Изгубеният храм

1.

— Гняв. Първата дума, изписана някога в западната литература, залага основата на всичко, което следва.

Студентът вдигна глава от есето си, очевидно очаквайки някаква реакция. От другата страна светлосините очи гледаха спокойно над неговото рамо и изучаваха леденото петно, което замъгляваше прозореца. Въглищата съскаха и пукаха зад решетката на камината, но вероятността да се преборят със студа, обхванал цяла Англия от януари насам, не бе особено голяма. Още по-малко в изложените на течение средновековни помещения на Оксфордския университет, в чиито камъни неограничено се бяха просмукали студ и влага, трупани в продължение на петстотин години.

Студентът прочисти гърлото си и продължи.

— Всички герои в „Илиада“ са очертани чрез яростта. Някои от тях смятат, че могат да я управляват, други са пометени от нея. Най-вече умират заради нея, което обяснява защо тази история има такъв отзвук почти три хиляди години, след като Омир я написва. Както показва съвременната история, гневът и насилието продължават да са преобладаващите световни страсти. „Илиада“ не е разказ за миналото, а история на настоящето. Можем само да се надяваме, че подобно на Ахил най-накрая ще позволим на човечността да овладее нашия гняв и гордост и да изградим едно по-добро и справедливо бъдеще.

Настъпи пауза. В другия край на помещението, покрито с книжни лавици, Артър Рийд, професор по класическа филология, се мръщеше.

— Сбърках ли нещо?

Сините очи се откъснаха от заледения прозорец и се спряха върху студента.

— Поезия.

Студентът премигна.

— Моля?

— Това е поезия, а не история.

Младежът се навъси, но преглътна думите, които му бяха дошли на езика, и вместо това попита:

— Да продължавам ли?

Рийд седна на стола си и въздъхна. Войната беше променила всичко. През трийсетте години студентите бяха незрели младежи, ревностни да зарадват и лесни за плашене. Това ново поколение беше различно. Какво би могъл той, който беше прекарал войната зад писалището, да ги научи за героите? Леко почукване на вратата прекъсна часа. Показа се един от портиерите, поклони се, като старателно не обръщаше внимание на студентите.

— Извинете, професоре, в портиерната е някой си господин Мюър, който иска да ви види.

Потънал в креслото с висока облегалка, с одеяло върху краката и с увит около врата дебел шал, който почти поглъщаше главата му, Рийд беше почти невидим за разсилния на вратата. Обаче студентът, който стоеше срещу него, можеше да го вижда ясно и видя странната гримаса, която разкриви чертите му, сякаш бе захапал кисела ябълка.

— Предай му, че ще сляза, когато свърша.

— Професоре, той беше ужасно настоятелен.

— Аз също, господин Гордън.

Рийд свали очилата си и започна да ги почиства с края на шала — сигурен знак за онези, които го познаваха, че разговорът е свършил. След още един поклон разсилният изчезна.

Рийд се вторачи толкова продължително в пепелявобелите въглища зад решетката на камината, че студентът се запита дали не е напълно забравен. В този момент с насилена усмивка и очевидно усилие на волята Рийд спря погледа си отново върху младежа.

— Докъде бяхме стигнали?

Един час по-късно — студентът беше малко по-голям, но Рийд се опасяваше, че не беше кой знае колко по-умен — разсилният се върна. Едва успя да отвори вратата и посетителят се шмугна през отвора. Беше слаб мъж, жилест и стегнат, който вървеше вдървено, сякаш е скован от гняв. Червената му коса беше подстригана късо като подравнен храсталак. Без да си свали палтото, прекоси малкото помещение и се тръшна на овехтелия диван срещу Рийд. Остарелите пружини пропаднаха под него, сгъвайки го надве в ужасно недодялана ъгловата поза. Тъй като се наведе напред, краката му се разкрачиха, придавайки му вид на леопард, който се готви да скочи.

Мъжът потри ръце.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш — благо каза Рийд.

— Така и трябва, аз съм зает човек.

— Но дойде чак в Оксфорд, за да се срещнеш с мен. Можеше да се обадиш по телефона.

— Това и направих. Вчера звънях пет пъти и два пъти завчера.

— О, да, съжалявам, но изглежда разсилният е изгубил съобщенията. Както и да е, сега си тук. С какво мога да ти помогна?

Мюър измъкна цигара от табакера от слонова кост и драсна клечка кибрит. Не предложи на Рийд. Когато крайчето се запали, бръкна във вътрешния си джоб, извади корав кафяв плик и го хвърли на масичката за кафе помежду им.

— Какво ще кажеш за това?

