Изгубеният храм

22.

Прозорците се пръснаха в буря от стъкла и олово. Сурсел беше отхвърлен назад от силата на куршумите и се блъсна в Грант във въздуха, преди двамата мъже да се строполят на пода. Вероятно това предпази Грант от най-лошото. Джексън, който стоеше най-близо до прозореца, не извади такъв късмет и се завъртя настрана, притиснал ръце върху лицето си. Избиха тънки струйки кръв подобни на племенна татуировка.

— Назад! — ревна Грант. Куршумите все още летяха над главата му, но той не можеше да види откъде се стреля. — Идете в коридора.

Промъквайки се на колене, той издърпа Сурсел в ъгъла. Французинът всъщност беше стоял до отворения прозорец, така че парчетата строшено стъкло го бяха пропуснали, но това не му помагаше. В гърдите му зееха три рани, където го бяха улучили куршумите, а след него по белия мраморен под се точеше широка кървава следа. Грант се огледа за нещо, с което да спре кървенето, но наоколо не откри подходящо.

— Плочката? Къде е плочката?

Гръмотевица забоботи по склоновете на планината, временно заглушавайки тракането на автоматите. Тя удави в тътена си и отговора на Сурсел. Грант се наведе и почти допря ухо в устата на французина, като същевременно се опитваше да държи под око и разбития френски прозорец.

— Къде?

— Галерията. — Оръжията бяха замълчали, но сега дори дъждът едва не удави гласа му. — В източното крило на последния етаж. — Той вдигна безчувствена ръка към гърлото си и задърпа напоената с кръв яка.

Грант я разкъса вместо него. Беше предположил, че умиращият човек просто иска да диша по-лесно, но пръстите му продължаваха да ровят в пазвата. На врата му висеше кожен шнур. Грант го издърпа изпод ризата и накрая се показа малък месингов ключ.

— Горгоната — прошепна Сурсел. — Зад горгоната.

После се отпусна. Грант не можеше да направи нищо повече. Притиснал гръб в стената, той се промъкна през помещението до изхода. Рийд държеше книгата на Сурсел до гърдите си. Сигурно я беше грабнал от масата.

— Сурсел я е купил — обяви Грант. — Плочката е на горния етаж.

— Няма да имаме голяма полза от нея, ако не можем да излезем — подхвърли Мюър гневно. — Дори нямаме представа срещу какво сме изправени.

— Кирби спомена, че има радиостанция в колата — обърна се Грант към Джексън. — Можеш ли да я използваш, за да вдигнеш под тревога американската главна квартира?

Джексън кимна.

— Обаче на самолета ще му трябва малко време, за да стигне до тук.

— Ще ги пресрещнем на половината път. От другата страна на планината има летище. Сигурно не фигурира в техните карти, но се намира приблизително между селата Ениспе и Страти в долината.

Джексън го погледна смаяно.

— Откъде знаеш?

— Използвах го през войната.

Американецът може би се готвеше да спори, но в същия миг силна експлозия разтърси всекидневната под тях. Облак прах и късове мрамор се разлетяха в коридора. Въпреки пищенето в ушите Грант чу викове пред терасата и още изстрели. Те се втурнаха надолу по коридора покрай безоките мраморни глави. Древните герои ги гледаха отвисоко, замръзнали в своите битки. Спряха в края при ъгъла, който водеше към входната врата и главното стълбище.

— Дай си шапката — нареди Грант и Джексън му я даде.

Един бюст на Сократ стоеше на височината на гърдите върху колона в началото на коридора. Грант му нахлупи меката шапка, след това клекна и започна да бута колоната, която се плъзна леко по полирания мраморен под към фоайето…

Пукотът на два изстрела почти се сля в един: някой стреля с пистолет и куршумите изкопаха мрамора. Половината от дясната буза на Сократ се откърти и падна на пода. Преди да се строши, Грант скочи зад колоната, пъхна цевта на уеблито в тесния процеп между нея и стената и стреля два пъти. Меката шапка падна на пода, а при входната врата нещо по-тежко се сгромоляса с тъп звук.

Грант стрелна поглед към Джексън.

