Изгубеният храм

14.

„Палио Фалиро“, Атина

Два дни по-късно

Беше светла, ясна пролетна утрин. Ниските хълмове на планините, които заобикаляха града, бяха зелени от зимните дъждове, а по високите части още проблясваше сняг, подобен на мрамор. Грант и останалите се бяха разположили на терасата на хотела на първа линия между планината и проблясващото море, между зимата и лятото, между миналото и… кой знае какво? Точно в този момент на Грант изобщо не му пукаше. Имаше чувството, че е прекарал цялата изминала седмица в мрак — полунощни фериботи, морски пещери, клаустрофобични тунели и подземни кухини. Засега му беше достатъчно, че седи на слънце и пред него има студена бира.

Това беше Гърция, каквато не беше виждал по-рано — Гърция на парите и средната класа, далеч от бедните градчета и рибарските селца, с които беше свикнал. Елегантни вили от края на миналия век се редяха по крайбрежието, дебелостволи палми хвърляха сянка върху трамвайните релси по кея, а малки яхти изпълваха яхтеното пристанище пред хотела. Тук можеше почти напълно да забравиш, че страната е опустошавана от гражданска война.

От другата страна на масата Рийд отпиваше малки глътки от чашата чай.

— Трябва да се върнем в началото. — Той разви глинената плочка и я сложи в средата на масата. Грант беше удивен, че след всички техни приключения още е цяла. — Всичко е започнало, когато Пембертън я е открил. Мисля, че първият въпрос трябва да гласи: откъде се е взела?

Марина остави чашата си, взе глинената плочка и плъзна пръстите си по ъгловатите писмена като по брайлов шрифт.

— Може да я е намерил на Крит, но мисля, че е попаднал тук на нея. Когато се върна от последното си пътуване до Атина, изглеждаше възбуден.

— Точно така. — В тона на Рийд се промъкна лека нотка на нетърпение. — Но важното е откъде е дошла? Трябва да е изкопана някъде. Тези плочки с линейна писменост Б са откривани из цял Крит и в микенските центрове на материка. Доколкото знам обаче, в Атина никога не са се появявали. Мисля, че можем да отхвърлим възможността Пембертън да я е откраднал от някой музей. Или някой му я е дал, или е попаднал на нея в някой от антикварните магазини. Сега…

Той замълча с въпросително повдигнати вежди. Ревът на двигатели заглуши думите му, когато малък хидроплан прелетя над главите им. Спусна се към морето, отскочи веднъж и се плъзна по вълните сред фонтани от пръски. Вероятно някой наследник на корабовладелец се опитва да впечатли гаджето си, каза си Грант.

— Това има ли значение? — Мюър издуха дима през ноздрите си. — Плочката е у нас и това е най-важното. Ако можеше да разчетеш шибания надпис, можеше и да има полза от нея.

— Ако ме беше оставил на мира в Оксфорд, може би вече щях да съм постигнал някакъв напредък. Но ти ме довлече тук, където стреляха по мен и едва не ме отвлякоха, за да ме влачат от единия край на Егейско море до другия. — Рийд гледаше над ръба на чашата си как хидропланът плава към кея. — Всъщност, исках да кажа, че дори да бях разчел линейната Б и дори плочката да сочеше пътя към щита, щеше да ни доведе само до тук. — Той я вдигна и посочи с пръст назъбения ръб, откъдето беше отчупено парче. — Приблизително до средата на пътя.

— Искаш да кажеш, че плочката не е цяла? — Мюър шумно сложи чашката си върху чинийката. Чаят се разплиска. — Как, по дяволите, ще намерим липсващото парче?

— Като установим откъде е дошло това. — Рийд я пъхна под салфетката, за да избегне вторачените погледи на останалите гости. — Толкова важно парче не може да е стояло забравено сто години в нечий килер. Предполагам, че е била изкопана наскоро, малко преди началото на войната. При цялата тогавашна бъркотия не е за чудене, че не е предизвикала внимание или че направо е попаднала на черния пазар.

