Изгубеният храм

10.

Терма, Лемнос

На следващата сутрин

— Сигурен ли си, че си разбрал правилно?

Стояха в плитка долчинка в края на прашен черен път. Мястото беше приятно: тополи и кипариси хвърляха сенки върху рекичката, която течеше надолу към долината, а пред тях се издигаше спретната квадратна неокласическа сграда. На Грант му напомняше слабо на нещо швейцарско: покрив с червени керемиди, ослепителнобели стени, прясно боядисани врати и колосани пердета на прозорците. Всичко имаше здравословен и целесъобразен вид. Всичко, с изключение на миризмата, която тровеше долината: предизвикващата гадене миризма на сяра и развалени яйца.

— Може и да не съм — отговори Рийд, който изглеждаше необяснимо весел. — Тук обаче е мястото, където се намира горещият извор. Не знам защо не се сетих по-рано за него. Използват го поне от времето на римляните.

— Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа, но горещ извор и вулкан не са едно и също нещо. Сигурно и древните са знаели разликата между тях.

Рийд вдигна рамене.

— Всички легенди за миришещите лошо лемносци са вкоренени в някакъв вид колективна памет. Ако тук е мястото, където се е издигал техният храм, трябва да са миришели доста неприятно след девет дни изпълнение на ритуали.

Тази сутрин бяха извървели пеша няколкото километра от Мирина. Не беше лесно да се пазарува в града на Велика неделя, но Грант и Марина успяха да намерят малко инструменти, газена лампа, навивка въже и магаре, което да ги пренесе до минералния извор в Терма. Сега стояха тук и вдишваха въздуха, който на Грант изобщо не се струваше здравословен.

— И сега какво ще правим? Ще питаме баняджията дали не е намирал един три хиляди годишен метеорит в курните? — Той махна към заключената врата и тъмните помещения зад дантелените пердета. — Май е затворено.

— Национален празник — обясни Рийд и се огледа наоколо. — Минералната вода не извира вътре в банята. Водата е докарана тук по тръби. Хайде да се огледаме наоколо.

Бързият оглед на сградата не разкри нищо. Оставиха Мюър при магарето и се разпръснаха, постепенно пробивайки си път нагоре по склона на долината зад минералната баня. Сярната миризма избледня, удавена от лепкавия аромат на дивите цветя, и крачките им се забавиха, когато навлязоха във високата трева. На върха на склона реката изчезна. Грант прекара безплоден половин час в търсене на извора, но нищо не намери. Приседна на огряна от слънцето скала и се загледа в гущерите, които се стрелкаха насам-натам между камъните. Избеляла змийска кожа лежеше в краката му.

— Какво има там горе?

Рийд се изкатери след него със зачервено лице под широкополата шапка. Сочеше към върха на хълма, който завършваше с някакво подобие на могила, стърчаща над околните хълмове. Долината я беше скривала, но тук, от хребета, я виждаха съвсем ясно. Рийд вдигна бинокъла, който висеше на врата му, и го притисна в очилата си, после го подаде на Грант. Несигурен какво трябва да търси, той завъртя колелцето, докато образът се фокусира.

— Има кръст на върха. — Беше от стомана, висок около метър и осемдесет, и укрепен с четири обтяжки. На църковния кораб бе кацнал сокол и си чистеше перата.

Грант свали бинокъла от очите си.

— Зная, че не съм историк, но черквите не са ли строени малко по-късно от онова, което търсим?

— Виждал ли си римски форум? Когато християните поели империята, те просто зазидали езическите храмове и ги превърнали в черкви. Все още се виждат класическите колони, вградени в стените. В Атина Партенонът е бил използван за черква, а по-късно като джамия, когато турците завладяват полуострова. Сградите идват и си отиват, но свещените места са много упорити в оцеляването.

— Добре, можем да опитаме.

Като избираха безопасни за стъпване места, те започнаха да се катерят към върха по камънака. Откъм хребета върхът имаше нормален вид, ала като заобиколиха от другата страна, формата му се промени. Далечният край сякаш се спускаше съвсем отвесно, но когато наближиха, видяха, че изобщо няма далечна страна. Цялото подножие на върха беше разкопано, така че хълмът приличаше на застинала над него вълна, която всеки момент може да се пречупи. Пещерата под него някога трябва да е била най-малко трийсет метра висока. Сгушена вътре, почти невидима в сянката на хълма, в дъното на белосан двор се издигаше малка черквица.