Рийд взе плика. Вътре имаше една-единствена снимка, копирана на дебела фотографска хартия. Професорът присви очи, след това стана от креслото и отиде до писалището, опряно в стената. От едното чекмедже извади дебела лупа и я намести над снимката.

— Глинена плочка или част от нея. В долния край на снимката има черна ивица, което я прави трудно различима. Изглежда на плочката има някакъв надпис, но снимката е прекалено размазана, за да може да се види ясно. Нищо друго, като се изключи ръчният часовник, сложен до нея. — Рийд свали лупата от окото си. — Джон Пембертън ли я е направил?

Мюър се наежи.

— Защо питаш?

— Той ли я е направил?

— Може би. Защо?

Рийд почука по снимката.

— Заради часовника. Пембертън винаги го използваше за мащаб, когато снимаше артефакти. Мир на праха му. — Отново се взря в снимката, а после в Мюър. — Сигурно си чувал за него? Не знаех, че си запален по археологията.

— Когато не разкопаваше изгубени цивилизации, Пембертън работеше за нас. — Цигарата беше изгоряла почти до края. Мюър запрати фаса в камината. Той вдигна няколко самотни искрици.

— Нас? — попита Рийд.

— Военното разузнаване. Завербувахме го преди войната и го помолихме да си държи очите отворени, в случай че Хитлер си хареса Крит. — Друга цигара вече видимо намаляваше в устата на Мюър. Поне прави нещо за отоплението на помещението, помисли си Рийд. — Разбира се, всичко това е поверително.

— Разбира се.

— Използвахме Пембертън за установяване на връзки с местните, за създаване на познанства, такива работи.

Като археолог той можеше да отиде почти навсякъде, без на някого да му прави впечатление. Беше голямо нещастие, че умря още през първия ден на нашествието. Върна ни шест месеца назад.

— Ужасно жалко — съгласи се Рийд, като стрелна с кос поглед Мюър изпод белите си вежди. — И сега преглеждате снимките му?

— Открихме я в германски архив след войната.

Рийд се почеса по тила, където шалът го беше погъделичкал.

— Да не би да искаш да кажеш…?

— Че Пембертън е бил предател? — Мюър се изсмя късо и невесело. — Не. Когато германците превзеха острова, установиха главната си квартира във вилата на Пембертън. Затова са имали достатъчно възможности да се ровят из неговите неща.

— Тогава защо…

— Няма значение. — Вторият фас последва първия в отворената камина. Мюър отвори табакерата за следваща цигара, но се спря и я затвори. След това затропа с пръсти по слоновата кост. Ритъмът беше бърз като стрелба с картечница. — От теб искам да науча какво има на тази снимка.

Рийд взе лупата и започна отново да оглежда фотографията.

— Вероятно е от късния минойски или ранния микенски период…

— С прости думи? — Капакът на табакерата щракна и се отвори, когато пръстите на Мюър предадоха самоограничението.

— Добре… Глинената плочка на снимката вероятно е от четиринайсетото столетие преди Христа. И произхожда от Крит или от континентална Гърция. Не е толкова стара, колкото пирамидите, но все пак е отпреди Троянската война. — Той се усмихна. — Разбира се, ако вярваш в това.

— Така. Значи е гръцка и стара колкото греха. А написаното?

Рийд въздъхна и остави снимката.

— Ела с мен.

Навлече с усилие палтото си и нахлупи подплатената с кожа шапка, след което поведе Мюър надолу по дървените стълби, през четириъгълния вътрешен двор и навън през главния вход на колежа. Високи почти до кръста наклонени купчини изринат с лопати мръсен сняг се издигаха по протежение на пътя. Малцината пешеходци, осмелили се да излязат на ледения тротоар, бяха сгънати надве от вятъра, който свиреше надолу по Търл стрийт. Покривите стенеха под тежестта на снега, а от улуците висяха ледени висулки, остри като ножове. Стените на колежа, които през лятото приличаха на златни, сега изглеждаха сиви като небето.

— Тука ли си учил? — попита Рийд, докато се тътреха през Броад стрийт и покрай готическите кули на колежа „Бейлиол“. Със своето снежно покритие, наподобяващо глазура, те сякаш бяха излезли от приказка. — Имам предвид като студент.

— Кеймбридж.

