Изгубеният храм

29.

Този нощ никой не мигна. Грант и Джексън на смени пазеха в коридора, бореха се срещу настъплението на съня с безброй цигари и чаши кафе. Рийд не се нуждаеше от стимуланти. На всеки час чукаха на вратата му, за да питат дали има нужда от нещо. Така наведен над писалището, в кръг от светлина, навлякъл халат върху всекидневното си облекло, той драскаше яростно и се стори на Грант като герой от легенда, който работи цяла нощ, за да открие философския камък. Може би Румпелщилцхен, който иска да извлече злато от хартия и лепило.

Дори когато не беше на пост, Грант не можеше да спи. Лежеше на своето легло и потреперваше от съчетанието между кофеин, никотин и изтощение. Опитваше се да не мисли за Марина. Когато това не му се удаваше, се мъчеше да изпълзи от своите страхове, да си спомня по-щастливи мигове. Това също не се получаваше. В три сутринта след второто дежурство той се качи на покрива и застана на терасата, попивайки нощта наоколо. Хотелът се намираше в района „Султан Ахмед“, сърцето на древния град. Вдясно се виждаше върхът на обелиска в древния хиподрум. Малко по-нататък се очертаваха кубетата на Синята джамия, извисяващи се едно над друго, и върховете на прикачените към „Света София“ минарета. Може би за първи път в живота си усети красотата на историята.

Когато се върна долу, коридорът беше празен, а вратата на Рийд беше отворена. Грант се затича, но намали, когато от помещението чу познати гласове. Рийд още седеше отпуснат на стола, а Джексън надничаше през рамото му към нещо на писалището.

Американецът вдигна очи.

— Дешифрира я — съобщи той.

Дори без да се смята умората, Рийд изглеждаше потресен като човек, надникнал зад завесата на свят храм, без да може да осъзнае на какво е станал свидетел.

— Шегата на Джексън излезе повече от буквална истина. Езикът в основата на линейната писменост Б е гръцки. Много примитивна архаична форма, но лесно се разпознава като гръцки.

— Та нали сам каза, че още преди години е имало предположение, че е гръцки.

— Така е, но беше само предположение. Предположение за ключ, ала още не бяхме открили ключалката за него. Все едно да разглеждаш прехванато съобщение, кодирано с „Енигма“, без да знаеш откъде е дошло, и да кажеш, че е на немски. Чудесно предположение, но е без значение, докато не си направил дисекция на кода, не си изучил неговата граматика и синтаксис и как той представя езика. Трябва да го построиш от долу нагоре и едва тогава от сравненията с други езици може да има някаква полза. В конкретния случай ние извадихме незаслужен късмет. Можеше да бъде напълно нов език или някой с много далечно родство с познатите ни езици. За щастие се оказа един от най-проучваните езици на планетата.

— Свършил си страхотна работа — похвали го Джексън с топлота, — но какво откри?

Рийд се почеса по слепоочието.

— Заключенията са зашеметяващи. Ние всички приемахме, че микенците са протогръцка култура, унищожена преди пристигането на гърците. Сега излиза, че те са били там едновременно. Това ще пренапише учебниците по история.

— Майната им на учебниците, какво пише на плочката?

— А, да. — Рийд му подаде лист хартия. — Трябва още да се поработи, някои от конструкциите са трудно различими, а има и няколко символа, които само приблизително съм установил. Но това би трябвало да ти даде представа за основното.

Джексън и Грант сближиха глави, за да погледнат.

— Знаете ли, ние сме първите хора, които отново четат на този език след три хиляди години!

(Следващите два реда са нечетливи заради строшаването на плочката. Можем да предположим, че са свързани със смъртта на героя (Ахил?) и наследяването на неговите доспехи. — А. Р.)

— Значи единствено ни остава да разберем коя река са пресекли и след това да намерим най-близката планина.

— Повечето от източниците говорят за реки във връзка с Белия остров — припомни си Грант, — но те всички си противоречат коя точно. Днепър, Днестър или Дунав…

— Няма значение, защото така или иначе бъркат.

— Не забравяй, че е по-вероятно да е някъде близо до Керченския пролив и Азовско море.

По лицето на Джексън се изписа изненада.

— Пропуснал ли съм нещо?

— Ще ти обясня — отговори Рийд. — За целта дали ще можем да намерим някоя карта?

— И аз имам справочника „Черноморски пилот“, който използвахме, за да стигнем до Змийския остров. В стаята ми е.

Грант донесе книгата, в която на задната корица имаше залепена сгъната морска карта. Простря я на леглото и се вторачи в нея. Линиите плуваха и се замъгляваха пред изтощените му очи, но един очевиден факт не можеше да се отрече.

— Няма никакви острови. Дори река няма.

