Изгубеният храм

28.

Истанбул

Следващата сутрин

Грант беше събуден от ужасен писък. Седна в леглото и вече беше свалил предпазителя на уеблито, когато осъзна, че това е протяжният зов на мюезина, сънлив и тайнствен, нахлуващ през тънките пердетата от газ. Призивът кънтеше из целия град, носейки се от всички минарета като птича песен.

Свита до него, Марина спеше, преметнала ръка през гръдния му кош и притисната в тялото му. Беше гола, а чорлавата й коса бе пръсната по възглавницата. Очите й бяха затворени, а отвитите й крака — сплетени с неговите. Грант помилва рамото й, тя се събуди и се заигра с космите по гърдите му. Останаха да лежат още няколко минути, попивайки звуците и екзотичните миризми на подправки и прахоляк, които нахлуваха през отворения прозорец.

Ръката на Марина се премести надолу. Пръстите й се плъзнаха по стегнатите мускули на корема, а след това и по-нататък. Грант се напрегна. Нежно я претърколи по гръб и се надвеси над нея. Повдигна се на ръце, за да може да гледа лицето й, сънливите й очи, които бавно се отваряха, пълни с удоволствие. Целуна я.

По времето, когато Грант излезе от банята, Марина вече беше облечена.

— Отивам в библиотеката. Сурсел спомена нещо, което искам да проуча. Мисля, че тук имат „Суда“.

Грант не си направи труда да запита кой или какво е това „Суда“.

— Ще дойда с теб.

— Не, ти остани с Рийд. Той има нужда от защита. Мисля, че е на прага да направи откритие.

Грант я погледна недоверчиво.

— Наистина ли? Видях само някакви драскулки. Реших, че не му върви.

— Ти не разбираш как работи той. Представи си, че езикът е като орех, който той се опитва да строши. През цялото това време го държи в дланта си, за да го проучва, върти го насам-натам, почуква по черупката и се вслушва в шумовете. Ти смяташ, че нищо не е постигнал, но в един момент, съвсем неочаквано, ще го натисне на точното място и орехът ще се разтвори за него.

— Въпреки това смятам, че не бива да излизаш сама — настоя упорито Грант.

Тя му прати въздушна целувка.

— Ще се върна на обяд.

Грант намери Джексън да поглъща късна закуска в ресторанта на хотела. Сутрешното меню беше доста скромно: солено сирене, солени маслини, солен хляб и твърдо сварено яйце. Но кафето беше силно и Грант изпи две чаши.

— Добре ли спа? — попита Джексън, вдигайки поглед от яйцето, на което се готвеше да отреже върха, като повдигна многозначително веждата си. Беше направил същото и вчера вечерта, когато Грант и Марина взеха обща стая.

Дали преди малко не ги беше чул през тънката стена? На Грант не му пукаше.

— Като мъртвец. Къде е Рийд?

— В стаята си. Стана на разсъмване. Смята, че е стигнал донякъде с плочката. Хубаво би било да е така. Ако червените са пипнали Мюър, вече сигурно са разбрали почти всичко. Плочката е нашият единствен коз, но няма да ни свърши работа, ако не успеем да я разчетем. — Той огледа празния ресторант. — А къде е Марина?

— В библиотеката. — Грант стисна маслината си така, че костилката излетя от единия край и падна на масата. — Иска да провери нещо, което бил казал Сурсел.

Джексън изведнъж се развълнува.

— И си я пуснал да отиде сама?

— Тя може да се грижи за себе си.

— Господи, Грант, не за това се тревожа. Комунистите са по петите ни от мига, когато слязохме от лодката в Крит. А тука, в Истанбул… — Той поклати глава. — Боже мили, тук има повече съветски агенти, отколкото продавачи на килими. Мамка му, сигурно половината от тях също са агенти на червените.

— Тя може да се грижи за себе си — повтори Грант.

— Знаеш какво имам предвид.

— Грешиш. — Очите на Грант бяха сурови и предизвикваха Джексън да продължи.

