Изгубеният храм

8.

Беше вече средата на следобеда, когато носът се заби в пясъка на малкото заливче. Бе станало прекалено късно да се върнат още днес в Мирина. Разтовариха консервите и одеялата от лодката и се уговориха с рибаря да дойде да ги вземе на следващата сутрин. Той изчезна зад носа в облак дим и четиримата останаха сами на брега.

— В класическата епоха е имало годишен празник, когато гасели всички пламъци на острова в продължение на осем дни. На деветия при светилището на кабирите пристигал кораб, който носел нов огън, свещен огън от светилището на Аполон в Делос. Сигурно е приставал тук. — Рийд се огледа и Грант отново изпита тревожното усещане, че професорът вижда неща, които той не може да види.

— Хубаво, а къде е светилището?

Поеха по козя пътека, която се виеше по хълма, израстващ от заливчето. Безброй диви цветя покриваха склоновете му: макове, лютичета, майски цветя и още много други, но сред тях се криеха тръни и много скоро крачолите им бяха накъсани на парцали. Точно пред тях една изкуствена тераса беше изсечена в склона на хълма, извисявайки се над пенещото се долу море. Беше приблизително с големината на игрище за тенис и равна, като се изключат няколкото пиедестала на колони и останки от основи, които стърчаха от земята. Изоставен скелет от дъски и греди с останки от сламен покрив, които се полюшваха на бриза, беше единствената реликва, останала от археолозите, които го бяха открили.

— Хубаво място — подхвърли Мюър. — Колкото до разкопките обаче, виждал съм полеви кенефи, които изглеждат по-интересни.

— Там отпред има още.

В далечния край тясна пътека се спускаше зад извивката на хълма към втора тераса, която се извисяваше над друг залив. Разкопаните основи очертаваха ясно четириъгълна сграда, преддверие с колони и закрито светилище в единия край. От стените не бяха оцелели повече от трийсетина сантиметра на височина.

— Това изглежда по-обещаващо — изтъкна Марина. — В първия двор е имало класически храм. Този е архаичен.

— На мен всичко ми изглежда шибано архаично.

Марина стрелна Мюър с унищожителен поглед.

— От историческа гледна точка архаичната епоха започва около 750-а година пр.Хр. След около триста години следва класическият период, когато започва възходът на великите гръцки градове държави.

— Това все още е прекалено късно. — Мозъкът на Грант беше започнал да се приспособява към големите дълбини на миналото, които учените възкресяваха. Епоха, която доскоро той би отхвърлил презрително с „имало едно време“. — Ти каза, че микенците са измрели някъде около хиляда и двеста години преди Христа.

Рийд го погледна с доброжелателното одобрение на училищен директор.

— Точно така, но ние се приближаваме.

Грант хвърли поглед към морето, питайки се дали е прекалено късно да сигнализират на рибаря да се върне. Но от него нямаше следа. Само облаче дим се рееше навътре в морето, където се виждаше някакъв траулер. Изглежда стоеше на място.

Целия следобед се движеха между руините, проучвайки всяко, дори и най-малкото парче с надеждата да намерят надписи или рисунки. Но нищо не откриха. Когато обиколиха шестото, Грант се спусна надолу, за да огледа брега. Подводна скала вървеше успоредно на основата на изшилените крайбрежни скали и ту потъваше, ту се показваше над водата. Той я проследи с поглед обратно до залива, където бяха пристанали. В откритото море траулерът все още не помръдваше. От височината, на която се намираше Грант, той приличаше на размазано петно на хоризонта.

Я гледай ти. Под него подводната скала се разделяше в правоъгълен канал, в който се плискаше морето и навлизаше дълбоко под хълма. Той легна по корем и надникна през ръба, простенвайки от парването на горещия камък, който изгаряше и през ризата. Когато провеси глава почти перпендикулярно надолу, можа да види, че каналът продължава под терасата до плитка пещера. Вълничките, които се стоварваха на крайбрежния пясък вътре, се носеха навън кротки и натрапчиво редуващи се.

Водата не изглеждаше много дълбока. Грант развърза високите си обувки, свали колана с кобура на револвера и извади портфейла от задния джоб на панталоните. След това се промъкна през тесния вход на канала и се отпусна във водата. Течението се оказа по-силно, отколкото беше очаквал, вълните за малко не го повалиха с удар в гърдите, но той успя да притисне ръце в скалите и запази равновесие. След това тръгна бавно напред. Наведе се под терасата, отблъсна се и, наполовина ходейки и наполовина плувайки, се понесе към брега вътре. Избърса очи и се огледа.

