Изгубеният храм

3.

Арханес, Крит

Две седмици по-късно

Местните наричаха планината Лицето на Зевс. Тя се извисяваше над селото и заобикалящите го лозя, един висок каменен юмрук, свит срещу небесата. В праисторическите времена почитащите бика минойци бяха издигнали на върха му светилище. Хиляди години по-късно малка варосана черква беше заменила светилището, но всеки август селяните още поемаха на поклонничество по склоновете, за да занесат дарове в храма. Дори идването и изчезването на богове не можеше да промени установения на острова ред.

Около единайсет часа в тази априлска утрин всеки бог, хвърлил поглед надолу, щеше да види стария автобус да пристига с тракане на градския площад и да стоварва група шумни пътници, повечето селяни, които се връщаха от пазара. Мнозина се насочиха към кафенето, за да продължат там своите спорове и клюки на чаша кафе, но един от тях пое в противоположната посока и зави по тясната уличка, която водеше към подножието на планината. Не му обърнаха много внимание, макар всички да го забелязаха. Бяха свикнали чужденци да минават през селото им още от времето, когато дойдоха германците. Придобитият по трудния начин опит ги беше научил, че винаги най-безопасно е да не им обръщат внимание.

Грант стигна до края на селото, където улицата се превърна в черен път, който минаваше между ябълковите градини. Земята започна да се издига, за да се срещне с планината, и тъкмо там, където обработените полета отстъпиха място на скали и дива трева, се издигаше каменна къща. Кокошки кълвяха около ръждясала преса за грозде, оставена в предната градина, връзки незасадени лозови пръчки стояха облегнати на стената, но капаците на прозорците бяха прясно боядисани, а от комина излизаше тънка струйка пушек. Встрани от къщата имаше малка горичка от кайсиеви дървета, на които бяха започнали да покарват първите листа.

Грант се спря за миг, загледа се, след това сам си отвори портичката на оградата и влезе, пое бавно нагоре по стълбите към входната врата, която беше на първия етаж, както е обичайно за гръцките селски къщи. Не почука, само изсвири с уста първите няколко такта от една тъжна гръцка маршова песен.

Вятърът, който се спусна от планината, грабна нотите от неговите устни и ги отнесе. Дивите цветя шумоляха в бриза. Един откачен капак се заблъска в прозореца. От страх, че вятърът ще отнесе и шапката му, Грант я пъхна под мишница. Беше я купил преди три дена набързо на пазара в Александрия и вързалката му беше малко хлабава.

Той почака още малко и след това реши да се върне по-късно. Обърна се и се закова.

Въпреки цялата му опитност не беше я чул да идва зад него. Носеше обикновена черна рокля, а на главата кърпа със същия цвят. Ако я видиш откъм гърба, ще решиш, че е една от възрастните жени, които обитават всички гръцки села, чепати и съсухрени като маслиновите дървета и по същия начин донякъде част от пейзажа. Но ако я погледнеш откъм лицето, щеше да видиш, че роклята е вталена в кръста, следва извивките надолу, а изпод подгъва й се подават гладки и стройни глезени. Черната й коса беше опъната назад под кърпата, с изключение на един непослушен кичур, който се спускаше край бузата й. Той само подчертаваше дивата красота на нейното лице.

— Грант? — Лицето се изкриви и черните й очи заискриха. — Не мислех, че ще се върнеш. Не вярвах, че ще посмееш.

Гласът й беше същият, какъвто го помнеше, забързан като езика на пламък, докато произнасяше по нейния начин английските думи. Той си сложи шапката само за да я свали с престорена вежливост:

— Марина, аз…

— Ако някога съм искала да те видя отново, било е само за да те убия.

Грант вдигна рамене.

— За това има време. Дойдох да те предупредя.

— Така, както предупреди Алексей?

— Не съм убил брат ти. — Грант говореше преднамерено хладно.

— Не си ли? — Тя направи крачка към него, подтиквана от своя гняв, и Грант се приготви. Никога не я беше подценявал. Повечето от мъжете, които го бяха правили, съжаляваха. — Три дни след засадата той тръгна, за да се срещне с теб в пролома Имброс. Никой от вас не се върна, но сега само един от двама ви е жив.