— Добре, да се надяваме, че си прав. Междувременно, имам работа, която трябва да свърша. Сега, когато Мюър го няма, ни е нужна малко помощ. Ще се свържа с Вашингтон, за да науча дали няма наши части някъде в околността.

— Няма ли да се върнем в Атина?

Джексън поклати глава.

— Няма смисъл. Не и докато не разберем какво пише на плочката. Черно море все още е мястото, където е най-вероятно да намерим щита. Но където и да е, тук ще сме по-близо до него.

— А Мюър?

— Налага се да предположим най-лошото. Той знаеше какви са рисковете. Ако е бил професионалист, сигурно си е пуснал куршум в главата, преди руснаците да успеят да го заловят. — Джексън бутна стола си назад и стана. — Отивам в консулството, а ти остани тук да пазиш Рийд. Ако той направи откритие или нещо друго се случи, потърси ме там.

Грант си довърши закуската, после излезе бавно навън, за да си купи английски вестник от будката срещу хотела, след това се качи горе. Джексън и Рийд деляха стаята срещу неговата. Почука лекичко на вратата, за да се увери, че професорът е добре. Едно приглушено изръмжаване потвърди, че всичко е наред и че всяко прекъсване ще бъде много зле прието. С въздишка Грант се върна в своята стая и се тръшна на леглото. От чаршафите се носеше уханието на Марининия парфюм.

Таксито се отдели от бордюра и остави Марина сама на тихата улица. Тя се качи по стълбите до малката дървена врата и натисна звънеца. Зад варосаната ограда можеше да види куполите на черква, трудно забележими в този град на куполи и кули, и една висока, с цвят на праскова сграда с вид на обърната пирамида, защото всеки етаж беше по-широк от долния и надвисваше над него. Боята на вратата се люпеше като кожа, а по оградата имаше грубо изписани политически лозунги, но в двора всичко изглеждаше мирно.

Малкото прозорче на вратата се отвори и едно подозрително око, заобиколено от широко море сиви косми, надникна.

— Моля?

— Казвам се Марина Папагианополу. Дошла съм да използвам библиотеката.

Бръчките около очите се изгладиха, след като чуха познатия език. Прозорчето се затвори, ключалката изщрака и прегърбеният свещеник в черно расо и калимявка я пусна да влезе.

Дори Марина, която беше свикнала да рови из руините на древни цивилизации, усети вековете около себе си, когато влезе в градината. Не колкото възрастта на Кносос, толкова далечна, че морето на историята между тях беше неизбродно, а като възрастта на дядо или прапрадядо, едно усещане за избледняло величие, изразходвана енергия и край, живот в покой със самия себе си. Тя предположи, че мястото вече петстотин години е в упадък тук, в центъра на града.

За нейна изненада библиотеката се оказа в сградата на черквата, която беше видяла отвън. Сподели учудването си със свещеника, който я дари с беззъба усмивка.

— След турското нашествие завоевателите издали заповед, че храмът повече не може да се използва за религиозни цели. Негово Светейшество патриархът реши, че ще служи на истината най-добре, като стане библиотека.

Беше някак объркващо да влизаш в сумрачната светлина и да минаваш покрай мозаечните ликове на светии. Дървени стелажи, натежали от книги, се издигаха по протежение на стените, запълваха пространствата между носещите колони, а лакирани писалища, подредени във формата на кръст, бяха поставени в средата на сградата точно под купола. Марина се настани на мястото почти в края на редицата и колкото беше възможно по-близо до вратата, извади монографията на Сурсел от чантата и започна да я прелиства. Не беше съвсем сигурна какво точно търси, но знаеше, че ще го разпознае, когато го види.