— Прикривай ме. — Изскочи във фоайето и се хвърли зад стълбището. Никой не стреля по него. Надникна иззад една колона. Труп в зелена камуфлажна униформа и червена звезда, зашита на ръкава, лежеше с разперени крайници на прага. Там нямаше други хора.

Грант махна на Джексън да тръгне. Американецът спринтира през фоайето, прилепи се до стената при входната врата и рискува един бърз поглед навън.

— Колата още ли е там?

— Да, но не виждам Кирби.

— Важното е радиостанцията да е там.

След знак на Грант Джексън се хвърли навън през входната врата и се претърколи по стълбите до колата. След това потърси укритие зад задната гума. Грант зачака да се посипят куршуми, за да отговори веднага на огъня, но явно никой не ги беше видял.

Джексън се промъкна до багажника и измъкна преносимата радиостанция. Преви се под тежестта й и с мъка я пренесе при стоповете на пакарда, за да провери дали има някаква опасност. Потрепери, защото трупът на лейтенанта лежеше прострян на земята и кървеше в чакъла.

Но сега нямаше време за скръб. Зад един от живите плетове нещо се раздвижи. Грант го забеляза, излезе през вратата и стреля два пъти, давайки достатъчно време на Джексън да изтича нагоре по стълбите. Той залитна под протегната ръка на Грант с револвера и падна на колене.

— Внимавай да не я счупиш — каза Грант, след това стреля още веднъж и блъсна вратата да се затвори. — Поискай от главната ви квартира да изпратят самолет на това летище. Ще ги намерим там. След това открий някоя задна врата и се измъквай оттук. — Насочи поглед към Марина. — Ти ще дойдеш с мен.

— И къде ще ходите? — попита Мюър, изглежда го беше яд, че получава заповеди от Грант.

— Отиваме да намерим плочката.

Грант и Марина оставиха другите и се втурнаха нагоре по извитото стълбище. Щом се качиха на първия етаж и продължиха нагоре, звуците зад тях избледняха и утихнаха. Стъпалата свършиха на следващия етаж с квадратна площадка и коридори, водещи наляво и надясно, и кръгъл прозорец по средата, който гледаше надолу към градината и автомобилната алея. Грант надникна през него.

Продължаваше да вали силно, земята се бе превърнала в грубо платно от зелени и сиви петна, но на него му се стори, че видя група мъже, които се криеха зад подпорната стена под автомобилната алея. Проблесна нещо, което не беше светкавица, и се чу пукот, който не беше гръмотевица. Реши, че няма смисъл да рискува изстрел. Беше прекалено далече за револвера, а и не искаше да издаде местоположението си.

— Къде каза Сурсел, че държи плочката?

Въпросът на Марина го върна обратно към предстоящата задача.

— Източното крило. — Замисли се за миг, след това посочи надясно. — Натам. И още нещо… мисля, че каза да гледам за горгона. Имаш ли представа какво означава това?

— Горгона е чудовище, жена със змии на главата вместо коса, бивници вместо зъби и бронзови лапи вместо ръце.

— Сигурно е била гадна кучка.

— Тя е въплъщение на всичко, от което се страхуват в женската сексуалност. Един неин поглед е можел да те превърне в камък. — Тя му метна поглед, който не беше далеч да постигне същото въздействие.

Поеха надолу по коридора и отваряха всяка срещната врата. Тази част от къщата изглежда не беше ползвана често — спални с голи матраци, бани, в които ваните бяха пълни с прах, но въпреки това беше изложено цяло съкровище от артефакти. По-голямата част беше керамика, а не скулптури: вази, амфори, стомни и делви със смайващо разнообразие от форми. По извитите им страни герои водеха умалените си битки. По стените висяха още картини: издължени портрети, рамкирани с тежко злато. Грант ги оглеждаше, търсейки горгоната. Никоя от жените не се вписваше в описанието. Те се изтягаха върху ивици тежки тъкани, без да ги е грижа за голотата им, и гледаха, докато сериозни герои водеха битки. Един от мъжете беше яхнал крилат кон и забиваше копието си в някакво създание, което приличаше на чудовищен хибрид между лъв, козел и дракон.

Грант повика Марина.

— Да не е това?

— Не, това е химера. В митовете горгоните са нейни лели.