Пещерата беше почти толкова висока, че Грант да може да стои изправен. Груб купол с обиколка около шест метра беше разделен на почти две равни половини над плитко заливче и бряг от камъчета, който се издигаше леко до задния край на пещерата. Отворът към морето позволяваше да нахлува достатъчно светлина: тя играеше по водата, отразяваше се безразборно със сребристи отблясъци в тавана, но видя само плавеи, изхвърлени от вълните в задния край на пещерата.

Мамка му. Грант се усмихна унило. В близкия край почти до водата имаше тесен проход, който отвеждаше в пукнатина, осветена от слънчева светлина. Той погледна подгизналите си дрехи. Напразни усилия. След като се огледа за последен път, се промъкна през процепа почти на четири крака, след това се обърна, така че главата му се показа навън. Отгоре изглеждаше като пукнатина в скалата. Сигурно я беше прекрачил, без дори да я забележи.

— Охо, Пратолаос излиза на бял свят.

Хванат в капана на цепнатината, Грант примижа нагоре. Широкопола бяла шапка надничаше през ръба на скалата над него.

— Аз съм. Пратолаос — повтори Рийд. — Един от основните обреди в култа към кабирите бил ритуалът на прераждането. Първият човек Пратолаос, роден в пещерата, излиза цял от земята. Източниците твърдят, че неговата поява била съпроводена от „неописуеми обреди“. — Гласът на професора звучеше така, сякаш му харесваше тази представа.

— Тук долу няма нищо неописуемо. Само купчина плавеи.

— Ясно, но те също може да ни дотрябват. — Рийд посочи на запад. Слънцето беше изчезнало зад носа и червеникава омара осветяваше небето. — Мюър каза, че трябва да си направим лагер, преди да се е спуснала нощта.

— Добре, излизам.

Те проснаха одеялата си на терасата и запалиха огън. Всичко това беше твърде далеч от неописуемите ритуали на свещено познание, които някога са се извършвали тук, помисли си Грант, докато седеше на крайъгълния камък и похапваше яхния от консервата.

Рийд си облиза лъжицата.

— Мислех си за твоята пещера. Чудя се дали не е тази от историята за Филоктет.

— Кой?

— Филоктет е гръцки стрелец по време на Троянската война. Само че той не стига до Троя с флотилията. Раздразнил един от боговете, голяма опасност по онова време, и обиденото божество уредило да бъде ухапан от змия. Раната се подула и забрала, и воняла толкова ужасно, че гърците отказали да го вземат нататък. Изоставили го тук, на Лемнос. Горкият човек живял десет години в пещера, докато гърците не научили от един оракул, че никога няма да превземат Троя без лъка и стрелите на Филоктет. Всъщност лъкът бил на Херакъл, от когото го наследил. Затова Одисей се върнал, без съмнение е стискал носа си, взел го и… останалото е история.

— Дали? — Грант хвърли още един клон в огъня и се загледа в потока искри, които пламъците изплюха в мрака. — Смятах, че Троянската война е просто легенда.

Рийд се изкиска.

— Разбира се, че е. Микенците са били пирати, нашественици, вероятно не много по-различни от викингите. Всички техни истории разказват за плаване насам-натам и ограбване на градове с кървави нападения. Колкото по-кървави, толкова по-добре. По-късно следващите поколения решили, че трябва малко да ги прочистят. Вкарали една красива принцеса, отвлечена от подъл източен пръч, превърнали в герой наранения съпруг, който се опитвал да спаси съпругата си, а не във военачалник, който без съмнение е изнасилвал нагоре-надолу по цялото егейско крайбрежие. Магически брони, фантастични приспособления, морски нимфи — превърнали са историите в приказка.

Грант вдигна празната консерва от яхнията и я запрати в мрака. Тя се търколи през ръба и падна долу в морето, дрънчейки като камбанка, докато се блъскаше в скалите.

— Да се надяваме, че няма да останем тук толкова дълго, колкото Филоктет.