Марина подчерта няколко думи с молив, след което тръгна да потърси библиотекаря, който също беше свещеник. Трябваше известно време да го убеждава, че искането й е законно, но най-накрая мъжът все пак отстъпи. Поведе я надолу по мрачно стълбище, след това по един тъмен коридор в мазето на старата черква, където в заключено помещение на рафтове се пазеха не книги, а кутии. Те също бяха заключени. Той свали една и я отключи на малката маса в ъгъла на стаята. Вътре имаше една-единствена книга, увита в мека хартия. Дебелият том изглеждаше древен: сребърна плоча, инкрустирана със скъпоценни камъни оформяше предната корица, а страните й бяха потъмнели от вековете. Кожени люспи бяха осеяли хартията, в която беше завита. Марина я отвори почтително.

Свещеникът библиотекар отказа да я остави сама и седна да изчака, докато тя намери интересуващия я пасаж. Страниците бяха кафеникави и трошливи като стъклени нишки и всеки път, когато отгръщаше някоя, се страхуваше, че ще се пречупи. Щом намери търсеното и го преписа, библиотекарят взе книгата и я заключи на сигурно място в нейната кутия.

Когато се върна в читалнята, Марина извади други книги от лавиците и започна да чете. Работеше усърдно и се радваше на самотата. Имаше чувството, че отново може да усеща пространството и въздуха около себе си, след толкова дни задушаващо мъжко присъствие. Знаеше какво мислят Мюър и Джексън за нея, в какво я подозират. Беше се уморила да понася техните враждебни погледи и презрителни усмивки. И в двамата имаше нещо неприятно мъжкарско, което я потискаше. Дори Рийд, когото много обичаше, понякога беше трудно поносим. Колкото до Грант… Тя кръстоса крака под масата и насочи вниманието си отново към книгата. Той беше прекалено сложен, за да мисли за него тук.

Почти беше свършила, когато свещеникът вратар влезе и затътри крака към нея.

— Дойде един човек, иска да ви види — прошепна той, — някой си господин Грант.

Марина го погледна учудено: как е успял да я намери?

— Каза ли защо?

Свещеникът поклати глава.

— Не, но каза, че е важно.

Марина погледна книгите на писалището. Щеше да свърши след около пет минути, може би беше по-добре да го накара да почака. Но щом Грант казваше, че е спешно…

Тя стана и остави книгите на масата.

— Ще се върна — подвикна тя на библиотекаря, когато излизаше.

Грант не разбра какво го събуди, защото не беше усетил кога е заспал. Ризата му беше мокра от пот, а в устата му киселееше. Отпи няколко глътки вода от чашата на нощното шкафче, но тя беше застояла и прашасала.

Погледна часовника си: четири часът. Къде е Марина? Каза, че ще се върне на обяд. Той седна на леглото и огледа стаята. Нищо от нещата й не беше разместено, а и той щеше да я чуе, ако си беше дошла.

Грант си обу обувките и излезе в коридора. Почука на вратата на Рийд и зачака нетърпеливо. Безпокойството му нарасна с удължаването на тишината. Какво се беше случило с всички останали? Натисна дръжката — не беше заключено, и отвори вратата.

Помещението имаше вид на претърсвано. Книги и листове бяха пръснати навсякъде, заедно със сгънати дрехи, захвърлени обувки и наполовина изпити чаши чай. Грант нямаше представа, че Рийд е донесъл толкова багаж. Пердетата бяха още дръпнати, през прозореца влизаше кехлибарена светлина. По средата на целия хаос в копринен халат седеше Рийд.

Той вдигна очи, премига и затърка очилата си в колана на халата.

— Грант? Съжалявам, но трябваше да почукаш.

— Направих го. — Грант си избра внимателно пътя през бъркотията, за да си намери място и седне на ъгълчето на леглото. — Виждал ли си Марина?

Рийд погледна за последен път листа, който изучаваше, поставил го на коляното си.

— Мислех, че е с теб. Цял ден не съм я виждал.

— Първата й работа беше да отиде в библиотеката. Знаеш ли къде е?

— В Константинопол? — Рийд така и не се беше примирил със смяната на името на Истанбул. — Градът е бил център на науката през последните хиляда и петстотин години. Вероятно в него има повече библиотеки, отколкото джамии. Каза ли какво търси?