Грант направи гримаса.

— Въпреки това е възможно да е открита случайно. Може би, когато някой стопанин е орал нивата си, или иманяри са попаднали на нея в нечий гроб.

— Малко вероятно. Мисля, че от всички плочки с линейно писмо Б, които се появиха на бял свят, никоя не е била открита случайно — намеси се Марина. — Каквото и да пише на тях, били са скъпи играчки и досега са намирани само в дворцови комплекси. А за да ги разкопаеш, се изискват немалко усилия.

Рийд се обърна към нея.

— Ще ти бъда благодарен, ако идеш в Министерството на културата и разбереш на кого са давали разрешителни за разкопки през 1940 и 1941. По това време половината свят беше във война, така че не може да са кой знае колко. — Той стана и взе плочката, все още увита в салфетката.

— Къде отиваш с това? — попита Мюър подозрително.

— В стаята си и след това в библиотеката.

— Ще дойда с теб — каза Марина и скочи на крака, и двамата с Рийд изчезнаха в хотела.

Грант разклати чашата с последната си глътка бира и я изпи на един дъх. Над рамото му Мюър гледаше как хидропланът пристава на кея. От кабината скочи висок мъж с бели панталони и изрязана по врата бяла фланела, и започна оживен разговор с пристанищните служители.

— По-добре върви с Рийд — обърна Мюър глава. — Атина сигурно гъмжи от комуняги. Не искам нашият професор да попадне в чужди ръце. И си купи костюм, защото си заприличал на плашило.

Грант не обърна внимание на обидата.

— Наистина ли смяташ, че е на прага? Да разчете линейно Б?

Мюър стрелна Грант с хитроват поглед и грижливо претегли отговора си.

— Той поработи за нас в областта на дешифрирането по време на войната. Между другото, това е поверително. Може и да изглежда като излязъл от оперетата „Гилбърт и Съливан“, но е страшно умен, мамка му. Дешифрира унгарския дипломатически код точно за три дни.

— Сложен шифър ли беше?

Мюър се изсмя ехидно.

— Пет пари не давам, защото важното е, че той не знае унгарски.

Грант настигна Марина и Рийд пред хотела и заедно се качиха на трамвая за центъра на Атина. Марина беше сменила армейските панталони и блуза с проста вталена синя рокля. Седеше целомъдрено с притиснати едно в друго колене, стиснала дамската си чанта в скута — просто още едно младо момиче, което слиза в центъра, за да позяпа магазините или да иде на кино. Рийд гледаше през прозореца прелитащите градски картини. Изпревари ги открит камион, пълен с войници. Жени с мрачни лица дърпаха децата си по-далеч от бордюра на тротоара. В останалата част от Европа войната може и да беше свършила, но в Гърция продължаваше да тлее диващината на гражданската война.

— Кой е бил Шлиман? — попита Грант, сетил се за нещо, казано от Рийд.

Професорът изненадано го погледна.

— Шлиман? Археолог. Дори може да се каже най-великият археолог. Фактически той е измислил тази наука, създавал я в движение.

Марина направи гримаса.

— Това не е единственото, което е измислил.

— Мисля, че Марина намеква за неговия ентусиазъм. Както казах, Шлиман е вярвал напълно на Омир. Бил е романтик, но също така и дарен с неизчерпаемо въображение. Вярно е, че понякога е позволявал на своите предубеждения и на усета си за драматичност да диктуват представянето на онова, което е открил.

— Носели са се слухове, че половината от съкровищата, които е открил, преди това е заровил сам.

Рийд махна презрително с ръка.

— Глупости. Не е заровил циклопските стени на Троя или Лъвската порта в Микена. Може и да не одобряваш неговите методи или да оспорваш интерпретацията му, но не можеш да отречеш постигнатото от него. Той спаси Троянската война от митологичното измерение и я върна в действителния свят.

Грант го гледаше вторачено.

— Но щом Шлиман е доказал, че тези истории са истински, защо ти продължаваш да настояваш, че са приказки?