Грант се събуди изведнъж. Нощта беше студена и раменете му се бяха схванали от твърдата земя под одеялото. Остана неподвижен за миг, позволявайки на ушите си да свикнат с фоновия шум: драскането на насекомите, плисъка на вълните в основата на стръмната скала, лекото хъркане на Рийд. Но нито един от тези шумове не приличаше на онзи, който го беше събудил. Вслуша се отново, напрягайки слух. Звукът беше нисък и далечен, но не можеше да се сбърка: боботенето на работещ на празни обороти двигател, после изведнъж спря.

Грант отхвърли завивката, опипа с ръка наоколо, докато напипа своя „Уебли“. След това тихо се надигна и изпълзя до ръба на терасата. Бялата пяна блестеше като фосфор на лунната светлина, но не се виждаше никаква лодка.

Вероятно някой рибар поставя мрежата си, помисли си той. Изви глава надясно, търсейки с поглед брега, където бяха пристанали следобед, но той беше скрит зад носа. Мина му мисълта да събуди Мюър, но си представи как ще се ядоса агентът. Марина? Погледна към огъня. Нейните одеяла, подобно на неговите, бяха отметнати и лежаха скупчени. Къде можеше да е?

Тръгна бавно по козята пътека надолу към малкото заливче. Чу хора да идват по пътеката, още преди да ги види. Първо хрущенето на камъчетата под твърдите подметки на ботуши, след това сподавена ругатня, сигурно, когато някой по погрешка се беше наврял в трънливите храсти. Грант се огледа отчаяно. Вляво на известно разстояние видя силуета на голяма гърбава скала. С две-три крачки стигна до нея и се скри отзад, прехапвайки устни, когато тръните се забиха в прасците му.

— Какво беше това?

Изведнъж Грант се озова отново във войната, свит в мрака и само неговият верен „Уебли“ му правеше компания, докато се вслушваше във вражеския патрул и се молеше да не са го чули. Но войната беше свършила и сега враговете говореха руски.

Друг глас измърмори нещо в отговор. Стъпките спряха, а Грант се сви още повече, чувствайки как тръните се забиват в дъното на панталоните му.

— Какво беше това? — Трети глас.

Грант започна да се притеснява. Тримата мъже започнаха да се съвещават, а Грант толкова силно стискаше спусковата скоба на револвера, че се страхуваше да не се строши.

Стъпките се чуха отново. Грант видя мъжете миг по-късно, изкачваха се по склона до колене в храсталаците. Сърцето му се сви, когато ги преброи. Петима и всички бяха въоръжени. Не смееше да помръдне, ако сега някой се обърнеше да погледне назад, със сигурност щеше да го види.

Никой не се обърна. Грант изчака, докато прехвърлят билото, след това изтича на пръсти до пътеката и ги последва. Знаеше, че трябва да измисли някакъв план, но в момента използваше цялата си съобразителност да не вдига шум по каменистата пътечка. Извън това единственото нещо, за което можеше да мисли, беше: петима мъже, шест куршума. Беше почти сигурен, че Мюър е въоръжен, ала дали щеше да успее да го предупреди навреме… А дори и тогава шансовете им не бяха много големи.

Грант стигна до върха на билото. Там земята ставаше равна за малко, после отново се спускаше към терасата на светилището. В далечината успя да различи слабото сияние на въглените и тъмните очертания на одеялата, прострени около огъня. Мюър и Рийд сигурно бяха заспали бързо, напълно несъзнаващи опасността, която ги грози. Двама от руснаците вече бяха на терасата и пълзяха бавно към тях. Взорът на Грант обходи мястото. Къде бяха останалите руснаци? Една сянка се раздвижи на скалистата стена над терасата. Трима. Нещо изшумоля в подножието на склона и Грант видя отблясъка на лунните лъчи върху стоманата. Четирима. Един оставаше в неизвестност.

Обаче нямаше време. Двамата мъже почти бяха стигнали до одеялата. Единият изостана назад, докато другият се придвижваше целеустремено към Рийд. Те знаят какво търсят, помисли си той. После отново се огледа. Къде беше петият руснак?

Никога не започвай сражение, ако не знаеш къде се намира твоят неприятел. Това беше урок, който беше научил много преди да им го преподават в Дирекцията за специални операции. Също така го бяха научили и никога да не се колебае. Руснакът почти беше стигнал до Рийд. Имаше само един начин да го предупреди. Затворил едното око, за да може да вижда по-добре в сумрака, Грант насочи револвера към по-близкия от руснаците и дръпна спусъка.