— Не. Всъщност да, почакай малко. Каза, че притежават нещо… — Грант си напъна паметта. — Суда? — Точно се готвеше да попита дали това му говори нещо, но по очите му разбра, че е така.

— Трябва да е в Екуменическата патриаршеска библиотека.

— Знаеш ли къде е?

— Горе-долу, но ти можеш да си вземеш такси.

— Облечи се, ще дойдеш с мен.

Рийд се огледа из помещението, сякаш беше изненадан от бъркотията наоколо.

— Едва ли ще ти бъда от голяма помощ.

— Не идваш, за да ми помагаш. Вече изгубихме Мюър. Ако нещо се е случило с Марина, вероятно ти ще бъдеш следващият.

Махнаха на едно такси и потеглиха. Рийд бързо стигна до извода, че да те преследват съветски бойни изтребители и по тебе да стрелят партизани е нищо в сравнение с пътуването из Истанбул в такси. Шофьорът явно си въобразяваше, че се намира на императорския хиподрум, състезавайки се с колесници, които се движат колело до колело за забавление на масите, или че е някой от неговите турски предци, които галопират из анадолската степ. Нито едно от двете не се вписваше в гъмжащите от хора градски тротоари и задръстените платна на модерния Истанбул.

— Кой е този Суда, когото Марина търси? — попита Грант.

Таксито кривна, за да мине покрай мъж с магаре, после зави обратно, за да избегне идващия срещу тях трамвай.

— Това е книга, един вид литературен речник. Съставен е през средните векове за византийския двор. Вътре има кратки биографии на много писатели, за които иначе никога нямаше да чуем. Днес са оцелели много малко бройки от нея.

— Какво би могла да търси Марина в тази книга?

— Нямам представа. Може да се е сетила за някой друг автор, който е споменал щита или Белия остров.

Рийд замълча за миг, докато шофьорът изпълняваше сложна маневра, включваща паленето на цигара, натискането на клаксона и взимането на обратен завой, плюс размахването на юмрук към камиона, който надминаваше през цялото време. Рийд пребледня и промърмори нещо на гръцки.

— Какво беше това? — полюбопитства Грант, стиснал дръжката над вратата.

— Омир: „… лактите зле си одра, и устата, и ноздрите също. Рани покриха челото му точно над гъстите вежди, плувнаха в сълзи очите и секна гласът яснозвучен“.

След още три почти смъртоносни приключения таксито ги остави пред вратата на библиотеката. Прозорчето във вратата се отвори, полузакритото от сиви коси око ги огледа подозрително.

— Да? — попита свещеникът на гръцки.

— Търсим една приятелка. Тази сутрин е дошла да ползва библиотеката. Видяхте ли я?

Очите се присвиха.

— Тя беше тук сутринта.

— Какво? Кога си тръгна?

— Май около обяд — поколеба се вратарят. — Трима мъже пристигнаха с кола да я търсят.

Грант изпита чувството, че невидима ръка върти забит в червата му нож.

— Каза ли къде отива?

— Каза, че ще се върне.

— А върна ли се?

— Не — още един неочакван обрат, — но остави работата си тук.

Грант огледа отчаяно улицата, като че очакваше да види как Марина крачи към него. Но улицата беше пуста.

— Можем ли да видим върху какво е работила?

Свещеникът отвори портата с явна неохота и ги поведе през двора към сводестата библиотека. Дамската чанта на Марина висеше на облегалката на стола, където я беше закачила. На писалището имаше една-единствена книга. Малък къс хартия надничаше измежду страниците.

Грант го издърпа. Заглавието беше на френски, но името на обложката се наби в очите му.

— Това е книгата на Сурсел. Каза ми, че я интересува нещо, което той е споменал. — Грант отвори на страницата, която Марина беше отбелязала. Едно изречение изпъкна особено пред погледа му, защото беше подчертано с молив.

Той го показа на Рийд, който го преведе от френски.

— Кой е Филострат от Лемнос?

