Изгубеният храм

31.

Краката на Грант потънаха в пръстта на дъното на дупката и продължиха нататък. Той вдигна ръце, за да предпази главата си, когато се плъзна под края на комина. Не само не беше стъпил някъде, а сякаш набираше скорост. Търкаляше се и се преобръщаше в мрака, чувстваше как безпомощно се свлича надолу по някакъв склон. Буци пръст и малки камъчета се търкаляха заедно с него надолу, влизаха под яката на ризата и се плъзгаха надолу по врата, в ушите и устата. За миг изпита страх от усещането за безтегловност и мисълта, че може да пада цяла вечност. Точно тогава се приземи с тежко тупване и остана да лежи неподвижен. Върху му се сипеше пръст, скупчваше се около раменете му, сякаш заплашваше жив да го погребе.

Изплю мръсотията от устата си и остана няколко секунди седнал на място, като потъркваше натъртените места по ръцете и раменете си. Слаба разводнена светлина нахлуваше през отвора на комина над него. Когато зрението му се приспособи, успя да различи груби каменни стени и каменни стъпала, които изглежда водеха още надолу. Бавно се изправи на крака.

Светлината помръкна. Грант чу вик, след това тупване и нещо замърда над него. Плъзна се по хълма от пръст и се блъсна тежко в краката му, събори го и той се търкулна по стъпалата.

— Грант? Ти ли си?

— Рийд? — Грант успя да се задържи и рискува да отвори очи. Едното от ребрата го болеше като счупено, глезенът също, но сега нямаше време да мисли за това. — Следващия път, когато решиш да скачаш в тъмна дупка, предупреждавай!

Видимо разтърсен, Рийд се изправи и залитна надолу по стъпалата към Грант. Той едва се беше отместил, когато друга сянка падна през комина и се изтъркаля надолу по склона до дъното.

— Боже мили! — чу се гласът на Джексън в мрака. — Значи наистина е вярно.

Грант натисна бутона на фенерчето. Нищо не се случи. Явно го беше счупил при падането. Затова го захвърли настрана и извади запалката си. Влажните стени заблестяха на светлината на голия пламък. По тях заиграха сенки, когато той бавно закрачи напред. Спусна се полека по плитките стъпала. Макар да бяха древни, те нямаха заоблените ръбове и вдлъбнатините, характерни за стари стълбища.

— Комай тук не са идвали много посетители — отбеляза Джексън зад него.

Пасажът завърши пред извит портал от дялан камък. Между колоните сякаш се раззинваше черна уста, но когато Грант приближи още, неясни очертания изплуваха от тъмнината. Той отстъпи и вдига запалката. Тежки бронзови врати запречваха пътя му. Металът беше патиниран в зеленикавокафяво, но изкованите фигури все още се различаваха. Две огромни змии се гърчеха нагоре по главните панели, а четири птици ги наблюдаваха от ъглите. Нямаше дръжки.

Грант облегна рамо до цепнатината между двете врати и натисна. Металът изпука, посипа се прах, вратите се извиха навътре, но не отстъпиха.

— Внимателно — предупреди Рийд, — ако са толкова стари, колкото смятаме, те са единствени по рода си.

Грант отстъпи крачка назад и огледа вратата преценяващо. След това, преди Рийд да успее да го спре, стовари подметката на ботинката си върху нея. С пукота на чупещ се метал, смесен с ужасения вик на Рийд, вратата се откъсна от древните си панти и се стовари навътре. Облак гъст прах се разлетя наоколо и целят коридор заехтя от сблъсъка на бронза и камъка.

— Брей, ти си знаел как да отваряш врати — подметна Джексън и като се промъкна покрай Рийд, освети с фенерчето пространството вътре. — Е, това е то! Професоре, поздравления, успя.