— Свещени места — измърмори Рийд.

Марина кимна.

— Сякаш наистина природата го е създала специално за целта — една гигантска скална утроба или пещ.

— Да, дори ако присвиеш очи, прилича малко на вулкан — усмихна се той.

— Вижте — извика Марина и посочи към колоната до входа.

Мозайка в стената на златен фон със сини букви съобщаваше: ΑΓΙΑ ΠΑΝΑΓΙΑ.

— Агия Панагия — започна да обяснява Рийд — означава Всесвета. Това е една от титлите на Дева Мария. Тя подчертава нейната роля като партньорка на Господ при зачеването на Исус. Ако човек е склонен да мисли еретично, може да я извлече от древните култове към всесилната, всеплодовита богиня, която ражда богове. — Рийд видя ужасеното изражение на Марина. — Разбира се, от чисто антропологична гледна точка.

Влязоха през отворената порта в малък двор. Когато стъпиха под сянката на хълма, въздухът изведнъж стана студен и шумовете, които ги заобикаляха допреди миг, заглъхнаха. Единственият звук беше плисъкът на вода, която се стичаше в мраморен басейн от чучур на стената с формата на змийска глава. Грант я подуши и усети познатата миризма на развалени яйца.

— Сяра.

Рийд и Марина не го чуха, защото вече стояха пред черковната врата. Натиснаха дръжката и тя се отвори. Грант ги последва вътре.

Черквицата беше съвсем обикновена: ниско продълговато помещение с голи стени, издължени като цепки прозорци и заоблен покрив. Букети изсъхнали цветя кротко се разпадаха по ъглите, а на олтарното стъпало стояха няколко червени стъклени настолни кандила, чиито фитили отдавна бяха изгорели. В задната част на черквата висеше една-единствена икона на Богородица, която ги гледаше. Краката й бяха раздалечени, а ръката повдигната, сякаш благославяше. Детето Исус надничаше към тях от златен кръг в нейния скут.

— Ако ви се стори, че има нещо познато в тази поза — обади се Рийд, — няма да сбъркате. — Той извади опърпания дневник на Пембертън и отвори на една от началните страници. Пред тях се показа скица, направена с мастило: тънкокръста жена с дълги поли, голи гърди и извиващи се по протегнатите й ръце змии. — Богинята майка на минойците.

— Тази има по-хубави цици от Дева Мария — подхвърли Грант. Не погледна към Марина, но с крайчеца на очите видя как се прекръсти.

— Погледнете фигурката на Христос. Сякаш е вътре в нея, в нейната утроба. — Рийд се завъртя, оглеждайки цялата черква. — Чували ли сте за индийската представа за аватарите? Различни страни на божеството се променят при превъплъщенията му, но истинската му същност е вечна.

Марина се намръщи.

— Ако се готвиш да отхвърлиш две хиляди години християнско учение, не можеш ли поне да го направиш отвън?

— Новите религии са ужасни свраки. Обичат да строят върху основите на вярванията, които са разкарали от пътя си. Теологически и физически.

— И какво предлагаш, да разрушим черквата?

— Не, но трябва да направим онова, което вършат археолозите.

— И какво е то?

— Да стигнем до дъното на нещата.

Рийд прекоси помещението по дължина, вторачен в тежките камъни на пода. Приблизително на три метра зад олтара той изведнъж коленичи и започна да стърже нещо. Марина и Грант клекнаха до него. Наравно с пода имаше захваната желязна халка. Рийд успя да я вдигне и дръпна, но нищо не се случи.

Обърна се и погледна извинително Грант.

— Имаш ли нещо против ти да опиташ?

Грант обкрачи камъка, наведе се и задърпа. Цепнатините около капака бяха запълнени с мръсотия, сигурно не беше отварян с години, но скоро започна бавно да отстъпва на неговите напъни. Отвори се пролука и Марина бързо пъхна металната част на лопатата в нея. Заедно задърпаха и с помощта на лопатата повдигнаха каменния капак, докато не се откри отвор, през който да могат да минат. Черна бездна зейна под тях.