Грант беше толкова свикнал с готовността на Рийд да му отговаря, със снизходителните усмивки или с пристъпите на нетърпение, които понякога се проявяваха в зависимост от настроението на професора, че вече почти не ги забелязваше. Отдавна беше стигнал до заключението, че по всички възникнали въпроси Рийд е непогрешим — една ходеща енциклопедия на античния свят.

Ала вместо да отговори Рийд изду устни и го изгледа с празен поглед.

— Филострат — повтори той замислено, — незначителен философ от трети век след Христа. Този период не е моята силна страна. Помня само, че е написал биография на Аполоний от Родос, който е автор на основния поетически разказ за Язон и аргонавтите. Вероятно затова Марина е искала да направи справка със „Суда“.

Грант сви юмруци в опит да се овладее.

— Хубаво, защото той със сигурност не я е отвлякъл.

— Щом е от Лемнос, може да е знаел нещо за култа към Хефест.

Те потърсиха библиотекаря.

Първоначално ги гледаше с подозрение, но няколко резки думи на Рийд го накараха да промени мнението си, да отключи тежката врата и да ги заведе в подземната съкровищница. Той отвори кутията и положи трошащата се книга на масата.

Ръката на Рийд потрепери, когато докосна обкованата със сребро корица.

— Младата жена, която идва тази сутрин, в тази ли книга искаше да погледне?

Рехавата брада на библиотекаря сякаш заплува в сумрака, когато кимна.

Рийд започна да прелиства страниците, а Грант се възхищаваше на малките букви, спретнати като отпечатани.

— Ето го: „Филострат Флавий. Син на Филострат Вер, ретор от Лемнос. Бил ретор е Атина, а след това в Рим по времето на император Север до идването на власт на Филип. Той е автор на: «Декламации»; «Картини» (две книги); «Пазарище»; «За героите», «Диалози»; «Биографии на софисти»; «Животът на Аполоний от Тиана» (в осем книги); епиграми и други произведения“.

— „За героите“ — повтори Рийд. — Познаваш ли това произведение? — обърна се той към библиотекаря.

Мъжът кимна. Без да промълви и дума, той взе „Суда“ и я заключи отново в кутията, след което излезе от хранилището.

Те го последваха до читалнята. Библиотекарят не се запъти към лавиците, а се насочи към своето писалище. До него имаше дървена количка, пълна с книги, които трябваше да бъдат подредени обратно по рафтовете. Той измъкна една книга близо до върха на купчината, тънко томче в червено-черна подвързия, и я подаде на Рийд.

Когато професорът я отвори, Грант подуши внезапно бликналия аромат на бадеми и рози, като поникнало цвете в прашната пустиня на библиотеката.

— Марина със сигурност е чела тази книга — заяви Грант, като си представи как парфюмираната й китка се търка в краищата на страниците. — Каква е тя?

Рийд дръпна стол, седна зад една от масите и започна да преглежда страниците. Грант се опита да потисне отчаяното си нетърпение.

— Това е разказ за Троянската война — обясни Рийд. — Типичен за измислиците от този период: духът на един незначителен герой от „Илиада“ се появява и разказва на някакъв уморен пътник всичко, което Омир е сбъркал. Фактически в късната античност съществува цял поджанр. Онова, което прави ценен за нас този разказ, е, че е писан от човек, който има съществени познания за лемноския култ към Хефест.

Професорът се усмихна уморено, когато видя изражението на Грант.

— Да, предположението ти беше вярно. Според въведението Филострат е бил жрец на култа към Хефест на Лемнос. — Рийд свали очилата и разтърка очи. — Трябва да е разполагал с несравними познания за историята на култа и за най-големите му тайни. Дори съществува цяла школа, която твърди, че книгата има двоен смисъл, който само познавачи на култа могат да оценят: тайни думи, които на неизкушения читател ще се сторят напълно обикновени. Но в текста има нещо, което си заслужава да бъде отбелязано. Ето какво пише:

— Къде се намира това море Меотида?

— Меотида е гръцкото наименование на Азовско море. — Рийд стана и отиде да вземе един атлас от лавиците.