Рийд се усмихна смутено.

— Моята вяра не е толкова силна като тази на Шлиман. Или по-скоро аз бях еретик. — Погледът му стана отнесен. — Видях го веднъж. Бях на десет. Изнесе публична лекция в Кралското географско дружество. Баща ми ме заведе. Отидохме с влака и на гара Падингтън ми купи лимонов сладолед. Странно е какви неща си спомня човек. Както и да е. Шлиман ми направи изключително впечатление. Облечен в своя германски редингот и с немския си акцент ми приличаше на съчетание между капитан Немо и Поразяващата ръка. Единият час отлетя като сън, като неделен следобед, когато прелистваш любимите си книги и препрочиташ всички най-вълнуващи места. С тази разлика, че този път всичко беше истина. Тази вечер реших, че искам да бъда като Шлиман.

— И какво се случи? — полюбопитства Грант.

— Пораснах. — Тъжна въздишка. — Заминах за Оксфорд и заседнах там. Стори ми се най-доброто място за млад човек, изпитващ страстно увлечение по класиците. Но то постепенно изсмука страстта от мен. Не можеш да прекараш цял живот в наслаждение на вълшебната топлина, която извличаш от Омир. Трябва да изследваш, анализираш, обясняваш. И колкото повече се вторачваш, толкова повече се отдалечаваш. Първият прилив на чувството се разтрошава на крайно рационални елементи, които от своя страна се строшават отново и отново. Все едно да направиш дисекция на семейното куче, за да разбереш защо толкова го обичаш. Когато свършиш, него вече го няма. — Рийд избърса челото си с носна кърпа. Трамваят беше пълен и от горещината по челото му бяха избили капчици пот. — Между другото, дори с всичко намерено от Шлиман, все още е сериозна стъпка да твърдиш заради няколко порутени крепости по хълмовете, че Омир е бил прав. Ние сме професионални скептици. Ако вярваш, предпочиташ да го държиш в тайна като нещо позорно. С времето вярата се превръща в неудобство, а по-късно в смешка. Накрая вече не си спомняш какво точно си виждал в нея.

— Ти обаче промени мнението си.

— В пещерата. Като видях всички онези изсечени сцени, точно както Омир ги е описал… — Рийд поклати удивено глава. — Спомних си какво ме вдъхнови онази вечер в Кенсингтън. Не беше поезията — тя дойде по-късно. Не бяха дори историите, въпреки тяхното реално съществуване. Беше вероятността, надеждата, че заровено под цялата наука и легендите, може да има нещо действително. Нещо истинско. — Той се усмихна свенливо. — Започнах отново да вярвам. Като Шлиман или Евънс. Като стана дума за него…

Той скочи на крака и дръпна въженцето на звънеца. Трамваят постепенно спря. Грант също стана, но Марина не помръдна.

— Това не е моята спирка. Ще се видим в хотела.

— Бъди внимателна.

Марина повдигна малко дамската си чанта. Тя изглеждаше изненадващо тежка — явно вътре имаше нещо повече от обичайните червило и пудра.

— Мога сама да се грижа за себе си.

Рийд и Грант слязоха и се озоваха пред вратите на голяма бяла сграда в неокласически стил, разположена далеч от улицата в огромен парцел и оградена с висока каменна стена. На бронзовата плочка на единия от стълбовете на вратата пишеше: „Британско училище в Атина“.

— Мястото изглежда твърде заспало. Със същия успех можеха да окачат „Не ме безпокойте“.

— Да, вероятно по-голямата част от преподавателите са си заминали за великденската ваканция, но ако имам късмет… — Рийд въодушевено задърпа шнура на звънеца, докато от сградата не се показа млада жена в сива жарсена рокля.

Тя ги огледа подозрително — Рийд в неговия старомоден костюм, а Грант с високи обувки и навити ръкави на ризата. Името на професора обаче подейства като вълшебна дума. Звукът от произнасянето му отнесе цялата й враждебност и тя застина в нещо като нямо обожание. Пусна ги през вратата и ги поведе нагоре по едно малко възвишение, през градина с маслинови дървета, борове, кипариси, олеандри до хладното с висок таван фоайе.

