Изгубеният храм

12.

След като беше прекарал толкова време притиснат в тунела, мястото му се стори огромно и го замая.

Той лежеше на пода на нещо, което приличаше на гигантски пчелен кошер: кръгло каменно помещение, чиито стени бавно се извиваха, докато се срещнат в някаква точка високо над него. Точно под нея, на няколко метра от мястото, където се намираше, кръгла дупка потъваше в земята подобно на кладенец. На дъното обаче нямаше вода. Беше огнен кладенец. Пламъци облизваха страните му, огромен газов котлон, който осветяваше цялото помещение със сумрачен оранжев блясък. От едната страна на отвора, през който се беше промъкнал Грант, чифт каменни рога се издигаха над монолитен каменен олтар.

Грант тръгна покрай стените. Украсата беше невъобразимо сложна, ивици концентрични фризове, оградени от цяла менажерия птици и животни, издялани в камъка. Бяха покрити със сажди, но въпреки това очертанията им се различаваха достатъчно ясно. На друго равнище Грант различи гномските фигури на кабирите, издути и с огромни гениталии, те танцуваха и се веселяха на светлината на огъня. Над тях армии отиваха на война с маршова стъпка, а селяни събираха реколтата по полетата — една изгубена цивилизация, безупречно опазена в камъка.

— Грант?

Гласът отекна в сводестото помещение, след това бързо се смени със смаяно ахване. Главата на Марина се показа от дупката в земята и тя заоглежда всичко с широко разтворени очи. Ококори се още повече, когато погледът й се спря на Грант. Засмя се късо и смутено, отмести очи, но дори на светлината на пламъците личеше, че се е изчервила. Грант изведнъж осъзна, че все още е чисто гол.

— Не е нещо, което да не съм виждала преди — опита се да подхвърли с безразличие, но не й се удаде съвсем.

— Чаках започването на неописуемите ритуали.

— Струва ми се, че си закъснял. — Тя извади увитите на топка панталони от дупката и му ги хвърли. — Ето, вземи се облечи, преди кабирите да започнат да ревнуват.

— Не ти ли казах да чакаш при газовия отдушник?

— Не исках да съсипеш находката, преди да я погледне археолог.

— Каква находка? — Той се наведе, за да я издърпа през дупката, след това се поколеба. — Можеш ли да минеш обратно по тунела?

— Надявам се.

— Тогава по-добре иди да доведеш останалите. Не биха искали да изпуснат това.

За разочарование на Грант Марина можа да мине през входа, без да става нужда да се съблича. Колкото до Рийд, той направо изскочи от дупката, като дяволче от кутийка. Вместо да го обезсърчат, мъките на преминаването през тунела сякаш му бяха влели допълнително енергия. Той подскачаше из помещението като момченце в магазин за играчки, оглеждаше всичко и надаваше приглушени и изпълнени със страхопочитание възклицания. В единия ъгъл откри трикраки железни гърнета, чиито крака бяха извити като стебла.

— Точно както Омир го е описал. Това трябва да е бил първият култов център, преди да го преместят на брега. — Той поклати глава удивено. — Току-що бяхме въведени в клуб, който от две хиляди години не е приемал нови членове.

— Много хубаво, защото иначе някой можеше да гласува против приемането ни.

Главата на Мюър се показа от дупката. Грант и Марина го изтеглиха.

— Очевидно са липсвали някои елементи на ритуала… — Рийд се отдалечи, за да огледа отблизо един фриз. — Тунелът, по който минахме, със сигурност е бил пътят на посвещаването в култа. Първо, символичната смърт във водата…

— Изобщо не беше толкова символична — възрази Грант, когато си спомни ужасяващата празнота в черния басейн. — Пък аз си мислех, че водата трябва само да те пречисти.

— За древните смъртта и пречистването са били тясно свързани. Водата, която е пречистила твоето тяло или душа, може по същия странен начин да изтрие паметта ти. Лета, реката на забравата, нея пресичаш, за да влезеш в Хадес. Според гърците, щом забравиш кой си, ти може и да си мъртъв. Ако вземем християнското кръщение, водата не само те пречиства. Когато те потопят в нея, ти умираш за греха. След това огънят запалва нов живот, ти се промъкваш през детеродния канал и изскачаш тук, гол като новородено. Пратолаос, прероден в свещените мистерии на Хефест и неговите синове кабирите.