— Трябва да има — поклати Рийд упорито глава. — Всички текстове са единодушни, че до Белия остров има река. Същността е, че трябва да прекосят „реката Океан“, за да стигнат до света отвъд.

— Нали уж са пътували по море — възрази Грант. — В морето не можеш да пресечеш река. Прекосяваш я на сушата от единия до другия бряг. Освен ако това не означава, че са минали покрай устието на някаква река. Но тук няма… Какво?

Той млъкна, когато видя, че Рийд се е вторачил в него не с обичайното нетърпение, а с истинско страхопочитание в очите.

— Това е.

— Кое?

— Опитай се да погледнеш с очите на Одисей. — Годините и умората на Рийд сякаш изчезнаха напълно, докато говореше. — От бойните полета пред Троя си пренесъл ценен товар нагоре през Дарданелите и Босфора в Черно море. Плавал си покрай брега, в онези дни не си смеел да рискуваш в открито море, но дори и такова плаване е изпълнено с опасности. Корабите ти са нападнати от канибали, почти унищожени са от бурите. Подобно на Марлоу в „Сърце на мрака“28 си на края на света, в белите простори в края на картата. Минаваш покрай страната на кимерийците и там, където си очаквал да я намериш, влизаш в устието на река. Не просто някаква река, а огромна, широка четиринайсет километра и ако са погледнали нагоре по течението, когато са я пресичали, без край. Океан.

Най-сетне Грант започна да разбира.

— Проливът.

— Течението, минаващо от Азовско в Черно море, може да създаде впечатлението, че е огромна река. И те виждат онова, което очакват. Не пресичат. — Рийд почука с пръст по източната част на пролива. — И тук на края на света ще намерят Белия остров. Така трябва да е.

— Така трябва да е? — повтори с ирония Джексън. — Преди три дни трябваше да е Змийският остров. Едва не се уредихме с еднопосочен билет за Сибир, докато разберем, че сме сбъркали.

— Онова предположение беше основано на погрешните текстове. За бога, Филострат е различен. Бил е жрец на Хефест на Лемнос. В добавка неговият разказ съвпада с Омир.

— Разбира се, че съвпада — поклати Джексън глава. — Вероятно Омир е лежал на писалището му, докато е пишел своята книга.

— Всъщност „За героите“ е съзнателен опит да бъде „поправен“ Омир. Филострат не се съгласява с него, освен ако не почувства, че трябва, защото иначе ще подкопае своята литературна цел. Филострат трябва да е знаел нещо, щом поставя острова там.

— Може да не е знаел достатъчно — отбеляза Грант. — Факт е, че покрай брега източно от Керченския пролив няма пукнат остров.

Рийд се умълча.

— А какво ще кажете за самия пролив? — Джексън махна с ръка над картата, където двата бряга се събираха, за да оформят пролива. Западната част изглеждаше достатъчно монолитна, но източната приличаше на прояден от молци парцал, толкова беше прорязана от езера и заливи, че имаше повече вода, отколкото суша. — Целият район прилича на верига от острови, затлачени с тиня.

— Заради това са ниски и блатисти — обади се Грант, който ровеше в пилотския справочник. — В плочката се споменава планина.

— Освен това се казва, че са прекосили реката. Ако тази ивица земя някога е била разделена на острови, те ще са приличали на острови в Океан, тоест пролива. Трябва да погледнем по на изток.

— Там също няма острови — повтори Грант.

— Може би изобщо не е остров.

И двамата се вторачиха в Рийд, сякаш е мръднал. С разчорлените му коси и изтощени очи не беше трудно на човек да му мине подобна мисъл.

Джексън произнесе много бавно:

— След всичко станало се опитваш да кажеш, че Белия остров не е остров?

Рийд запази приличие, като направи физиономия сякаш се чувства неловко, макар Грант да знаеше, че това е само маска, надяната механично, докато мозъкът му зад нея продължаваше да щрака.

Той запрелиства своя бележник.

— Ето. Нали помните „Христоматия“ в Атина?

— Изгубената поема. Продължението на Омир.

— Да. Обобщението на Прокъл на продължението. След смъртта на Ахил са изложили тялото му. Пристигнала неговата майка, морската нимфа Тетида, заедно с музите да оплаква своя син. След това тя грабва трупа му от кладата и го отнася на Белия остров.

— Този текст не предизвиква пробойни в теорията за острова, не смяташ ли?

Рийд не му обърна внимание.

— Гръцките слова, които Прокъл използва за Белия остров са Λευκην νησον, Левкин нисон.

— Какво означава това?

— „Левкин“ значи бял, а „нисон“ — остров.

Джексън завъртя очи.

— И къде е смисълът?

— При определени обстоятелства „нисон“ може да означава и полуостров. На друго място в епическия цикъл например, когато става дума за Пелопонеския полуостров, той също е наречен „нисон“.