— Съжалявам, но директора днес го няма, иначе щеше да дойде лично да ви посрещне. Щеше много да се зарадва на вашето посещение, професор Рийд. Моля, бихте ли се подписали в книгата за почетни гости? — Тя я плъзна по масата и му подаде писалка.

Рийд се разписа артистично и предаде писалката на Грант.

— Всички посетители ли трябва да се разписват? — попита Грант, който драсна нещо нечетливо под името на Рийд. Една малка хитрина за всеки случай, която се беше превърнала в навик.

— Разбира се. Дори нашите най-високоуважавани гости. — Тя погледна Рийд извинително.

— Нали нямате нищо против, ако хвърля едно око? — Грант запрелиства книгата назад. Тя приличаше на артефакт по свое собствено право, една реликва от миналото, която е изтърсена от прахта и върната отново на рафта. Страница след страница, пълни с имена и дати, чието подреждане в редове не даваше представа за капризите на променливото време, което ги разделяше. Понякога имаше дузина и повече на една и съща дата, после, но само веднъж, нещо съвсем различно: две спретнати черти, пресичащи страницата като рана, които разделяха април 1941 от януари 1945. Цели четири години, помисли си Грант. Четири години, през които светът беше направил всичко възможно, за да се разкъса сам. И всичко това в празното пространство между две самотни успоредни черти.

На страницата преди този водораздел Грант намери онова, което търсеше. Той обърна книгата така, че да може и Рийд да види.

— Пембертън е бил тук на 21 март 1941.

— Познавали сте Джон Пембертън?

— Срещал съм го само веднъж. По това време тук ли бяхте?

Тя поклати глава.

— Повечето от служителите, както и аз, дойдохме след края на войната.

Грант помисли малко.

— Доколкото знам, това училище е финансирало разкопките на Пембертън на Крит. Дали са запазени документите за неговите разноски?

Момичето изглеждаше объркано от молбата. То погледна несигурно Рийд, който кимна успокоително.

— Мога да проверя, но това ще отнеме малко време. Ако архивът е запазен, вероятно е в мазето.

— Ще ви чакаме в библиотеката.

Грант никога не си беше падал много по библиотеки, но Рийд се чувстваше като риба във вода. Докато Грант седеше до прозореца и прелистваше един брой на „Таймс“ отпреди три седмици, Рийд се носеше между стелажите, вадеше книги и ги трупаше на масичката за четене като птица, която си вие гнездо. Грант хвърли поглед на златистите букви по техните гръбчета: „От баски до минойски“; „Дири в критските писмена“; „Дворецът на Минос“ — от А. И. Евънс в четири тежки тома, от които масата се беше огънала, и сърцето на Грант се сви. Съдържаха повече страници, отколкото човек можеше да прочете за цяла година.

— Ти наистина ли ще прочетеш всичко това?

Главата на Рийд изникна иззад един особено заплашителен на вид том.

— Може би. От петдесет години хората се опитват да разгадаят тази загадка. В някои отношения тя кара „Ултра“ да прилича на кръстословица в жълт вестник.

— „Ултра“?

Рийд се изчерви до корените на косата. Мърморейки нещо за Мюър, той се скри зад сигурното укрепление от книги. Грант отново заби нос във вестника.

Почукването на вратата му предостави добре дошла възможност да се разсее. Беше момичето, което носеше две картонени папки, завързани с връв. Тя ги остави на масата пред Грант. Нежна миризма на розова вода и лилии лъхна от нея, когато се приближи до него.

— Това са сметките за Кносос от последните месеци на 1941, преди служителите да бъдат евакуирани. Нещо специално ли ви интересува?

— Интересувам се дали Пембертън е купил нещо по време на последното си идване в Атина.

Тя седна до него и започна да разгръща счетоводната книга. От другата страна на читателската маса Рийд си тананикаше и гризеше задния край на молива.