Грант пристъпи през прага и се вторачи изумен. В продължение на седмици това място беше зървал само в своите сънища, тайнствено помещение, забулено в сенки, и последното, което очакваше, беше да му се стори познато. Но ето, следвайки с поглед лъча на фенерчето в ръката на Джексън, той имаше странното усещане, че е бил тук и преди. Беше почти съвършено копие на светилището в Лемнос. Единична кръгла стая, чиито каменни стени се извиваха високо над главите им, за да оформят купол. Грант се запита дали древните строители са изсекли цялото светилище в скалата, или са приспособили съществуваща вече пещера. Но както и да бяха постъпили, резултатът бе изключително инженерно постижение за хора от толкова далечно от днешната цивилизация време.

— Разбира се — каза Рийд, — трябваше да очаквам това от гроба на герой. Това е класически микенски гроб толос29. Стълбите, по които се спуснахме, трябва да са така нареченият дромос, свещеният подход.

Лъчът на фенерчето играеше по стените. В камъните не бяха изсечени релефи. Вместо това по-високите нива бяха покрити с мазилка и изрисувани. Част от мазилката се беше олющила. На отделни места черна плесен покриваше фреските, но останалата част си стоеше избеляла и леко замъглена. Зашеметен, Грант отиде до стената и вдигна запалката високо. Дори от съвсем близо картините бяха толкова бледи, че изглеждаха неизмеримо далечни, сякаш ги гледаше през паяжина. Някои от сцените като че бяха подобни на онези в Лемнос: мъже жънат жито, овце по хълмовете; бивол, вързан до горичка от тополи. Имаше също изображения на война: издължени колесници бързаха да влязат в битка, град с крепостни стени, редица кораби, издърпани на брега, мъже с щитове, високи колкото тях самите, пронизваха враговете с копия.

Когато Грант се доближи още, за да огледа фигурите, кракът му ритна нещо. Той клекна и доближи пламъка на запалката. В основата на стената голяма купчина отломки покриваше пода. Сигурно беше паднала мазилка или камъни, но дори докато си го мислеше, Грант осъзна, че не може да е вярно. Протегна ръка и вдигна едно от парчетата. През кората от прах и мръсотия усети коравия хлад на метал. Загаси запалката и я пъхна между зъбите си. Кръгът светлина около него изчезна. Хвана края на ризата си, още влажна след пресичането на езерото, и затърка ожесточено предмета. За кого се мислиш, запита се той. Да не би да си Аладин? Извади запалката от устата си и я щръкна с палец. Наоколо не се виждаше дух от бутилка, но от черната буца в ръката му едно златно око се беше вторачило в него, без да премигва.

Грант едва не го изпусна от удивление.

— Елате! — провикна се той.

Полъска го още малко, докато другите бързаха към него, и свали покриващата предмета мръсотия. Видя, че е чаша, потир с дълга извита дръжка като на чаша за чай, а в метала бяха гравирани изображенията на елени и лъвове. Подаде находката си на Рийд.

— Колко може да струва това?

Рийд я пое с треперещи ръце, като баща, който за пръв път държи детето си.

— Не мога да си представя.

Грант взе фенерчето на Рийд и плъзна лъча по протежение на стената. Гребенът на струпаните съкровища се точеше без прекъсване покрай нея. Сега, когато знаеше какво вижда, можа да различи различни форми сред отломките: чинии и бокали, ритони, корони, статуи и мечове. Опита се да си представи как ли ще изглежда цялото това лъснато съкровище от езическо злато.

— Всичко това трябва да е към половин тон.

— Остави това — скастри го Джексън и започна напрегнато и безразборно да насочва фенерчето в разни посоки. — Нямаме време. Къде може да е проклетият щит?

Огледаха помещението. За разлика от светилището в Лемнос тук нямаше олтар, нито кръг от газови пламъци, нито дупка в земята, през която посветеният да пропълзи. Кръглите стени продължаваха гладки и непрекъснати. Освен ако…

— Там! — В далечната страна на помещението врата в ниша прекъсваше извивката на стената.

Те се втурнаха натам. Ръждясали метални панти стърчаха отстрани на рамката, но вратата отдавна беше изгнила. Джексън насочи лъча на фенерчето през отвора. Грант зърна малко помещение с красиво изсечени стени, после гледката изчезна, защото Джексън прекрачи прага.