— Пленително — подхвърли Мюър, — а сега да видим дали можем да разрешим загадката с шибания метеорит.

Те се разпръснаха, за да претърсят светилището. Грант и Марина се заеха да оглеждат ъглите, надничайки във всяка вдлъбнатина и сянка. Мюър се захвана с другата страна. Рийд изглеждаше странно незаинтересуван от техните занимания. Беше успял да пренесе мощно електрическо фенерче през тунела и сега се утешаваше с разглеждането на фризовете, очертавайки с мощния светлинен лъч каменните фигури.

— Елате тук.

Грант отиде при Мюър зад олтара с рогата. Онова, което първоначално бе сметнал за друга ниша, беше врата, която водеше в малко странично помещение. То беше квадратно и много по-просто от главния купол, и в него имаше само една ивица с релефи, изсечени в стената. В средата на помещението на височината на коленете се издигаше плоска отгоре скала от корав синкав камък. Зад нея в пода беше изкопана подобна на гърне вдлъбнатина. Извити глинени чирепи лежаха наоколо.

— Какво е това? — попита Грант. — Още едно светилище?

— Мисля, че това е примитивна пещ — обади се Марина, промъкна се край тях и клекна край вдлъбнатината в земята. Бръкна в нея и извади ръката си черна. — Смятам, че мога да изкажа предположение къде е отишъл метеоритът.

— Къде? — Мюър се завъртя вихрено, докато очите му обхождаха помещението.

В гласа на Марина обаче нямаше радост, а по-скоро примирение и умора. Грант проследи погледа й, впит в черния отвор на пещта, зейнал пред краката й.

— Ти каза, че като се изключи елемент 61, пробите са показали, че метеоритът се състои основно от желязо.

В главата на Грант започна да се заражда ужасяваща мисъл.

— Но нали това става в бронзовата епоха — възрази той. — Смятах, че желязната епоха идва след това.

— Точно така. — Рийд влезе в помещението и се спря на прага. Някаква мисъл го караше да бърчи чело. — Интересното е, че идеята за желязната епоха първо хрумва на поета Хезиод. Горе-долу съвременник на Омир. За него тя няма нищо общо с технологиите, а с блясъка на дадена цивилизация. Той е смятал, че нещата стават по обратния начин — от варакосаните постижения на един златен век, надолу през сребърен и бронзов до простата грозота на желязото. Едва в нашите научно настроени времена започва да се гледа на желязото като на напредък. По-твърдо, по-остро, по-евтино — много по-добро за изковаване на оръжия и машини. Да не забравяме бодливата тел.

— Да, професоре, сигурен съм, че това е много интересно — нетърпението беше ясно доловимо в гласа на Мюър, — обаче въпросът е могли ли са микенците да обработват желязо?

Рийд изглежда се изненада от въпроса.

— Разбира се.

— Но ти каза, че става дума за бронзовата епоха.

— Новата епоха не започва, когато часовникът удари полунощ. Желязната, бронзовата, каменната епоха — това са етикети, които лепим за удобство. Преходът между тях е бил постепенен и не рязък. Процес, траял в продължение на десетилетия, а може би и на векове. Пък и не бива да забравяме практичната страна. Доколкото знам, обработката на желязото не е особено трудна. Просто трябва да се загрее до нужната температура. Извличането на желязото от рудата — ето това е по-трудната част.

— Всички най-ранни предмети, изработени от желязо, имат метеоритен произход — потвърди Марина. — Остриетата на брадви, главите на стрели, ножовете… Всъщност египетската дума за желязо се превежда буквално като „метал от небесата“. Те не са познавали никакви други източници.

Умора обзе Грант. Вън, където светът не беше спирал за три хилядолетия, сигурно вече беше полунощ. Той се отпусна на плоската повърхност на скалата в средата на помещението и се вторачи в пода.