— За този период няма кой знае какво — обясни момичето. — Сезонът за разкопките още не е започнал. — Тя го стрелна с кос поглед, защото не беше сигурна доколко е запознат с археологията. — Честно казано, нямам представа защо е продължавал да стои в Крит.

Ако знаеше, направо щеше да се шашнеш, помисли си Грант, но иначе се ограничи с уклончиво мърморене.

— Ето тук има вписване — каза тя, а ръкавът на роклята й се отърка в дланта му, докато задържеше страницата отворена. — На 21 март петдесет британски лири. Единственото обяснение е „Покупка на музеен експонат“. Подписано е от директора.

— Пише ли откъде го е закупил?

Тя развърза втората папка и извади снопчета билети, купони, заявки и фактури.

— Нещата са малко разбъркани. Заради идването на германците не са имали време да ги подредят. — Започна да разстила документите един по един като крупие. Въпреки малко старомодното й излъчване ноктите й бяха лакирани в яркочервено. — Не, не, не… а това какво е?

Тя сложи най-отгоре на купа документи омачкано парче кремава хартия. Фактурата беше написана на английски и гръцки с гъсто синьо мастило: „Късномикенска глинена плочка (част от нея отчупена), произход неясен. Петдесет английски лири“. Горната част на листа беше украсена с пищни кръгове, а под тях бе отпечатано: „Елиас Молхо, търговия с редки антикварни предмети“.

— Не го е купил от битпазар. — Грант държеше листа с два пръста. — Знаете ли адреса на антикваря?

Грант остави Рийд зад неговата барикада от книги и взе автобуса за центъра. Не разполагаше с карта, но беше прекарал достатъчно време в Гърция, за да успее да си присвои местния обичай, и питаше на всяка будка за вестници или павилион. Постепенно отговорите, които получаваше, се промениха от случайно разпознаване в истинско знание — някакъв вид човешки ехолот. Скоро попадна в тиха, леко разнебитена уличка, по протежение на която се редяха магазини, виждали и по-добри времена. Много от сградите още бяха осеяни с дупки от куршуми, макар че Грант не можеше да каже дали са комунистически или фашистки, от местен или чуждестранен произход. Вероятно дори и атиняните му бяха изгубили края. Няколко деца ритаха топка край платан в долния край на улицата, а едно мършаво червеникавокафяво котенце гонеше опашката си на стълбите към вратата на неработеща фурна. Иначе беше пуста.

Грант намери адреса от фактурата. Номер двайсет и три. Там все още пишеше „Елиас Молхо, търговия с редки антични предмети“, но за него напомняха само избелелите букви на фирмата над вратата, която никой не си беше направил труда да поднови. Самото магазинче беше станало шивачница. Грант изстена.

Тогава чу бързото шляпане на боси крака. Обърна се и видя босоног мъж да тича по пустата улица към него. Две неща привлякоха вниманието му: първо, че беше бос, и второ, че носеше нещо, което приличаше на бутилка водка със стърчащ от гърлото й парцал. Грант протегна ръка за револвера си, но мъжът едва ли го беше забелязал, защото профуча край него и продължи нататък.

Децата, които допреди секунди весело ритаха футбол, бяха изчезнали. Единствените живи същества на пустата улица бяха Грант и бегачът. Грант не знаеше кой е този човек и защо бяга, но през войната беше виждал достатъчно подобни сцени, за да е наясно, че неприятностите не са далеч. Той изтича нагоре по стъпалата и влезе в шивачницата точно в мига, когато иззад ъгъла изскочи американски джип, каран от гръцки войници.

Един прегърбен възрастен мъж вдигна очи от вестника, когато Грант прекрачи прага. Лавици със сака и фланелени панталони събираха прах покрай стените. Джипката профуча край вратата.

— Търся господин Молхо — обясни Грант.

— Господин Молхо не е тук. — Старецът говореше бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума. Може би това се дължеше на годините му, но в лешниковите му очи проблясваха искрици, които накараха Грант да предположи, че у него има още доста живот. В далечината чу свиренето на гуми, викове и залп от изстрели.