След две хиляди години дим, огън и горещ метал отново изпълниха светилището на кабирите. Грант видя как мишената му се просна възнак, улучена право между плешките. Предполагаше, че изненадата ще му спечели време за още един изстрел, затова се извърна наляво, прицели се в мъжа на склона и стреля отново. После се хвърли на земята и се претърколи надолу по хълма в мига, когато един куршум се заби на мястото, където беше стоял преди миг. Тези бяха бързи, и то много повече, отколкото беше очаквал. Първият руснак, когото беше прострелял, още лежеше, може би завинаги повален, а другият на склона не се виждаше. Междувременно зърна в далечния край на светилището три фигури, които се боричкаха. Изстрелите бяха събудили Рийд и Мюър. Това е добре, помисли си. Руснаците трудно биха се решили да стрелят, докато един от техните е близо до мишените. Значи можеха да стрелят само по него…

Град от куршуми надупчи мисълта, преди да я завърши. Този път стрелбата бе от по-близо. В мрака обаче те не можеха да стрелят, без да издадат местонахождението си. Грант забеляза проблясването на огън от дулата: един от хълма, а друг от ъгъла на двора на светилището. Прицели се в по-близкия и стреля. Болезненият вой, който се разнесе, беше доказателство, че добре се е прицелил, макар и не чак толкова, щом човекът имаше сили да вика. Сега беше техен ред, затова Грант не се забави, хвърли се на земята и се изтъркаля надолу по хълма, намирайки убежище зад останки от стена. Дали са го видели? Няколкото изстрела и парчетата камъни, които куршумите откъртиха, показаха, че отговорът е положителен, но поне имаше прикритие. Беше изстрелял три куршума. Дали щяха да се опитат да го заобиколят?

Той зарови земята, докато намери достатъчно малък камък, за да може да го хвърли, но не чак толкова, че да не вдигне шум. И го запрати вдясно от себе си.

Камъкът изтрака силно, когато се търколи надолу по хълма, но нищо не последва.

Или са изгубили интерес, или са нахитрели. В далечния край на терасата все още се чуваха трескавите шумове на боя. Той надникна иззад зидарията от изсечени камъни, като се стараеше да не се оголи твърде. В мрака, само с осветлението, предоставяно от луната, боричкащите се сенки се сливаха в едно цяло, превръщаха се в триглаво чудовище, което се гърчеше и ревеше на древната тераса. В този момент една от фигурите се откъсна, залитна и падна на земята. Това измени положението. Две от фигурите продължаваха да се боричкат, но вече не толкова яростно. Сякаш единият беше хванал противника си в някаква хватка и го влачеше напред към двора. Грант вдигна револвера, но кого трябваше да застреля?

Падналият на земята се изправи и се затича след преплетената двойка. Грант насочи оръжието срещу него, но се спря. Дори в мрака у него имаше нещо, което не оставяше съмнение кой е — Мюър.

Две проблясвания и за две секунди Грант видя всичко в светилищния двор запечатано като на снимка. В първата двама мъже се препъваха през двора, като единият влачеше другия за косите, а Мюър бързаше да ги настигне. При второто проблясване Мюър беше повален на земята. Грант не знаеше кой стреля, но видя откъде дойдоха изстрелите. Той стреля два път в отговор. Когато нищо не последва, стреля още веднъж. Нещо тежко падна иззад храсталаците и се стовари на пода на светилището. Грант забрави за безопасността, изскочи иззад скалата и хукна към Мюър. Локвата кръв беше черна на лунната светлина.

— Не си губи времето — изстена агентът. — Отвлякоха Рийд.

Грант се огледа. Руснакът и Рийд вече не бяха на терасата. Вероятно се бяха мушнали някъде в храсталаците и се придвижваха към заливчето. Колко от нападателите беше очистил досега? Трима? Или може би четирима? За миг се замисли дали да не се върне до лагера и да презареди револвера, но това щеше да отнеме време, с което не разполагаше. Молейки се да няма руснак, който го държи на мушка, Грант хукна през терасата, после нагоре по далечния склон и след това надолу. Хълмът се спускаше рязко, после отново се издигаше нагоре, и отново надолу, накрая лежеше малкото заливче. Там беше лодката, полюшваща се в плитката вода, там бяха и мъжете — тъмни сенки на фона на сребристия пясък. Нагазил до колене във водата, руснакът се мъчеше да качи Рийд на лодката, като с едната ръка насочваше пистолет към него, а с другата се опитваше да дръпне шнура на запалването на мотора.