— Значи микенците намират това сочно парче метал, смесен с елемент 61, в критското светилище и го донасят тук…

— … за да го разтопят — вметна Марина и думите й дълго кънтяха в помещението.

— Да, разбира се. Трябвало е да го направят. Ти сигурно седиш върху наковалнята, където са го изковали.

Всички се вторачиха в Рийд, объркани от неговото весело и сякаш възбудено поведение.

Той от своя страна изглежда остана силно изненадан от тяхното мрачно настроение.

— Не ви ли казах? Елате да видите.

Когато се върнаха в главното помещение, Рийд насочи фенерчето към фриза, който обикаляше помещението на височината на главата. Жълтият сноп светлина само вдълбочи сенките около изсечените в камъка фигури и те сякаш изскачаха от каменната си рамка и оживяваха.

— „Сблъскват се те и се бият подобно на живи смелчаци.“ Спомняте ли си стиховете от „Илиада“ в бележника на Пембертън?

— Ти обясни, че са от осемнайсета песен, където се описва ковачницата на Хефест.

— Така ли? — Рийд май се изненада. — Добре, донякъде. По-точно би било да се каже, че се описва метално произведение, което Хефест създава в своята ковачница. Запознати ли сте с понятието екфразис?

— Не.

— За екфразис говорим, когато поетът прекъсва своя разказ, за да направи дълго и подробно описание на някое скъпоценно произведение на изкуството. Обикновено става дума за оръжия или брони.

— С една дума, отклонение по тангентата — подметна Мюър.

— Да, може би е тангенциално по отношение на историята, но интегрално за поезията. Някои от тези екфрази са най-драматичните места в цялата Омирова „Илиада“. И най-дългата и драматична сред тях се случва тука на Лемнос в работилницата на Хефест. Той изковава щит, инкрустиран с най-красивата украса, която човек може да си представи. Цял един микрокосмос на света — сцени от всекидневието и военни сцени. Смесица между картина на Брьогел и гоблена от Байо13. В градовете мъже и жени танцуват и се забавляват, докато законотворци и политици спорят на форума. В полетата годишните времена се сменят: посевите се засяват и жънат, гроздето се изстисква, за да се направи вино. Овчарите карат стадата си на паша. Армии нахлуват, водят се войни. Всичко това е изобразено на щита.

Докато Рийд разказваше, Грант преживя изключителното усещане, че се рее откъснат от действителността. Лъчът на фенерчето се стрелкаше насам-натам из помещението, осветявайки частите на фриза една по една, така че всяка беше осветена за секунда. Изображенията навлизаха в съзнанието му като филмови кадри — една оживяла панорама на света. Ето ги пред него: младежи и гъвкави девици танцуват, толкова живи, сякаш се извиваха в трепкащата светлина на фенерчето. Волове теглеха рала из полетата, а браздите раждаха жито, което жътварите жънеха със сърпове и го връзваха на снопи. Нишка мъже се извиваше по пътя през далечни хълмове към голям град, където армии си съперничеха под стените. Под клонест дъб стоеше кротък спънат бик, жени сплитаха венци около рогата му, а мъже точеха ножовете си.

Лъчът на фенерчето спря своя танц, когато Рийд завърши описанието си. Филмът свърши и в пещерата отново настъпи тишина.

— Стори ми се като приказка — наруши най-накрая мълчанието Грант.

— И на мен. Но Омир… — Рийд говореше нерешително, сякаш проверяваше всяка от думите си, дали ще издържи тежестта на заключението му. — Омир го описва. Описва го точно там.

— На един щит?

— На щита на Ахил. — Той произнесе името с учудване. — Предполагам, че има логика. В бронзовата епоха желязото е най-редкият съществуващ метал. Четирийсет пъти по-скъп от златото. Да намериш толкова голямо парче метеорит е било все едно си открил диаманта „Кохинор“. Не биха го стопили за джобни ножчета и брадви. Биха го превърнали в нещо изключително — нещо легендарно. Нещо, за което поетите биха пели песни поколения наред, което дори три хилядите изминали години не са успели да заличат.

Рийд се облегна на олтара. Каменните рога, които го украсяваха, се извиваха покрай него като криле.

— Добре де, но къде ще го намерим?