Изгубеният храм

20.

Северно Беломорие, близо до Солун

Два дни по-късно

Хидропланът се носеше високо над водата като вестител на боговете. На заслепяващото слънце крилете му сякаш се къдреха като разтопено стъкло в пещ. Не беше за чудене, че Зевс често се е явявал като орел, защото това беше божествена гледка към страна, която само боговете са могли да сътворят. Облаците под тях обгръщаха цял архипелаг от стърчащи високо планински върхове, докато по на запад, където облаците се разкъсваха, слънцето грееше над морето и го превръщаше в неспокоен сапфир. Той замърмори под нос: „… и на нозете си върза вълшебните златни вечни сандали, които я носеха и над вълните, и над земята безкрайна с гальовния лъх на зефира. Бойното копие взе си, заострено с меден завършек, яко и мощно, с което сразява пълчища от воини“.

Какво ли е щял да напише Омир, ако би могъл да види страната си оттук, запита се Рийд.

Беше им отнело по-голямата част от деня, за да открият Сурсел, ден, прекаран в крещене в телефонни слушалки и разпращане на телеграми от канцеларията в хотел „Великобритания“. От малкото помещение запитванията обхванаха като пипала цяла Европа: първо до консулства, библиотеки, университети и най-често до сивата сграда от другата страна на Виктория стрийт18; след това постепенно започна включване на данъчни служби, кметове и местни полицейски началници. В края на деня Мюър най-сетне можа да докладва на Джонсън в хотела.

— Люк дьо Сурсел. Натурализиран грък, но по рождение французин, както може да се предположи от името. Семейството му произхожда от Бордо. Занимавали са се с корабно строителство и това е първоначалната причина да дойде в Гърция. Наследява богатство, което в по-голямата си част влага в колекцията си от древногръцки находки. Той е вманиачен на тази тема — обсебен е от епохата на героите. Кореспондирал си е с вдовицата на Шлиман, от време на време се появява, за да тормози някой скромен европейски археолог. Те го коткат, защото се надяват, че ще ги финансира. Никой не го казва открито, но всички го мислят за шантав. Пословично саможив, вдовец, има една дъщеря, живее в голямо имение в Македония, извън Солун. Преди десет години е написал монография, публикувана с негови пари в Париж: „Смъртта на Ахил и неговият задгробен живот“. Това е неговата специалност. Марина я откри, докато търсеше материали за Белия остров. Затова името му беше в бележника й.

— И какво пише вътре?

— В библиотеката я нямаха — намеси се Марина. — Аз открих отпратка за нея в една бележка в друга книга.

— Ясно. И смятате, че това е човекът, купил втората част от плочката на мъртвия чифутин?

— Има логика. Него би го заинтригувало написаното, а освен това отзад има рисунка. Рийд смята, че може да е съдържала нещо, което да намеква за Ахил, за щита или за самия Бял остров.

— Успяхте ли да се свържете с човека?

— Опитахме се да се обадим, но не успяхме да осъществим връзка. В Северна Гърция има доста бунтовнически атаки и линиите вероятно са прекъснати.

Джексън се смръщи.

— Ами тогава по-добре да го посетим. И да се надяваме, че ще стигнем там преди червените.

Солун беше мрачен град, прострян край залив. Призрачни богаташки къщи се издигаха покрай крайбрежния булевард. Пристанището още носеше следи от скорошната война. Отвъд него няколко минарета се извисяваха в небето — спомен от по-стари нашествия. Дори сега усещането беше като във фронтови град. Когато хидропланът кацна и влезе в пристанището, те заплаваха между военни и товарни кораби, които чакаха, за да се освободят от своя товар. Корпусите им бяха сиви като небето над главите им.

На пристанището ги посрещна кола, черен пакард, управляван от американски войник. Военният номер беше изписан с боя по дължината на предния капак и отстрани на предните врати.

Той се представи:

— Лейтенант Кирби — като повтори надписа на неговата униформа.

Лейтенантът не можа да скрие изненадата си, когато огледа останалата част от групата. Рийд с неговия суховат вид, костюм от туид и очила, Мюър, който според Грант приличаше на черноборсаджия с модния си костюм и стрелкащи се насам-натам очи, Марина в скромна черна рокля, пристегната на кръста с колан, и Грант, когото той сигурно сметна за механик.

— От щаба ми казаха да ви закарам където пожелаете, господа.

— А нещо друго казаха ли?

— Да не задавам въпроси.

Джексън го потупа по рамото.

— Добро момче. Ние трябва да стигнем до място, което се казва вила „Пелион“. Знаеш ли къде е?

— Не, господине.

Кирби извади картата и я разтвори върху предния капак на пакарда. Грант се приближи да погледне и той, и се изненада, че всички надписи бяха на немски.

— Гърците не могат да правят карти като хората — обясни лейтенантът. — Затова е по-лесно да използваме онези, които дойчовците са оставили.

Джексън потупа картата с молива си.