— О — възкликна Рийд с очевидно искрено съчувствие. — Procul omen abesto.2

Продължиха да вървят в мълчание покрай покрит със сняг черковен двор и пресякоха улицата към музея „Ашмоулиън“. Огромният му неокласически портик изглеждаше не на място сред средновековната аскетичност на колежите. Едно кимване на Рийд им осигури минаване покрай пазача, поеха по празните коридори и накрая стигнаха до мрачна задна стая. Тя изглежда беше нещо като шкаф за забравени цивилизации. Високи статуи стояха загърнати в калъфи срещу прах, а мраморните им пръсти се показваха изпод долния край. Картини в позлатени рамки бяха облегнати на стените, витрини без стъкла бяха избутани в ъглите, подобно на неизползвани ученически чинове. По-голямата част от предметите в тях изглежда ги нямаше. Бяха останали само потъмните сенки, които бяха оставили в избелялото сукно. В едната витрина обаче повечето от експонатите си бяха по местата. Рийд отиде до нея и посочи с пръст.

Мюър се наведе, за да вижда по-добре. Експонатът, който Рийд сочеше, беше глинена плочка, потъмняла от вековете и разсечена от три големи пукнатини. Ръбовете бяха неравни, но предната страна — гладка. В повърхността й бяха вдълбани стотици малки паякоподобни букви, почти невидими заради сумрака в помещението.

Рийд запали лампите и подаде лупата на Мюър.

— Какво е това? — Остротата беше временно изчезнала от тона му.

— Открита е, имам предвид писмеността, през 1900 година. Сър Артър Евънс я открил в Кносос на Крит и я назовава „линейна писменост тип Б“. И тъй като по това време е уредник на „Ашмоулиън“, множество плочки попадат тук.

Мюър свали лупата и вдигна снимката до плочката.

— Искаш да кажеш, че има повече от една такава плочка?

— Стотина. Може би около сто и петдесет общо, макар някои от тях да са само отломки. — Рийд вдигна рамене. — Всъщност това не е моята специалност. Чудя се защо си се вдигнал чак до Оксфорд, за да ме занимаваш с тази плочка. Можеше да вземеш такси до Британския музей и да научиш същото. Там са много услужливи.

Мюър не му обърна внимание.

— Можеш ли да прочетеш текста?

Рийд избухна в къс стреснат смях.

— Да го прочета? Вече почти петдесет години учените се опитват да я разчетат. Всички се провалиха. Разчитането й ще бъде най-голямото постижение, откакто Шамполион разчете египетските йероглифи. А той е разполагал с Розетския камък с надписи на три езика, което му е помогнало.

— Ти правил ли си опити?

Рийд поклати глава.

— Както вече казах, това не е в моята област. Освен това не знам защо…

— Защото ми трябваше бърз отговор, а ти си единственият човек с нужния допуск. — Мюър беше оставил снимката и крачеше из помещението, като дъвчеше края на незапалена цигара.

— Допуск? — повтори като ехо удивеният Рийд. — Ако това нещо някога е било секретно, било е преди повече от три хиляди години. Смятам, че вече е разсекретено.

— Тук бъркаш. — Мюър се завъртя и тръгна към Рийд. — Искам да направиш опит. След работата, която свърши за „Ултра“3, тази ще е направо фасулска. Този шифър е остарял.

— Всъщност не е…

— Пък и може би ще имам нужда от теб в Гърция. Ако Пембертън е направил снимката там, кой може да каже какво друго е открил?

Сега Рийд доби наистина ужасен вид.

— В Гърция? Та там в момента бушува гражданска война!

Мюър се изсмя сурово и смачка незапалената цигара върху един празен постамент.

— Там поне ще ти е по-топло, отколкото в тази шибана морга.

По времето, когато Мюър се върна в Лондон в сивата сграда на Виктория стрийт, се беше стъмнило. Повечето от служителите вече си бяха тръгнали, но нощният дежурен го пусна в архива. Отне му четири часа, но след като минаха, той разполагаше с име и досие. Започна да чете от края, като бързо прехвърляше скучните страници. Подобно на повечето от досиетата в тази секция, то започваше от края на 1938 г. с непостоянни в началото вписвания: медицински досиета, оценки на подготовката, после по-чести отметки. Между 1940 и 1944 г. докладите се трупаха бързо и бяха дебели — един калейдоскоп на много военни фронтове: от Париж, Москва, Атина, Ираклион, Александрия и Кайро, изпъстрени със смайващо разнообразие от непрекъснато променящи се пароли. През 1945 г. те рязко намаляваха, завършвайки с няколко хартиени поточета, когато бюрокрацията го беше уволнила. На последната страница имаше една-единствена телеграма. След пожълтелите страници на военния дневник хартията беше запазена и чиста.

Мюър изсвири тихичко.

— Шантаво копеле!

Той прекара още пет минути в повторна проверка на отделни части от досието, след това взе телефонната слушалка.

— Трябва да отида в Светите земи. — Пауза. — Не, въобще не ме интересува дали ще е нужно истинско чудо.