— Какво ли има долу?

Грант взе едно от кандилата и го пусна в отвора. То издрънча при удара с нещо твърдо, но не се строши. Успокоен Грант прехвърли крака в дупката и се спусна, увиснал на ръце, надолу. Дори не се изпъна целият, когато краката му достигнаха пода. Главата му все още стърчеше от черковния под и трябваше да се сгъне надве, за да погледне отдолу. Драсна кибритена клечка. Беше застанал на под от утъпкана пръст в ниско помещение, което имаше същите размери като черквата. Околовръст от пода се издигаха каменни колони, за да поддържат църковния под. Някои бяха запазени, все още короновани с богато украсени капители. Други в даден момент очевидно се бяха пречупили и бяха залепени с цимент или поправени с груби обикновени камъни. По пода имаше разпилени стръкове сено, няколко сечива бяха облегнати на противоположната стена. Грант различи мистрия, кофа, гребло и коса. Иначе нямаше нищо друго.

— Откри ли нещо? — попита Рийд и надникна през отвора, а главата му напълно препречи пътя на светлината отгоре.

В същия миг Грант почувства паренето на пламъка, който беше стигнал до пръстите му. Той хвърли клечката и изведнъж беше обгърнат от мрак.

— Нищо, освен някои градинарски сечива. Има коса. Това символизира ли нещо? Смърт? — Грант се сети за ветропоказателя на покрива на пристройката на „При лорда“. — Време?

— Клисарят вероятно я използва, за да коси тревата.

Рийд се дръпна и дневната светлина с леки сини оттенъци започна отново да нахлува.

— Трябва да започнем с копането.

Отидоха да вземат магарето заедно с Мюър. Грант закачи фенера между подпорните колони, а Марина заби редица колчета в пода на около метър от най-вътрешната стена. На трепкащата светлина на лампата те се свиха на пръстения под под олтара и се загледаха в стените.

— Черквата е византийска — обясни Марина, — основите обаче са елинистични. От около 200 година пр.Хр., когато процъфтяват множество мистични култове. — Тя посочи грубо изсечените камъни, споени с мазилка. Няколко от тях липсваха и слоеве плоски тухли запълваха дупките. — Вижда се къде са правени ремонти, когато са започнали да строят черквата. Твърде възможно е обаче, тук да е имало постройка много време преди това.

Тя посочи линията, която беше очертала с колчетата.

— Това е северната стена на черквата. Има доказателства, че през християнския период светилището е било преориентирано, така че олтарът да гледа на изток. — Протегна ръка и посочи последователно всяка от стените. — Забелязвате ли нещо на южната стена?

Грант се вторачи натам, опитвайки се да види по-ясно вдлъбнатините в сенките, където колони препречваха зрителното му поле.

— Камъните са по-малки и не пасват така добре един към друг.

— Точно така — кимна одобрително Марина. — Вероятно е добавена по-късно, за да отдели от съществуващата основа достатъчно малка част за подпора на черквата. Вероятно дворът ще ни даде по-ясна представа за размерите на първоначалния храм. Ако съм права, светилището е било някъде тук наблизо.

— Ами тогава да се залавяме с копането.

Работата беше бавна и мъчителна. Тъй като не можеха да застанат изправени, трябваше да се привеждат и да дълбаят утъпканата пръст с къси, непроизводителни удари. След известно време, когато разкъртиха втвърдената земя, си изработиха нещо като система, при която Грант изнасяше кофата с пръст, която пълнеха Рийд, Мюър и Марина, и я изсипваше по склона на хълма.

Въздухът в мазето, който по начало беше задушен, стана задушаващ. Марина завърза краищата на блузата си на корема, а Грант си свали ризата и продължи гол до кръста. Дори Рийд махна вратовръзката си и си нави ръкавите.

Грант точно изсипваше поредната кофа по склона, когато нещо привлече вниманието му.

— Какво е това?

— Кое? — Рийд се беше изтегнал на тревата да почине, докато Мюър го заместваше. Професорът гледаше право към него, но изглежда не го забелязваше.

Грант не беше сигурен какво вижда.