— Знаете ли къде е отишъл?

— Замина. — Старецът взе шивашкия метър и парче креда, и излезе иззад тезгяха. — Нямате ли нужда от костюм? — Погледът му казваше, че Грант спешно се нуждае от такъв.

— Къде отиде? — Той се промъкна зад една маса, върху която имаше поднос с вратовръзки. — Трябва да го намеря.

— Замина — настоя шивачът. — Замина по време на войната.

Опря шивашкия метър в рамото му и Грант разбра, че е победен.

— Ако се върне, дайте му това. — На тезгяха лежеше бележник. Грант взе молива и бързо написа своето име и адреса на хотела с гръцки главни букви. Подхвърли го на възрастния шивач, който отскочи назад, и бележникът падна на земята. Нервните му ръце бяха оплели шивашкия метър на възлесто кълбо.

— Вие не разбирате. Той няма да се върне. Беше евреин. Чифут. Няма да се върне.

— Шибана задънена улица. Буквално.

Мюър набоде парче агнешко с вилицата. От месото капеше кръв и мазнина. Хотелският ресторант беше напълно празен. Грант, Рийд, Марина и Мюър седяха величествено в средата на голямата трапезария. Те бяха в значително малцинство сред смръщените служители, които се разтакаваха около вратата на кухнята, клюкарстваха и пушеха.

— Тя извади по-голям късмет — мушна с ножа си той по посока на Марина. — Показа циците си на министъра и научи много неща.

Марина го изгледа с едва сдържано отвращение и продължи да си играе със закопчалката на дамската си чанта.

— През зимата на 1941 са издадени само четири разрешителни за разкопки на минойски или микенски обекти. Едното е на Пембертън…

— Знаем това — прекъсна я Мюър с пълна с агнешко уста.

— Другите две са за швейцарци, които са провеждали вторични разкопки на Орхоменос. Четвъртото е на един германец, д-р Клаус Белциг, който е щял да разкопава нов обект в Кефалония.

— Белциг? — Грант и Марина се спогледаха.

— Познавате ли го? — попита Мюър.

— Беше на Крит по време на войната и търсеше дневника на Пембертън. Някои от нещата, които извърши…

— От това може да се заключи, че е нашият човек… Какво, по дяволите, е правел швабата в Гърция преди войната?

— До последната минута правителството правеше всичко възможно, за да избегне нашествието. Не искаха да предоставят на германците какъвто и да е повод.

— А той е правил разкопки в Кефалония, нали така каза? — Рийд вдигна очи от мократа купчина спанак в неговата чиния. — Кефалония — повтори той, сякаш в името се криеше някакво тайнствено значение. — Забележително.

Мюър тутакси се завъртя към него.

— Мамка му, и какво е толкова прекрасно в Кефалония?

— Кефалония е главният остров сред групата, която включва Итака. Родният остров на Одисей. Ако той е взел доспехите…

— Не можем ли да спрем гоненицата с детските приказки? Ако тези доспехи съществуват, няма да ги намерим пазени от едноок гигант и чифт пеещи морски сирени. Докъде стигна с писмото на плочката?

Рийд гледаше втренчено чинията си и си играеше с листенцата на спанака. Когато вдигна очи, те бяха ясни като лятното небе.

— Постигнах известен напредък.

— Колко време ще ти трябва, за да я дешифрираш?

Рийд се изсмя късо и толкова снизходително, че прозвуча като обида.

— Някои от най-бляскавите умове в света се опитват от половин столетие. Ще ми отнеме повече време от един следобед. Дори още не съм стигнал до символите.

— Какво искаш да кажеш? — полюбопитства Грант.

Рийд отмести чинията си и се облегна удобно на стола.

