребителите „Як“ ще ги забележат.

Изскочи на балкона замаян от извивките на стълбата. Самолетите се озоваха над него преди още да беше успял да се съвземе. Въздушната струя от двигателите им беше огромна. Балконът под краката му потрепери, фуражката отхвърча от главата му и трябваше да се хване за перилата, за да не бъде повлечен и той. Самолетите отново се наклониха, направиха завой и с рев се понесоха обратно толкова ниско, че можеше да вижда лицата на пилотите под плексигласа, широките отвори на въздушното охлаждане под двигателя и късоцевите оръдия зад витлата. Той помаха, след това си запуши едното ухо, за да имитира счупени слушалки и накрая даде знак с весело вдигнат палец. В същия миг се запита дали руснаците също го използват.

В последния момент двата самолета се разделиха и прелетяха по един от всяка страна на кулата с оглушителен рев на двигателите. Грант се опита да дръпне слушалките на ушите си, но това не помогна. Обърна се и видя как самолетите се отдалечават с рев от острова. Дали се бяха хванали?

Докато слезе от кулата на фара, Мюър и Джексън се бяха върнали от крайбрежните скали. Бяха се прибрали в къщата и от време на време надничаха през прозорците, за да гледат самолетите, които се виеха над главите им като врани.

— Не видяха ли достатъчно? — подразни се Джексън. — За какво се въртят още тук?

Грант закопча своите панталони и си сложи колана с револвера.

— Дошли са на разузнаване и не им е харесало онова, което са видели. Моето предположение е, че им е наредено да ни държат под око, докато екипът им пристигне тук с лодка.

— Мамка му! — изруга Джексън и срита падналия на пода самовар. — Не можем ли да се отървем от тях, като се престорим, че радиостанцията е развалена, или нещо подобно?

— Вече опитах този номер. Във всеки случай подобно извинение не може да трае дълго. Нали не си забравил, че тук има екип от радиоинженери.

— Можем да изчакаме, докато се стъмни.

Мюър погледна часовника си.

— Дотогава има часове, а за това време ще са докарали половината Червена армия тук. Не можем и да излетим с хидроплана, докато се въртят наоколо, защото веднага ще ни свалят.

— На всичко отгоре все още не сме намерили онова, за което дойдохме — отбеляза Джексън. — Мамка му на бисматрона, нищо не регистрира! По-умрял е от дядо ми Джексън.

— Сигурен ли си, че работи? — попита Мюър.

— Малко трудно е да се каже, когато тук няма нищо за намиране.

Грант свали часовника си и го разклати над машината. Стрелката се стрелна по циферблата, а от високоговорителя се понесе поредица пукания, сякаш някой шумно пие сок със сламка.

— Работи. — Сложи си отново часовника. — Циферблатът е с цифри от радий. Затова светят през нощта.

Мюър сви устни в подозрително изражение.

— Много хитро. Разполагаш ли с някой салонен номер, който да ни измъкне от шибания остров?

— Никъде няма да ходим без щита. Трябва… — Гласът му беше заглушен за пореден път от рева на двигателите над главите им. — Трябва да има някакъв начин да го намерим.

Рийд, който стоеше на прага, се изкашля да прочисти гърлото си и обяви:

— Всъщност аз зная къде е храмът.