— Ето там. — Нещото се появи отново — поредица проблясвания, които идваха от края на хребета в близост до един почернял бор. Грант се опита да ги преброи, питайки се дали не е някакъв вид съобщение. Но до кого?

— Може да е парче станиол от цигари или парче строшено стъкло — предположи Рийд.

— Или някой ни наблюдава — допълни Грант, сложи си ризата и запаса кобура с револвера. Започна да се спуска по склона, като избираше предпазливо пътя си между преплетените храсталаци и камънаците. Трябваше да внимава къде стъпва и когато отново вдигна глава, проблясванията вече не се виждаха.

В подножието на хълма прекоси една рекичка и започна да се изкачва от другата страна. Когато наближи хребета, забави крачка. Вече виждаше почернелите клони на изгорелия бор да надничат иззад стръмния склон, издигащ се над главата му. Духна ветрец и между ароматите на дивите цветя и тревите той подуши тютюнев дим. Някой стоеше там, но нищо не се чуваше. Грант сви наляво, опитвайки се да заобиколи хребета откъм задната страна. Пеперуда прелетя през пътеката, в храсталаците наоколо жужаха пчели и мухи. Навсякъде другаде щеше да е чудесен ден да легнеш в тревата със студена бира и някое момиче. Той стисна револвера по-здраво.

Над главата му с внезапен рев заработи двигател. Забравяйки предпазливостта, Грант пробяга последните няколко метра нагоре по склона и погледна надолу. Облак прах бавно се спущаше обратно върху черния път, който се виеше около следващия хълм. Грант хукна по него до завоя и стигна там точно навреме, за да види как един мотоциклет изчезва в далечината. Спря и се загледа подире му, нищо друго не можеше да направи.

Изруга и пое обратно нагоре по хълма. Малка вдлъбнатина увенчаваше едната страна на хребета и гледаше точно към качулатия връх. Тревата там беше измачкана и пет-шест бели картонени тръбички се търкаляха наоколо. Грант вдигна една от тях и я подуши, после надникна вътре. Беше фас от цигара, но около три сантиметра от цигарата е била куха, сякаш на производителя не му е достигал тютюн, затова я е напълнил само до половината. Пък и евтин тютюн, прецени Грант, докато го душеше.

Имаше само едно място на света, където произвеждаха такива ужасни цигари. Беше изпушил лично няколко по време на краткото си пребиваване на Източния фронт, по-скоро за стопляне, отколкото заради никотина. Петимата мъже, които потопиха с лодката им в залива, очевидно не са били единствените руснаци на острова.

— Следили са ни.

— По дяволите! — Мюър хвърли фаса си в мраморното корито на чешмата. Той изсъска и угасна. — От колко време са били там?

Рийд премигна.

— Съжалявам, но изобщо не ги забелязах.

— Занапред ще трябва повече да внимаваме. — Той се обърна към Грант. — Смяташ ли, че ще се върнат отново?

— Може би. Заради онази вечер внимават да не ни доближават много.

— Да се надяваме, че ще си остане така.

Денят помрачня. От запад долетяха облаци и се скупчиха над върха на хълма. При едно от отиванията си да изсипе кофата Грант видя слънцето, спуснало се ниско между облаците и небето, застинало в яростна пурпурна бъркотия. Следващия път, когато излезе, вече беше залязло. Нощта се спусна, но мазето остана осветено от постоянната сумрачна светлина на газените лампи. Изкопът срещу стената вече беше дълбок почти шейсет сантиметра: когато Грант се спускаше долу, другите трима му приличаха на джуджета, които се трудят в недрата на земята.

Работата стана по-бавна. Бяха разкрили горния слой на основи и се спуснаха до по-ниско равнище — широки плочи, поставяни без хоросан. Сега почвата стана по-твърда, смесица от пръст и отломки. Трябваше да ги вадят парче по парче. Скоро ръцете им се ожулиха, ноктите им се начупиха и мускулите започнаха да ги болят.

В девет спряха да вечерят. Седнаха в двора и леко треперейки в хладния въздух, похапнаха хляб и сирене, които хотелиерът им беше дал сутринта. На небето нямаше звезди.

— Докъде стигнахме? — полюбопитства Грант.