— Внимавай! — Рийд хвана американеца за ръкава и го дръпна назад. После посочи към земята. Точно пред краката му плитък изкоп, дълбок около метър, зееше в пода.

Джексън насочи светлината вътре и отскочи, поемайки дълбоко въздух. На дъното на изкопа бели кости стърчаха от смесената с мръсотия прах.

— Дали са… човешки? — Дори бронираната самоувереност на Джексън изглежда се беше пропукала.

Рийд взе фенерчето и освети изкопа.

— Мисля, че са бичи. — Лъчът извади на показ тъмнокафяв рог, който лежеше в ъгъла. — Сигурно са го принесли в жертва, когато са осветили храма. В гръцкия култ към героите изкопът е изпълнявал ролята на олтар.

— Как са успели да свалят бика по комина и стълбището? — удиви се Грант.

Тримата мъже прекрачиха изкопа и влязоха в помещението. Беше малко, но почти всеки сантиметър от стените му беше покрит с релефи: лов, жертвоприношения, битки — дори след три хиляди години жизнеността, въплътена в камъка, не беше изгубила нищо от своята дивашка възторженост. В далечния край две ниши се отдръпваха навътре от двете страни на огромен скулптурен диск, който сякаш се издаваше навън от камъка. Вътре в тях…

— Доспехите! — С възторжен вик Рийд изтича до едната и вдигна предмет вътре. Задържа го над главата си, сякаш искаше сам да се короняса. От тази позиция беше лесно да се види, че това е, или по-точно е било някога, шлем. Върхът му се изостряше странно с формата на клин, докато заоблените плочи, предпазващи бузите, висяха надолу като ушите на заек.

Грант, който не беше историк, реши, че прилича повече на каските на кайзер Вилхелм, отколкото на ъгловатите с цепки за очите шлемове, които винаги си беше представял, че носят древните гърци.

— И наколенниците — възкликна Рийд, когато отиде до другата ниша, откъдето измъкна две парчета метал, които приличаха на издълбани и разцепени дънери. — Те са предпазвали краката му, краката на Ахил — добави той с огромно изумление.

— Може би, ако си ги беше слагал от обратната страна, щеше да успее да си предпази петата.

— Но къде е проклетият щит? — Светлината от запалката на Грант и фенерчето на Джексън беше достатъчна да се вижда добре в малкото помещение. Като се изключат двете части от доспехите и костите в изкопа, нямаше нищо друго.

— Може би е в изкопа?

Джексън скочи вътре и започна да разрива мръсотията, която покриваше пода, с една от бичите кости. Грант пък проучваше стените в търсене на процеп, който да подсказва наличието на скрита врата към тайно помещение. Нищо. Неизбежно очите му се върнаха на масивния кръг, изпъкващ между двете ниши. Изработката му беше много по-фина от останалото в помещението. Фигурите изглеждаха по-дребни и формите им по-сложни, макар че това трудно можеше да се твърди заради вековната чернилка, която ги покриваше. Всъщност, колкото повече се вглеждаше, толкова повече се убеждаваше, че изпъкналостта има различен строеж от заобикалящите ги стени.

— Това не е релеф.

Грант застана досами него. Толкова отблизо можеше да различи всяка отделна фигурка: мъже и жени, овчари и орачи, законодатели и търговци, войници и богове — умален модел на света. Потърка повърхността с ръка и усети хладината на метал през тъканта на ръкава. Платът почерня, а на повърхността пред него се появи златисто петно и засия сред мръсотията.

Никой не продума. Джексън се измъкна набързо от изкопа, отвори джобното си ножче и пъхна острието в малката пукнатина между щита и заобикалящия го камък. Той влизаше почти съвършено в изсеченото за него гнездо, но постепенно и внимателно двамата с Грант успяха да го измъкнат и освободят. Спуснаха го на земята и го облегнаха на стената — въпреки че бяха двама, тежестта му беше огромна. След това отстъпиха назад, отблъснати от неведома сила, и се вторачиха в щита на Ахил.