Но този не приличаше по нищо на онези, които Грант беше използвал. Сякаш картографите са били пияни: всички познати очертания бяха изкривени и дори местата, които успяваше да разпознае, носеха непознати имена. Италия не беше дългият с високо токче тесен ботуш, който познаваше, а тъпонос тромав шлеп. Това не беше светът, какъвто е, а такъв, какъвто хората тогава са го възприемали.

Докато Рийд прелистваше страниците, очертанията бавно започнаха да се възстановяват. Неясните очертания започнаха да стават по-ясни, заливи и проливи отхапваха от точещите се брегове, а приличните на амеби континенти развиваха гръбнаци, придатъци, крайници. Сега картите вече бяха печатни, а не начертани на ръка, формите по тях станаха разпознаваеми като в модерния свят. Въпреки това имената все още си оставаха странни и чужди.

— Ето го.

Беше карта на Източно Черно море, датирана с 1729 г. Рийд посочи мястото, където Азовско море се свързваше с Черно.

— Кимерийският Босфор. — Той поклати глава, сякаш се укоряваше за някаква грешка или пропуск, за които само той знаеше.

— Когато Одисей вдига платна, за да открие портата за Хадес, Кимерия е последната страна, край която минава, преди да пресече Океан. Древните гърци са вярвали, че кимерийците са били истински народ. Според Херодот са живели около североизточния бряг на Черно море. Пак той твърди, че всички са изклани от следващите нашественици, но че името им продължава да живее в…

— Наименованията на местности — вметна Грант, който си спомни. — Те винаги последни изчезват.

— Оттам и Кимерийски Босфор. Черноморският Босфор, днес вече само Босфор, води от Черно море в Мраморно и Бяло море. В противоположния край Кимерийския Босфор свързва Азовско и Черно море. Мисля, че днес се нарича Керченски проток.

— Мислиш, че Марина е открила това? Че Белия остров е някъде там?

— Това казва Филострат, а „Одисея“ го потвърждава.

Грант се взря в картата.

— Но тук няма никакви острови!

В него се надигна вълна от разочарование и той затвори със замах книгата.

— Мамка му! — Търсенето на текста, върху който Марина беше работила, някак си беше отблъснало чувството на безсилие. Но сега и тази информация се оказа задънена улица. — Трябва да я намерим.

Рийд го погледна с уморени очи.

— И как смяташ да го направиш в този град с почти милион жители?

— Полицията?

— По-вероятно е да ни затворят. Дори паспорти нямаме. — Той тъжно поклати глава и сложи ръка върху рамото на младия мъж. — Съжалявам. Мисля, че е по-добре да кажем на Джексън.

— Боже мили! — Джексън запрати стъкления пепелник към стената. Той изрони мазилката, отскочи и падна на килима. Люспи пепел се разнесоха наоколо. — Грант, ти си виновен!

— Какво ме гледаш? Не съм я отвлякъл аз.

— Отвори най-сетне очи. Никой не я е отвличал. — Джексън крачеше ядосано из помещението. — Тя ни е шпионирала за руските си приятели още от самото начало. Как смяташ, защо непрекъснато се натъкваме на тях? Защото използваме една и съща туристическа агенция. Как ни намериха на Лемнос? Как така ни откриха в Атина? Защо стигнаха до къщата на Сурсел половин час след нас? Защо на Змийския остров ни откриха толкова бързо?

— Не знам. Важното е, че Марина не е виновна. Тя е пазила плочката в продължение на шест години, без да каже и думичка на някого.

— Вероятно не е знаела колко е ценна. Боже! Не трябваше изобщо да й се доверяваме! Ако научат шефовете във Вашингтон, ще ми отрежат топките и ще ми ги поднесат вместо пържени яйца за закуска.

— Ако е шпионка, защо ще си тръгва точно сега? Все още няма върху какво да стъпим, освен плочката, която Рийд е на път да разчете.

Физиономията на Джексън се сгърчи от ужас.

— Къде е плочката?