— Големите изсечени камъни са много стари. — Марина беше наметната със сакото на Рийд, но очите й бяха безжизнени. — Трябва да сме близо.

— Ако изобщо има нещо за намиране — приземи ги Рийд. По-раншното му въодушевление беше изчезнало, смазано от умората. — Може да се намира в друга част на храма, а може и изобщо да не е тук.

— Има само един начин да разберем. — Грант изпи последната глътка вода и стана. — Аз ще копая.

Усилията му продължиха твърде кратко. Беше копал само четвърт час, когато след поредния удар удари на камък. Клекна в изкопа и с ръце се опита да освободи краищата на скалния блок, до който беше стигнал. Ала не напипваше друго, освен камък. С ръце и с помощта на правата лопата той почисти парчето непокътната скала, което се простираше от единия до другия край на изкопа.

Марина откачи единия от фенерите и го спусна в трапа.

— Основа — изруга тя под нос. — Това трябва да е бил подът на първоначалния храм. Виждате ли следите от длетата, където са го подравнявали?

— Е, поне не се налага да копаем по-дълбоко. — Грант хвърли на земята лопатата и потърка покритите си с мехури ръце. — Вече е твърде тъмно, за да се спускаме сега по хълма. Ще се върнем утре заран.

Събра инструментите и ги подаде на Рийд, който беше останал отвън. Марина не им обръщаше внимание. Тя стоеше в изкопа, потънала до кръста, и оглеждаше стената от издялани камъни, от време на време сваляше залепналата пръст с малка четка. Когато Грант подаде и последните инструменти, той се обърна. Марина беше клекнала пред камъка с лице на сантиметри от него и проследяваше нещо с пръста си. Порази го обаче нейното лице. То сияеше от яростно съсредоточаване, а черните й очи бяха разширени от страхопочитание. Умората на Грант изчезна на мига, той прекоси ниското помещение и скочи при нея в изкопа. Тя нищо не каза, а сграбчи ръката му и я притисна в стената. Кожата й беше топла върху неговата, а скалата под дланта му — студена. Тя плъзна ръката му по камъка с бавно вълнообразно движение.

— Усещаш ли?

Да, усещаше го. Извита черта от малки бразди, изсечени в скалата. Вдигна ръка и се взря отблизо. Изминалите три хиляди години я бяха изтрили почти напълно, беше останала само отсянка, но дланта му беше подсказала какво да търси. Отново плъзна пръсти по рисунъка. Лунен сърп, завъртян настрани. Чифт бичи рога.

— Трябва да го извадим! — Марина разтвори джобното си ножче и се помъчи да вкара острието в тънката като косъм цепнатина по краищата на плочата.

— Сигурно тежи около тон — отбеляза Грант със съмнение в гласа. Камъкът беше широк около метър, висок трийсетина сантиметра и вероятно също толкова дълбок. — Ще ни е нужен динамит, за да го изкараме.

— Микенците не са разполагали с динамит. — Марина продължи да опитва с ножа.

Притеснен, че острието може да се строши, Грант излезе от изкопа. Мюър пъхна глава в отвора на църковния под.

— Ей, тук ли смятате да прекарате нощта?

— Марина мисли…

Грант се обърна, когато силен трясък изпълни мазето. Марина стоеше в изкопа, стиснала своето джобно ножче, и дори на светлината от газената лампа той видя, че лицето й е бледо като платно. Каменен блок лежеше в краката й, строшен от удара в скалната основа. Над него в каменната стена беше зейнала черна паст.

— Беше каменна… — Марина трепереше, защото на косъм беше успяла да се запази от падащия блок. — … врата.

— Някой явно е забравил да смаже пантите.

Грант скочи отново в изкопа. Отворът на вратата имаше същите размери като разбилия се каменен блок, който го беше крил, и човек трябваше да се наведе, за да мине. Протегна ръка и опипа вътрешността.

— Разширява се, когато минеш през вратата. Не много, само колкото да ти даде възможност да се завъртиш.

Той взе фенера от края на изкопа и го пъхна в стенния отвор. Пламъкът огря гладко изсечени каменни стени, но отвъд цареше мрак.

— Да видим какво има вътре.