— Като се замислиш, писането по принцип е форма на код. Пишещият взима езика и го преобразува във визуални символи, които обученото око превръща отново в думи и човек ги произнася. Модерната криптография се опитва да преобразува писмото, обикновено математически, до такава степен, че само някой с предварително предоставен ключ може да го трансформира обратно. Обикновено писменият език има множество повтарящи се модели. Често срещани букви, често срещани буквени съчетания, често срещана последователност от думи. Ако имаш достатъчно текст, например при обикновения шифър със заместване — при него всяка буква се дешифрира с все една и съща буква или символ и може винаги да бъде разбрана, ако знаеш езиковите модели на изходния език. Модерните шифровчици изразходват много усилия, време и изобретателност, за да превърнат подредени в някаква последователност букви в поредица числа, и то така заплетени, че да изглеждат напълно случайни.

— Ти май знаеш всичко по въпроса — отбеляза Марина.

— По дилетантски съм се занимавал. — Един гневен поглед от страна на Мюър пресече словоохотливостта на Рийд. — Проблемите, пред които плочката ни изправя, са съвсем различни. Можем да предположим, че хората, които са писали по тези плочки, не са се опитвали да маскират написаното. Напротив, искали са да бъде колкото може по-просто. Три хиляди години по-късно обаче не само сме изгубили ключа за шифъра, но също така и всякакви познания за езика, който е бил зашифрован. В такъв случай има два подхода. Можеш да започнеш с проучване на символите или да се опиташ да предположиш какъв е носещият ги език и да установиш как символите го представят.

— Тези плочки са на три хиляди години — възрази Грант, — откъде можем да знаем как са говорили?

— Не можем да знаем, но това не е спряло учените да опитват да приспособят други езици или техните хипотетични предходници към образците на линейно писмо Б. Предлагали са какво ли не: хетски, баски, древногръцки, протоиндийски, етеокипърски15, етруски, което е особено странно, защото никой още не успял да преведе и него. По-голямата част от тези усилия са глупост, безпомощна смесица от незначителни съвпадения и преднамерен оптимизъм.

— Това ми звучи като поредната задънена улица.

— Напълно съм съгласен, затова вместо да се опитваме да разгадаем езика, ние се заемаме със символите. Опитваме се да открием техните шаблони, тяхната вътрешна логика и правилата, които ги ръководят, за да видим какво можем да научим за езика, който ги носи. Проблемът е, че дори не знаем с колко символа си имаме работа.

— Вероятно те всички са надраскани на плочката — ехидно подметна Мюър.

Рийд повдигна едната си вежда — жест, който беше докарвал множество студенти до отчаяние.

— Така ли? — Той извади автоматична писалка от джоба си и нарисува една главна буква на покривката, без да обръща внимание на ужасените келнерски погледи.

— Коя буква е това?

— Г — каза Грант.

— Игрек — включи се Мюър.

— Р — заключи Марина, която седеше срещу Рийд и я гледаше обърната обратно.

Рийд се облегна, обгърнат от тайнствения ореол на задоволството.

— Дали? Или У, или З? А може Ц и дори Щ? Може и госпожица Папагианополу да я разчита правилно и да е Ре или Ри. Както и просто едно драсване с писалката. Минойците не са използвали букволеярници за азбуката си. Те са драскали букви в мократа глина с тръстикови писалки или клонки. Понякога забързани, крепейки плочката на коляно. Дори в своята най-несъвършена форма много от символите крайно си приличат. Преценката каква част от различията са истински и каква е просто разновидност в изписването, изисква Соломонова мъдрост. И това е само за да застанем на старта.

Над масата се спусна мрачно мълчание. Грант ровичкаше из храната си, докато Мюър наблюдаваше дългата колонка пепел, която се готвеше да падне от цигарата му.

— Пропуснал ли съм нещо?

Двойната врата на трапезарията се отвори рязко, сякаш духната от силен вятър, и един висок широкоплещест мъж се понесе между празните маси към тях. В него имаше нещо потискащо благоприлично — гуменките за тенис, младежката прическа, белите панталони и бялата риза с отворена яка, толкова безупречно изгладена, колкото усмивката му. Човек дори да не беше чул още акцента му, безпогрешно можеше да предположи, че е американски. Дори да беше забелязал удивлението по четирите удължени физиономии, които гледаха към него, сияещото му лице не го подсказа с нищо.