— Ето, това е мястото.

Кирби придоби загрижен вид.

— В този район червените са много дейни, господине. В колата имам радиостанция. Ако желаете, мога да поискам подкрепление. Може да отнеме малко време, но…

Джексън си погледна часовника.

— Няма време, лошите също искат да пипнат този човек. Закарай ни там колкото може по-бързо.

— Слушам.

Преди да тръгнат, Кирби започна да рови из багажника и извади автомат „Стен“ със сгъваем приклад. Даде го на Грант, който беше свит на предната седалка до Джексън.

— Нали знаете как да се оправяте с това.

Грант кимна.

— Дръжте го в готовност. За всеки случай.

Излязоха от града и поеха покрай пасища и житни ниви, които заемаха крайбрежната равнина. След толкова глад насажденията най-сетне бяха почнали да растат, пробивайки си път между бетонните бункери и изкривените метални противотанкови заграждения. Другите препятствия също не бяха част от миналото. Три пъти трябваше да спират за проверка на пропускателни пунктове, охранявани от гръцки войници. Всеки път униформата на Кирби им осигуряваше лесно преминаване, а Джексън раздаваше снимки на Белциг с нареждане, ако се появи, да бъде задържан.

— Какви са последните новини от гражданската война? — полюбопитства Джексън по пътя между последните два пропускателни пункта. — Печелим ли?

— Сигурно знаете по-добре от мен — отговори Кирби, без да отмества очи от пътя. — Аз пристигнах наскоро. Официално ще пристигна едва след три месеца. От нещата, които чувам обаче, положението не е розово. ГНОА…

— Какво е това ГНОА? — попита Рийд от задната седалка. Беше пребледнял от дупките и неравностите по пътя и за да се държи, притискаше ръка в тавана на колата.

— Гръцка народноосвободителна армия. — Марина изстена, като чук как Кирби изопачава родния й език по същия груб начин, както сменяше скоростите на пакарда. — С други думи, комунягите. От това, което чувам, справят се доста добре. Вече не се говори само за стрелба по конвои, опитват да превземат и градове. Сталин ги снабдява през Албания, България и Югославия. Сега британците се измъкнаха, нищо лично, и ако ние не ги задържим тук, ще ни гонят чак до Атина. — Той поклати глава. — Страшна работа. Но и ние удряме здраво. Както аз виждам нещата, причината е, че тия мъже са прости селяни, крадци на овце. Няма да имат куража за битка лице в лице.

— Не бъди толкова сигурен — предупреди го Грант. — Те изучиха занаята срещу нацистите. Преди това изкараха пет години в нелегалност, съпротивлявайки се на диктатурата на Метаксас19. Те знаят всичко за воденето на малки мръсни войни.

— Извадиха късмет, че имаше кой да ги снабдява с оръжие — сухо подметна Мюър.

Очите му срещнаха погледа на Грант в огледалото за обратно виждане, преди той да го сведе към автомата в скута му. Ако изпитваше някакво разкаяние, не го показа.

След няколко километра пътят напусна равното поле и започна да се вие нагоре към хълмовете. Колкото по-високо се изкачваха, небето сякаш се спускаше все по-ниско. Твърд таван от облаци ги натискаше надолу, запълваше празнините между мършавите борове, които пъстреха склоновете. Пътят се превърна в горски коловоз. Кирби имаше уморен вид от усилията да се бори с кормилото, докато се промъкваше по безкрайните остри завои, коловози, паднали камъни и дървета, които запушваха техния път. Останалите се държаха за каквото могат, като през кратките затишия се опитваха да си поемат дъх, а Грант стискаше автомата и очите му оглеждаха непроницаемата гора.

Минаха край някакво село — сиромашко място, наполовина изоставено. Щяха да решат, че е напуснато, ако не бяха сенките, които се движеха зад строшените прозорци и разбитите порти, наблюдавайки ги как минават. Джексън, притиснат между Грант и Кирби, направи акробатично усилие да бръкне под сакото си, за да стигне до своя колт в кобура под мишницата.

Излязоха от завоя по склона на планината и най-накрая видяха къщата. Трудно можеха да я пропуснат. Голяма площ от върха на хълма беше отрязана и теренът бе заравнен, превърнат в две широки тераси пред лицето на планината. По-ниската от тях изглежда подслоняваше градини. Над тях, подпрян с огромна подпорна стена, беше кацнал замък, който можеше да съперничи на всяка подобна постройка в долината на Лоара. Всичко в него, като се почне от оловните плочки на високия заострен покрив, мине се през белите стени от пясъчник и се стигне до живия плет и пътеките, които го заобикаляха, можеше да бъде внесено на едро от Франция. И може би наистина беше така.

Пътят свършваше пред порта от ковано желязо. Два мраморни лъва гледаха вторачено от колоните, сдържани и надменни. Грант слезе от колата и опита вратите. Бяха заключени, но в едната колона беше вграден месингов звънец с черен бутон. Той го натисна и зачака.