— Уверявам те, че смъртта му няма нищо общо с мен. — Твърдението не беше напълно вярно. Той почти усети отровната жлъч, която запушваше гърлото му, докато чакаше в пролома със своя „Уебли“, а потта пареше на очите. — За бога, та той ми беше почти като брат.

Имаше още много какво да разкаже, но само щеше да влоши нещата. Погледна през рамо, после отново впери очи в Марина.

— Дойдох да те предупредя. — Знаеше, че вече го бе казал. — Помниш ли бележника?

Тя вдигна очи, заварена неподготвена.

— Какво?

— Тефтерчето на археолога, което ти дадох, за да го скриеш. Помниш ли?

Внезапен порив на вятъра свали кърпата от главата й и я отнесе. Тъканта се понесе из градината и се заплете в дървото до оградата. Дългата коса на Марина се плъзна на вълни по гърба й, дива и непокорна.

— Не помня.

— Помниш. Два дни след нашествието го донесох тук — археологът ме помоли. Ти се разстрои, защото го бяха убили.

— Пембертън беше добър човек — тихо каза Марина. — Добър англичанин. — Вторачи се в Грант за още един миг. Сълза заблестя в ъгълчето на окото й. Нямаше да капне, но и тя нямаше да я избърше.

Грант просто стоеше и чакаше.

Тя най-сетне взе решение.

— Влез вътре.

Къщата беше точно каквато я помнеше: кухня, спалня и всекидневна. И трите помещения бяха обикновени, но безупречно спретнати. Един обгорял пън тлееше в каменното огнище, а букетчета сушени диви цветя и лавандула бяха подредени във вази по первазите на прозорците. По стените висяха фотографии: мъж с широкопола шапка, яхнал магаре, явно полагайки усилия да удържи животното неподвижно пред фотоапарата, две млади жени, които се смеят на брега на река, млад мъж във войнишка униформа. На зърнестата снимка лицето му беше изтощено, докато се опитваше да изглежда смел. Грант не я погледна.

Марина изчезна в кухнята и се върна след малко с две малки кафени чашки и две чаши вода. Грант забеляза, че беше сресала и косата си. Тя остави напитките на дантелената покривка и седна срещу него. Грант отпи внимателно от кафето си и направи гримаса. Беше гъсто като катран.

— Забрави ли вкуса на гръцкото кафе?

— Просто проверявам за стрихнин.

Марина се засмя неволно.

— Обещавам ти, когато те убивам, да го направя с моите собствени ръце.

— Чудесно. — Грант допря чашката до устните си и я изпразни на една глътка. Загледа се как Марина пиеше нейното.

Сега трябва да беше на двайсет и седем, помисли си. По-слаба, отколкото в деня, когато влезе, накуцвайки, в къщата й, ала със същата непредсказуема дива красота. Тогава тя и нейният брат си спечелиха имена сред гръцката съпротива. В месеците, които последваха, снабдявани от Грант, те се превърнаха в един от мъчителните тръни в германската пета. Нещо повече, Грант и Марина станаха любовници. Връзката беше тайна, криеха я и от германците, и от гърците: откраднати кратки мигове в овчарски колиби или зад полуразрушени каменни стени. Обикновено по време на дневната горещина преди нощните акции. Грант още си спомняше вкуса на потта по нейната шия, шумоленето на миртата и зокума, нейните стенания и как той се опитваше да ги заглуши с целувки. Бяха груби, жестоки времена, но това само беше направило секса по-нужен и жизненоважен. Докато всичко не свърши през онзи парещо горещ и ясен априлски ден в един пролом в Лефка Ори, Бялата планина, сред миризмата на розмарин и барут.

Грант осъзна, че го наблюдава, и бързо отпи глътка вода.

— Значи си дошъл да ме предупредиш. За какво? За тефтерчето на Пембертън?

Беше успяла да овладее чувствата си и сега говореше с отсечена учтивост, макар бузите й все още да бяха зачервени.

— Това е… — той се поколеба — дълга история.

— Тогава ми я разкажи от началото. — Тя се облегна удобно и скръсти ръце на гърдите. — Кажи ми какво се случи, когато напусна Крит.