— Защо им е да използват една и съща дума? Нямат ли си отделна за полуостров?

— Гръцката поезия е метрическа. Това означава, че трябва да нагаждаш думите в определен слогов ритъм. Има някои думи, които никога няма да се впишат в този ритъм и една от тях е „херсонесос“ — точната дума за полуостров. Затова един автор на проза може да използва „херсонесос“, ала поетът не може да си го позволи. Той е трябвало да намери синоним, който да подхожда на размера.

— „Христоматия“ поезия ли е? Откъсът, който ни прочете от нея, не звучеше твърде поетично.

— Това беше прозаично обобщение, но на епична поема. Напълно е възможно Прокъл да е преписал формулировките от оригиналната поема, когато я е съкратил.

— Значи твърдиш, че сега Белия остров е Белия полуостров? — Въпреки всичко Джексън не можа да не се засмее. — Трябва да кажа, че не звучи кой знае колко поетично.

— И на никого преди не му е хрумвала подобна мисъл?

— Не и доколкото знам. — Рийд вдигна рамене. — Все едно вода се спуска по хълма. След като първата капка намери своя път, останалите просто я следват. С всяка капка течението става все по-бързо, издълбаният канал все по-дълбок, пътят става по-сигурен. На никого не му минава през ума да оспори посоката.

— Добре де… — Джексън не си падаше по метафорите. Той отново насочи поглед към картата, като я изглади с ръце, за да попречи на ъглите да се огъват в краищата. — Значи търсим полуостров с високи скали някъде източно от пролива. — Плъзна пръст по бреговата линия. — Тук има нещо като нос.

— Не изглежда твърде голям — измърмори Грант неуверено.

— Няма и нужда. Никой не казва, че е кой знае колко голям.

Рийд надникна в справочника. Очите му се стрелкаха по страницата и изведнъж се заковаха в нещо.

— Как се казва това място?

— Нос Русаева.

— Нос Русаева — повтори Рийд. — Голи високи скали в подножието на планинска верига, разделени от безброй тесни долини. Долу отделни плажове. На западния бряг консервна фабрика, може би изоставена. Скалите са забележително светли на цвят. — Той затвори справочника с плясък. — От разстояние прилича на остров.

В стаята настъпи тишина, докато осъзнаваха казаното.

— Подхожда — кимна най-накрая Грант.

— Белия полуостров. — Джексън поклати учудено глава. — Професоре, свалям ти шапка, ако този път намерим търсеното.

— Това още нищо не значи — предупреди Грант. — Дори изобразеното на картата да е онова, което търсим, пак става въпрос за район с големина няколко километра или дори десетки километри. Район, който отново по случайност е част от Съветския съюз — добави той сухо.

— Още една причина да идем там колкото може по-бързо.

— А Марина? Сега, когато знаем къде е храмът, можем да изтъргуваме плочката.

Рийд кимна, но Джексън се вторачи в него обезпокоително. Лицето му стана хладно.

— Нищо няма да даваме на комунягите. Не и докато онзи щит не е на сигурно място в Тенеси. И в никакъв случай, докато още лежи в някаква пещера на съветска територия.

Грант можа само да го изгледа гневно.

— Не можеш да изоставиш Марина. Не и след всичко, което направи за нас.

Грант заплашително пристъпи към него.

Джексън вдигна ръце, пародирайки, че се предава.

— Добре, добре, само казах, че в случая трябва да постъпим умно. Не да си хвърляме асата, за да спечелим дама.

— Джексън, тя не е карта. Да знаеш, че каквото й направят руснаците, аз ще го сторя на теб.

— Добре. — Американецът си пое дълбоко въздух и седна на един дървен стол. — Нека не забравяме, че всички сме от един отбор и че искаме едно и също.

— Наистина ли?

— Да. Искам да си върнем Марина, честна дума. Тя е добро момиче. Повярвай ми обаче, че ако руснаците успеят да сложат ръка на щита, ще го научиш по най-лошия начин, който можеш да си представиш. Затова ще вземем и двете. Колко е часът?

Грант отново погледна часовника си.

— И ние трябва да се срещнем с Курхозов утре вечер в шест, нали така? — Той се наведе над картата и измери разстоянието с палеца и показалеца. — Четиристотин и петдесет мили. Още разполагаме със самолета на полковника. Ако тръгнем сега, можем да бъдем там на разсъмване. Ако щитът е там, бисматронът може да ни отведе при него. Измъкваме го изпод носовете им и се омитаме, преди да са ни усетили. След това се прибираме и ще бъдем навреме тук, за да разменим Марина срещу плочката.

— А ако не успеем да се върнем навреме?

Джексън вдигна рамене.

— Тогава срещата с Курхозов ще е най-малкият от проблемите ни.