— Забелязвам семейната прилика. Ти откри ли нещо?

— Не.

Стигнаха края на коридора. Огромен портрет в цял ръст покриваше почти напълно стената, но жената на него съвсем не беше чудовище. Кожата й беше бледа като лед, а очите сини и пронизващи. Носеше островръх шлем и сребърен нагръдник от люспеста броня, а в ръцете си държеше копие и щит със сложна украса. Грант предположи, че това е Британия, но не можеше да си представи защо един французин ще я иска в дома си.

— Може би има нещо на някоя от делвите — предположи Марина. — Аз не ги огледах. Може би…

Викове в стълбищната шахта пресякоха думите й.

Грант се обърна.

— Погледни картината.

— Не искам да те притеснявам, но проблемите ни не идват оттам.

— Погледни картината — повторя тя настоятелно. Хвана го за рамото и го завъртя. — Щита.

Стъпките се чуваха все по-ясно. Поне двама — предположи Грант. Те се спряха на долната площадка и Грант ги чу да се съвещават с приглушени гласове. Неохотно погледна към онова, което Марина сочеше. Щитът стигаше почти до главата му и беше толкова близо, че можеше да види отделните точки сива и бяла боя. И тогава я видя. В центъра на щита, изковано релефно, но сякаш със свой собствен живот, едно смразяващо лице се показваше от метала. Пепелянки се виеха от главата й, извити бивни висяха от устата като ками. Но най-ужасното нещо беше нейното изражение, изкривено в озъбена, безкрайна, непреклонна омраза. Макар да беше само нарисувана, Грант почувства как тялото му изтръпва.

— Жената с щита е Атина. Когато Персей убива горгоната Медуза, той отрязва главата на чудовището и я занася на богинята, която я слага на щита си. Това е горгоната.

Грант хвана богато украсената рамка и откачи картината. Съвсем тънка цепнатина очертаваше врата в гладката стена отзад, а една малка ключалка очакваше ключето.

— Побързай — подкани Марина.

Изглежда единият от двама мъже беше тръгнал да провери първия етаж, а другият продължи да се качва нагоре. Грант чу как човекът зави, когато стигна на площадката точно под техния етаж.

— Дай ми револвера.

Грант подаде на Марина уеблито, след това извади ключа на Сурсел от джоба си и го пъхна в ключалката. Механизмът се задвижи гладко. Чу щракването на езичето и натисна вратата.

Тихо скърцане се понесе по коридора, когато пантите се завъртяха. За миг Грант замръзна, питайки се дали другите са чули звука. След това реши, че е твърде късно да се тревожи за това. Той опря рамо във вратата и я блъсна навътре. Тя се отвори със силно скърцане в знак на протест. Това унищожи всякакви остатъци от надеждата, че не са ги чули, но вратата беше отворена.

— Хайде — извика Грант.

След като бутна Марина през прага, той се хвърли напред точно в мига, когато един автоматичен откос преряза коридора. Врагът се криеше зад последната колона на перилата. Беше показал оръжието си иззад нея и стреляше напосоки. Делви и вази се пръскаха в облаци червеникав глинен прах, а броните на нарисуваните герои бяха раздрани от дупки. Грант и Марина едновременно блъснаха вратата да се затвори точно навреме, за да чуят първите куршуми да се разплескват в нея. Тя потреперваше от ударите, но нито един не успя да премине. Грант я заключи отвътре. Едва тогава се обърна да погледне къде ги беше довела съдбата.

Първото му впечатление беше, че се намират в нещо като параклис. Преценката на Марина се оказа по-точна: намираха се във вътрешността на умален храм. Коринтски колони се издигаха от двете страни на тясното и високо помещение. Те завършваха с ниски релефни фризове, които според нея не бяха репродукции. В далечния край под високия покрив Сурсел май беше монтирал целия фронтон на класически храм в комплект с мраморна плоча с богове. Високи остъклени шкафове бяха разположени в празното място между колоните. В долната им част имаше чекмеджета, горните рафтове стенеха под тежестта на скулптурите, съдовете и фигурките, които бяха подредени по тях. Някои бяха толкова високи, че в ъгъла стоеше дървена стълба, с която да бъдат достигнати. Нямаше прозорци, но високият покрив беше направен от стъкло, като онези в оранжериите или зимните градини.