— Върнах се в Англия. — Дори това просто изложение съдържаше множество подистории в себе си: надуваемата лодка, която лети към брега на Дувър след спускането на нощта. Спалнята с овехтели кревати над едно кафене на Олд Комптън стрийт, където дърпаше пердетата всеки път, когато по улицата минеше полицай. Полунощни срещи в развалините на бомбардирани къщи. — И един ден вървях надолу по Бейкър стрийт, когато срещнах случайно един човек. По-точно той буквално се блъсна в мен, беше като прийом от ръгбито. Започна ужасно да се извинява, много съжаляваше и поиска да ме почерпи чаша чай. Беше толкова настоятелен, че се съгласих.

— Шпионин?

— Мисля, че работеше в „Марк и Спенсър“, това е магазин за дрехи — додаде Грант, когато видя недоумяващия й поглед. — Но пък беше евреин. Разказа ми за негови приятели, които се опитвали да убедят правителството да предаде Палестина на юдеите. Бог знае как са успели да ме намерят, но смятаха, че мога да им помогна да се докопат до оръжия.

— И?

— Наистина имах възможност. По време на войната бяхме складирали оръжия из цялото Средиземноморие и можеше да се предположи с голяма доза сигурност, че някои от скривалищата са си останали недокоснати. Те ми дадоха малко пари, аз купих лодка и влязохме в делови отношения. Знаеш как става. Заемаш се с нещо, разчува се и скоро други хора също започват да чукат на вратата ти, за да искат същото. Тъкмо бяхме свършили една война, но друга вече започваше. Само че днес аматьорите са придобили вкус към воюването, искат да стигнат професионалистите и са готови да похарчат пари за целта.

— А ти им даваш оръжията, за да се избиват едни други.

Грант вдигна рамене.

— Те така или иначе щяха да се убиват. Аз просто помогнах да се изравнят донякъде силите на игрището. Но всичко се прецака преди три седмици. Армията беше научила за търговията и ме чакаха на брега. — Той се наклони към нея. — И тук започва да става интересно. В затвора дойде да ме посети един човек. Английски агент. Не даваше и петак за Палестина, не го интересуваше и моята контрабанда. Искаше да му кажа къде е тефтерчето на Пембертън.

Сега Марина също се бе навела към него, увлечена от разказа. Грант се опита да не обръща внимание колко близо бяха лицата им.

— Но той откъде е могъл да знае?

— Сигурно съм го споменал в доклада си. Че Пембертън ми го даде, когато умря. Мъжът, който дойде да се срещне с мен, просто опипваше почвата. Но трябва да е бил много запален. Дойде чак от Лондон, за да ме пита какво знам. Предложи ми пари и билет за измъкване от затвора. Вероятно щеше да ми предложи и рицарска титла, ако бях настоял.

— Какво му каза?

— А ти какво мислиш? Пратих го да върви по дяволите.

— Все пак те е пуснал от затвора.

— Избягах.

— И дойде право тук? Защо? Да вземеш тефтерчето за себе си?

Грант внезапно се протегна и хвана ръцете й. Тя зяпна от изненада и се опита да ги измъкне, но не можа да се освободи от хватката му.

— За да те предупредя. Този английски агент би целия път до някакъв зандан в Палестина, за да разбере дали е у мен. Шест години след случката. Не мисля, че е мил човек. Знаеше, че тефтерчето е било у мен. Знае за моята връзка с теб и за твоята с Пембертън. Няма да му отнеме много време, за да сглоби нещата. — Той се вторачи в очите й. — У тебе ли е тефтерчето?

Марина се опитваше да се освободи от хватката му, отмятайки гневно глава.

— Какво ще правиш с него? Ще го продадеш на агента ли?

Грант я пусна толкова неочаквано, че тя се стовари върху облегалката на стола. Гърдите повдигаха роклята и немирната къдрица отново се беше провесила напред, опирайки в зачервената й буза.

— Зависи какво ще намерим. Ако става дума за няколко потрошени гърнета и камънаци в земята, защо не? Но ако има нещо по-ценно… — Той замълча. — Ти си работила за Пембертън. Веднъж ми разказа, че когато си била малка, Кносос е бил твоята детска площадка. Ако е намерил нещо ценно, нещо, което си заслужава всички тия грижи, не искаш ли да разбереш какво е?