Двигателят заработи — това беше неговият шанс. Скочи на покрития с пясък плаж и спринтира към руснака. Краката му потъваха в мекия пясък, а стъпките се заглушаваха от бръмченето на двигателя. Руснакът още се боричкаше с Рийд. Замахна гневно с пистолета, но професорът отказа да помръдне. Всъщност бавно отстъпваше назад към брега. Руснакът стреля. Сърцето на Грант за малко да спре, но се оказа само предупреждение. Куршумът се заби в пясъка, без да причини вреди. Обаче постигна търсеното въздействие. Рийд спря, треперейки. Руснакът закрачи към него и излезе от морето, точно в мига, когато Грант преодоляваше последните метри. Въпреки мрака руснакът изглежда беше забелязал нещо. Понечи да се обърне, но беше твърде късно. Грант се стовари върху му. Пистолетът излетя от ръката на мъжа, плъзна се по мокрия пясък на брега и потъна в прибоя. Двамата мъже се вкопчиха един в друг на края на плажа. Грант го фрасна с юмрук, който не улучи съвсем целта. Опита се да го докопа за гърлото, но мъжът го притискаше плътно към себе си. Солени пръски покриха лицето му и двамата се претърколиха във водата. Сега той се оказа отдолу и започна да се задушава, защото руснакът натискаше главата му под водата.

Отливът обаче беше настъпил и сега времето притискаше руснака, затова мъжът нанесе един последен удар в бъбреците на Грант, пусна го и хукна към лодката. Грант скочи на крака и изплю цял литър морска вода. Зад него Рийд крещеше нещо неразбираемо.

— Спри го! Той взе плочката!

Руснакът беше стигнал до лодката и се опитваше да се прехвърли в нея. Натъртен и останал без дъх, Грант намери сили за едно последно усилие. На няколко крачки от него мокър метал проблясваше на лунната светлина, когато вълните на прибоя минаваха над руския пистолет. Грант го вдигна и се прицели.

— Стой! — извика той.

Руснакът се обърна, хванал се за лодката, за да пази равновесие. Другата му ръка започна да се плъзга под якето.

— Спри!

Изтрещяха три изстрела. Руснакът извика веднъж, после омекна и безмълвно падна във водата. Грант се завъртя на пети. Марина стоеше на брега зад него, босите й крака бяха леко разкрачени, стискаше с две ръце пистолет. Макар че сигурно беше тичала, за да стигне до тук, дишането й беше равномерно и овладяно.

— Защо, по дяволите, го направи?

— Защото искаше да извади пистолет.

— Аз го държах на мушка.

Грант прецапа във водата до полюшващия се на вълните руснак, издърпа го обратно на брега и го остави на пясъка. Един уплашен рак се втурна да бяга.

— Както и да е. Къде изчезна и какво те доведе тук точно навреме?

Тя погледна към пясъка.

— Не можах да заспя и тръгнах да се поразходя. Когато чух изстрелите, се върнах и намерих Мюър.

— Щеше да е хубаво, ако беше успяла да се върнеш по-рано. За малко да ни избият горе на хълма.

— Знам, много съжалявам.

— А пистолета?

— Взех го от Мюър. Той нямаше да го използва.

Грант поклати глава и погледна надолу към мъртвеца. Беше нисък, набит и як, с широки скули и вече за вечни времена нацупена уста. Претърси набързо подгизналите му дрехи. Не откри портфейл или лична карта. Намери единствено джобно ножче, няколко драхми на монети и просмукан пакет от кафяв картон, който някога е бил кутия цигари.

— Какво ли искаха от нас?

— Може би това. — Пръстите на Грант бяха в последния непретърсен джоб и се сключиха около твърдата глинена плочка. Бяха извадили късмет, че Марина не я беше потрошила, когато застреля руснака. Той я извади, избърса я в ризата си и я подаде на Рийд. — Каквото и да са искали, знаеха съвсем точно къде да го търсят.