— В моята стая — отговори Рийд, който слушаше спора от безопасно място в ъгъла. На лицето му беше изписано неудобството на гост, принуден да слуша семейна караница. — Все още си е на мястото. Проверих преди десет минути.

— Мислела е, че ще се върне, защото е оставила нещата си в библиотеката.

— По дяволите, това само доказва колко е хитра. Умнико, не смяташ ли, че може да е оставила лъжлива следа единствено за да ни забави?

Нещо вътре в Грант се пропука. Преди Джексън да усети, че е в опасност, Грант прекоси с три големи крачки помещението и го вдигна за реверите. Блъсна го в стената и го разклати като плъх.

— Пусни ме.

— Ще те пусна, когато се извиниш.

— За какво да се извиня? Че съм обидил малкото ти комунистическо курве?

Не се знаеше какво щеше да направи Грант в следващия миг, ако не беше почукването на вратата. И тримата погледнаха към нея.

— Не сега — изръмжа Джексън.

Или думите му бяха твърде приглушени, за да бъдат чути, или чукащият просто не ги разбра. Вратата се отвори. Един от възрастните портиери стоеше на прага. Лицето му се издължи, когато пред очите му се разкри сцената на сблъсък между двамата разярени мъже.

— Телефонно обаждане — прошепна той и наподоби слушалка с малкия пръст и палеца. — Търсят господин Грант.

Грант веднага пусна Джексън и забърза след портиера, като едва не го бутна по стълбите от нетърпение. Точно щеше да вземе слушалката, когато Джексън му препречи пътя.

— Търсят мен.

— Добре, но искам и аз да слушам. Има ли дериват? — попита той жената на рецепцията и направи същия жест с пръстите като портиера преди малко. — Има ли друг телефон?

Тя му посочи другия край на плота и пренареди щекерите на телефонната централа, след това кимна.

Грант и Джексън едновременно посегнаха към слушалките.

— Аз съм Грант.

По линията се чуваше съскане и електрически пукания, но гласът беше ясен и хладен.

— Казвам се Курхозов. Държа твоята приятелка.

Сърцето на Грант заби ускорено, но той не каза нищо.

— Ще ти я върна в замяна на плочката.

В другия край на плота Джексън закри микрофона с ръка и каза безгласно:

— Печели време.

— Твоят приятел Белциг открадна плочката.

— Има второ парче. — В гласа на руснака се промъкна опасна острота. — По-важното парче. Ти го открадна от къщата на французина.

— Оставихме го в Гърция.

— Заради твоята приятелка се надявам да не е така.

— Така или иначе няма да ви е от полза, защото не можете да прочетете написаното.

— Ще проверим това сами, когато ни я дадеш.

— Не мога.

В гласа на Курхозов отново звънна острота.

— Ще го направиш. Ще се срещнем на ферибота Юскюдар утре по това време. Носи плочката.

Линията прекъсна.

— Сега приемаш ли, че Марина не работи за тях?

Джексън сякаш се готвеше да каже нещо, но като видя опасния поглед на Грант, реши да премълчи. Вместо това се обърна към Рийд.

— Как се справяш с превода?

Професорът доби печален вид.

— Тази сутрин смятах, че съм се справил. Но днес следобед установих, че е все едно да вадиш думи от цилиндър на фокусник.

— Можем ли по някакъв начин да ти помогнем? — попита Грант.

— Как например? — подхвърли саркастично Джексън и дръпна от цигарата си. — Ако той не може да я разчете, ти още по-малко би могъл. За мен и бездруго всичко това е шибан гръцки.

Беше стара шега, но оказа неочаквано наелектризиращо въздействие върху Рийд. Той се изпъна като бастун, вторачи се в Джексън, след това скочи на крака.

— Извинете — измърмори и хукна към вратата.

— Мамка му, какво…

Джексън и Грант го последваха в съседната стая. Намериха го клекнал до леглото да рови в разхвърляните наоколо листове.

— Какво има?

Той се обърна към тях. Светлосините му очи бяха широко разтворени, но сякаш не ги виждаше.

— Мисля, че го разчетох!