— Тия неща не изглеждат много ценни — каза Грант, докато оглеждаше подредените експонати.

Сравнени с фино украсената керамика във фоайето или мраморните глави с естествени размери на долния етаж, тези експонати приличаха повече на детска игра. Фигурите на каменните плочи не показваха характер или уникалност, делвите бяха украсени с дебели негледжосани цветни ивици.

Марина взе една фигурка — позната форма, богинята с протегнати ръце, макар и без подробностите на онази, която бяха намерили в критската пещера.

— Това е най-ценната част от сбирката на Сурсел. Всички неща, с изключение на фриза, са от края на микенската цивилизация.

Тя издърпа едно от широките ниски чекмеджета. Върху тъмносиньо кадифе лежаха четири глинени плочки с големината на пощенска картичка, покрити с дребните драскулки на линейна писменост Б. Тя погали с пръсти една от тях, усещайки писмената като грапавостта на кожа. Изстрелите в коридора отвън бяха утихнали. Единственият шум в помещението беше трополенето на дъжда по оберлихта. И той беше по-слаб, сякаш валежът утихваше, но може би просто така им се струваше след оглушителната стрелба.

— Сигурно са отишли да извикат подкрепления — предположи Грант, когато тръгна да проверява чекмеджетата едно по едно, започвайки от едната страна на помещението.

Марина се захвана да прави същото от другата, но по-бавно и методично. Не във всички чекмеджета имаше плочки. Някои бяха пълни с фигурки, каменни плочи или брошки. Част от експонатите бяха здрави, от други бяха останали само парченца.

— Ето я! — Марина вдигна парчето от чекмеджето пред нея и го обърна. Макар да знаеше какво да очаква, все пак ахна. Ето я рисунката в същия стил като онази, която ги беше отвела до пещерата на Крит. Очертанията бяха избледнели с времето, но мислеше, че различава лодка, зигзагообразните линии на вълните и бичи рога.

Грант притича, хвърли бегъл поглед и подкани:

— Давай да се махаме от тук.

Изведнъж помещението сякаш се затресе, когато няколко откоса се впиха във външната врата, приглушено и глухо като удари с дървен чук. От каквото и да беше направена, засега вратата изглеждаше достатъчно здрава, за да ги удържи.

— Върнаха се — отбеляза Грант.

— Как ще се измъкнем?

Грант извади револвера.

— Закрий си очите.

— Какво?

— Гледай надолу. — Без повече обяснения той вдигна оръжието и стреля три пъти в стъкления таван. После прегърна Марина през кръста, защитавайки я с тялото си от водопада стъкло и дъжд, които се посипаха отгоре. Когато стъклата престанаха да падат, Грант погледна нагоре. Дъждът нахлуваше през една назъбена дупка в стъкления покрив.

Той взе изправената в ъгъла дървена стълба и я премести под дупката. Залюля се опасно, докато се изкачваше между изложбените витрини все по-високо и по-високо. Но височината на стълбата не беше достатъчна. Дори от последното стъпало не му достигаше близо метър.

Цялото помещение сякаш се измести с няколко сантиметра, когато силен взрив разтърси двореца. Експонатите загракаха в своите чекмеджета и няколко парчета стъкло от покрива паднаха на пода. Грант се олюля насам-натам като в края на въже. Марина се хвърли напред отчаяно, опитвайки се със собствената си тежест да подпре стълбата. Зад нея вратата беше почти изкъртена от пантите.

— Опитват се да я взривят — извика тя нагоре.

— Знам.

Грант се огледа трескаво. На рафта в стената видя старо метално острие, което някога може би е било меч. Взе го и го пъхна в рамката, където досега беше стояло строшеното от него стъкло.

— Пази се — извика, защото отново започнаха да падат парчета.

Дъждът валеше пред дупката в покрива и пълнеше очите му. Острието се хлъзгаше в ръцете му и ризата лепнеше мокра по кожата, но той успя да махне повечето от назъбените стъкла по рамката.

— Дръж здраво.