— Джексън — представи се той. — Марти Джексън. — Протегна ръка на Марина, след това се обърна към Рийд. — Позволете ми да отгатна. Професор Рийд. Прочел съм всичко за вашите книги. А вие трябва да сте Сам.

Той се обърна, взе стол от другата маса, завъртя го на единия крак и се напъха между Грант и Марина. Грант погледна Мюър въпросително.

— Да не сме попаднали във вестниците?

Джексън махна на един от келнерите и си поръча бира.

— В тая шибана страна никога не я охлаждат както трябва — измърмори той добродушно. — Но все пак е по-добра от виното. Чух, че го правят от шишарки. Смятате ли, че е вярно?

— Господин Джексън е командирован към Съюзническата военна мисия — обяви Мюър. Това беше крайно неподходящо обяснение. — Долетя тази сутрин.

— Да държим фронта срещу комунягите. Чухте ли какво каза Труман миналата седмица? „Трябва да помогнем на свободните народи да изковат своята собствена съдба така, както те искат.“ Точно затова съм тук.

— Военен ли сте? — Само за секунда сърдечността изчезна и зад небрежната усмивка Грант зърна нещо напрегнато и кораво. После усмивката отново цъфна на лицето му.

— Предполагам, че всички сме от един отбор, нали?

— Господин Джексън…

— Наричайте ме Марти.

Мюър трепна.

— … поддържа връзка с нас в издирването на елемент 61.

— Разбрах, че сте извършили невероятни неща — каза той вече сериозно и опря лакти на масата. — Онази пещера на Лемнос… Иска ми се и аз да бях там.

Рийд измърмори нещо, което прозвуча като съчувствие.

— Сега обаче трябва да дадем малко газ. Разузнаването твърди, че червените са напъплили към тази работа като чифути в банка. Възложили са операцията на едно от големите им имена — полковник Курхозов. — Джаксън извади снимка от джоба на ризата си и я сложи на масата. Явно беше направена тайно, не на фокус и недоекспонирана, така че не се виждаше нищо повече от високи скули и очи, които едва се различаваха под козирката на големия каскет. На Грант му трябваше известно време, докато осъзнае, че всъщност едното око липсва и е покрито с черна превръзка.

— Това е единствената снимка, с която разполагаме, но сме слушали много за него. Спечелил си е име в Сталинград, но не в сраженията с германците, а в разстрелването на дезертьори. Предполагам, че това се е харесало на Съветите — работещите в Ленгли признават, че Курхозов е златното момче на Чичо Джо16.

Грант оглеждаше снимката.

— Да, мисля, че налетяхме на неколцина от тези типове в Лемнос.

— Мюър ми разказа. Значи трябва да се доберем до това нещо, преди те да го направят.

— Хубавото е, че разполагаме с плочката. Тя изглежда най-добрата следа. Професорът обаче току-що ни обясни още колко много работа има, преди да стигне до някакви резултати.

— Ако мога да помогна с нещо, само ми кажете.

Рийд сякаш леко се изненада от предложението, въпреки че то беше искрено.

— Междувременно смятаме, че проследихме появата на плочката от едни разкопки в Кефалония.

— Прекрасно. Утре сутринта това ще бъде първата ни работа. Аз имам самолет. — Каза го толкова небрежно, сякаш ставаше дума за чифт обувки. — Сам, чух, че е хубаво човек да те има подръка, затова ще дойдеш с мен.

Грант настръхна и първият му импулс беше да откаже, но преглътна възражението си. Нямаше смисъл да превръща Джексън във враг. Поне засега.

После американецът се обърна към Рийд.

— А вие се връщайте в библиотеката и продължете да работите върху плочката.

Стрелна с поглед Марина.

— Ти също, скъпа. А Мюър може да остане да ви пази гърбовете.

Накрая изгледа всеки един от седналите около масата втренчено.

— Нямате представа колко е важно това.