Кирби показа глава от прозореца:

— Май няма никого вкъщи, а? — Гласът му прозвуча слабо и колебливо на фона на могъщото мрачно присъствие на планината. Облаците и боровете сякаш я поглъщаха.

— Казаха, че бил саможив. Може би…

Грант прекъсна думите си и погледна към покритата с чакъл автомобилна алея, и се взря с присвити очи.

Скована фигура в черен шлифер и бомбе вървеше към тях, а отривистите й крачки стържеха по чакъла на алеята. В лявата си ръка държеше черен чадър, изправен нагоре, а в лявата връзка ключове. Напомняше на банков чиновник или гаров служител. Той се спря на около метър от портата, вторачи се в тях през железните пречки и попита на френски:

— Да?

Тежка капка дъжд падна на врата на Грант, когато Рийд се показа от прозореца на колата и каза на същия език:

— Предайте на господин Сурсел, че професор Артър Рийд е дошъл да се срещне с него.

Икономът, Грант си помисли, че сигурно е такъв, мина зад една от колоните на портата и извади телефонна слушалка, скрита в ниша. Каза няколко думи, изслуша отговора и кимна.

— Господин Сурсел се чувства поласкан, че професор Рийд е изминал толкова път да се срещнат. С голямо удоволствие би го поздравил, но за съжаление, е зает.

Грант потисна желанието си да пусне един откос с автомата.

— Кажете на господин Сурсел, че е много важно. Отнася се до глинената плочка, която е купил в Атина през 1941. Кажете му, че животът му е в опасност. Не съм аз причината — уточни той най-накрая.

Икономът го изгледа втренчено — черни очи в дълбоки орбити. С видимо нежелание взе слушалката и изрече още няколко думи.

— Да, да, добре. Господин Сурсел ще ви приеме.

Икономът отвори двукрилата порта и те поеха нагоре по автомобилната алея между цветни лехи и морави и редици върби и лаврови дървета. Нататък през тополите, които се издигаха по границите на имението, Грант забеляза алабастровите очертания на класически храм с купол. Вероятно глупава прищявка, но до къщата изглеждаше почти на място.

Колата спря в подножието на стълбището, което водеше в замъка. Дъждът вече се беше усилил. Зарязвайки приличието, всички изскочиха от пакарда и вдигайки сака и чанти над главите, хукнаха нагоре по стълбите и през отворената врата. Зачакаха там, треперейки подгизнали, да се върне икономът, за да им покаже пътя.

Вътрешността на двореца, никой сред тях не можеше да мисли за сградата като за вила, беше скована и студена. Всичко беше изсечено от бял мрамор: подовете, стъпалата, коринтските полуколони, вградени в стените. Древни мраморни бюстове гледаха втренчено от пиедестали, мраморни атлети напрягаха мраморни мускули в мраморни ниши.

— Имам чувството, че съм в мавзолей — подхвърли Джексън, потрепервайки.

Единствените цветни петна бяха пищните маслени картини, окачени на стените между колоните. Белогърди нимфи изкушаваха неспокойни герои. Алабастрови богини превръщаха безпомощни мъже в камък. Русокоса жена с венец от цветя се възхищаваше на образа си в огледалото. Криво джудже притискаше желязна броня към гърдите на някаква жена. Всичко в платното беше черно, с изключение на жената, която сияеше с почти неземна белота. Зад нея се вееше кървавочервен шал.

Рийд се закова пред картината.

— Ван Дайк. Жената е Тетида, а джуджето Хефест. А това — пръстът му закръжи около железния нагръдник и се спря на сантиметър от платното — са доспехите на Ахил.

— Хубаво е да имаме представа как изглеждат — измърмори Джексън.

Икономът ги въведе във всекидневна, където мебели от Втората империя20 бяха подредена срещу мраморна камина. Тъмните брокати и дамаски изглеждаха още по-богати заради липсата на украса наоколо, сдържани и елегантни в празното помещение. Високи френски прозорци покриваха задната стена и водеха към терасата. Водни капки замъгляваха стъклата и градината отдолу беше вече почти невидима в сумрака.

Из къщата затътна гръмотевица, сякаш цялата планина се беше откъснала от основите си. Миг по-късно блесна светкавицата — за части от секундата всичко в помещението беше залято в магическа сребриста светлина. Огънят в камината избълва искри, а мижавата светлина от електрическите крушки премигна. След миг очите на Грант се приспособиха и се ококориха от изненада. Някакъв мъж стоеше до огъня точно пред един шезлонг. Сигурно е лежал на него, но Грант не беше го видял. Лицето му беше бяло и осеяно с бръчки, кожата полупрозрачна, което я караше да проблясва на светлината от огъня. Гривата сребристобяла коса беше сресана назад и се спускаше почти до раменете му. Носеше копринено сако от смокинг и свободни панталони. Краката му бяха боси.

— Приятели мои, добре дошли.