Той остави древното острие, пусна края на стълбата и се подпря на стената. С две бързи стъпки изкачи последните две стъпала като въжеиграч, след което се оттласна, за да се хване за рамката на оберлихта. Пръстите му се впиха в нея и едва не се пусна още на секундата — все още от оловната заливка стърчаха остри стъкла. Те се забиха в дланите му, той изстена и по ръцете му започна да се стича кръв. Грант стисна зъби. Беше все едно да се набираш върху назъбеното острие на боен нож, но нямаше път за отстъпление. Блъскането по вратата се усилваше. Той се набра през отвора и се прехвърли на покрива, и рухна в бъркотия от кръв и вода.

Нямаше време за почивка. Надникна през дупката в стъклото. Марина стоеше в основата на стълбата и му се стори много дребна и уплашена.

— Качвай се — извика й сред шума от дъжда. Зад нея една черна муцуна се беше промъкнала през цепнатината между извитата навътре врата и касата. Оръжието стреля, но ъгълът беше прекалено малък и куршумът улучи една от витрините вместо Марина. Нещо древно и безценно се разби на прах и малки късчета.

Марина се закатери по люшкащата се стълба. Грант свали колана си и го сложи върху рамката, за да предпази ръцете й от строшеното стъкло. След това се протегна надолу колкото можа повече.

Замъкът отново се разтърси и този път Грант видя жълтите пламъци на експлозията да лижат около вратата и след това взривната вълна я събори навътре. Марина скочи, стълбата се залюля, наклони и след това падна назад върху каменния саркофаг в средата на помещението. Ръцете на Грант се сключиха около китките на Марина. Дланите му бяха нарязани и кървави и за миг усети пронизваща болка и ужасното, спиращо сърцето усещане как се изплъзват от пръстите му. Тогава тя заби нокти в неговата плът, а той стисна по-здраво. Тя престана да се хлъзга надолу и се прехвърли през хребета на покрива в мига, когато първият от враговете им нахлу през взривената врата, и докато се оглеждаше и се питаше къде може да са отишли, Грант му пусна два куршума в черепа.

— Това ще подобри съотношението на силите — обясни той и зареди револвера.

Двамата се втурнаха към задния край на покрива и погледнаха надолу. Пространството зад замъка не беше толкова добре поддържано както предната градина. Там се простираха морави, които завършваха изведнъж при първите редици дървета от боровата гора. Три подгизнали фигури се криеха между дърветата.

— Този път ти си първа.

Грант почти изблъска Марина през покрива, когато намериха улука. Щом краката й докоснаха земята, той я последва, пързаляйки се надолу по гладката метална тръба, като се опитваше да не обръща внимание на паренето в дланите. Всеки, който надникнеше през прозореца, можеше лесно да ги застреля, но това беше риск, който се налагаше да поемат. Затичаха се през моравата, краката им потъваха в меката почва, докато най-сетне успяха да се хвърлят под защитата на дърветата.

— Радвам се, че успяхте. — Мюър беше свит зад ствола на един бор, а пистолетът му сочеше към замъка, готов да отговори на огъня. — Божичко, изглеждаш ужасно.

— Намерихте ли плочката? — попита Джексън иззад една скала.

Марина извади влажната плочка изпод колана си и я подаде на Рийд. Ръцете на професора, бели и подпухнали от влагата, потрепериха, когато я взе.

— Успя ли да вдигнеш под тревога главната ви квартира?

Джексън кимна.

— Нямат представа къде е твоето летище, но ще изпратят една „Дакота“ на посоченото място. Това е добрата новина. Лошата е, че според тях червените са плъзнали из цялата планина като екзема. Не са сигурни дали ще успеем да преминем. Другата лоша новина е, че този следобед провеждат въздушно нападение срещу комунягите… Човекът в главната квартира обеща, че ще се опитат да върнат бомбардировачите… — Той вдигна рамене. — Но аз ти донесох това. — Джексън подаде автомата „Стен“ на Грант. — Има само един пълнител, затова не прекалявай, освен ако не се наложи.

Грант пъхна револвера в кобура и пое автомата.

— Аз ще остана, докато вие се оттегляте.

— Не — заяви твърдо Джексън, — ти си единственият, който знае къде е шибаното летище. Идваш с нас.

— Тогава да тръгваме.