Изгубеният храм

19.

Хотел „Великобритания“, Атина

— Божичко, много ти се удава да създаваш бъркотии.

Намираха се в една стая на хотел „Великобритания“. Мястото далеч не беше толкова велико, колкото звучеше наименованието му. Приемайки името за чиста монета, британската армия се беше нанесла тук след освобождението през 1944 г. и все още не си беше отишла напълно. Стаи се реквизираха, инсталации се местеха, стени се събаряха, мебели се подменяха, издигаха се разделителни стени и се срутваха, и в резултат луксозният апартамент сега се беше превърнал в претъпкана канцелария, нищо че стените бяха покрити с орнаментирани тапети, а от тавана висеше кристален полилей.

Грант седеше на корав дървен стол. Беше неудобен като онзи, на който го бяха сложили да седне, когато за пръв път срещна Мюър в Палестина. Но за разлика от тогава сега Мюър беше ядосан.

— Двама мъртви руснаци гният на улицата и всички, като се почне с шибания британски посланик и се свърши със скапания библиотекар, искат да знаят как са се озовали там.

Грант се опита да се намести по-удобно на стола и скръсти ръце на гърдите.

— Значи са били руснаци?

— Очевидно не могат да говорят, но колата е регистрирана на Понтийската корабна компания, която е местното прикритие на съветската държавна сигурност. Цигарите, монетите и обичайните дреболии в джобовете им сочат в същата посока. — Забеляза, че Грант го гледа изненадано. — Защо? Да не би да си очаквал Армията на спасението?

— Крадецът, техният съучастник, беше германец. Аз се блъснах в него на входа, преди да избяга с чантата.

— Жалко, че не можа да го гръмнеш и него. Успя ли да го разгледаш поне?

— Пясъчноруса коса, червендалесто лице, набит. Ще го позная винаги, стига да го видя отново.

Мюър присви очи.

— Така ли? — Той отвори чантата си и измъкна едно дебело досие, започна да го прелиства, докато не намери търсената страница. След това я подаде на Грант. — Какво ще кажеш за този?

За разнообразие снимката беше добра и ясна, обектът беше позирал, а не беше сниман тайно. Но това не я беше направило по-привлекателна. Мъж във военни бричове и ботуши за езда стоеше на върха на купчина пръст и отломки. Държеше лопата, която беше забил в земята — завоевател, който издига флага си над останките от покорения от него град. Беше по-млад, по-слаб и привлекателен от мъжа, когото Грант беше блъснал на излизане от библиотеката, но нещо в гордото лице, което се усмихваше към камерата победоносно, беше останало непроменено.

— Той е. Кой е човекът?

— Клаус Белциг. Археолог, нацист — изобщо отвратително същество. Досието пристигна тази сутрин с дипломатическата поща.

— Спомена, че е изчезнал от Берлин през 1945. — Мозъкът на Грант работеше бързо. — Ако придружителите му са били руснаци…

— Трябва да са го изкопали в Сибир, размразили са го и са го докарали да помага в лова. Те са наясно какво търсят.

— Белциг е човекът, намерил плочката.

— И сега си я върна.

Нещо свързано с плочката предизвика пристъп на тревога, една наполовина завършена мисъл, която Грант не успяваше да довърши. Преди да успее да се съсредоточи, Мюър продължи.

— Можеше да бъде и по-лошо. Рийд каза, че вече е разчел писмената върху плочката. Ако той не може да дешифрира написаното, предполагам, че и те няма да успеят.

Другата половина. Изведнъж на Грант му стана ясно какво го тревожи и му стана гадно от мисълта.

— Молхо не е казал на Белциг, че е разделил плочката на две. Белциг е смятал, че е здрава и Пембертън е купил цялата плочка.

— Е, и?

— Сега вече знае и ще подгони Молхо.

Мюър стана и отиде в предната стая, вдигна слушалката и нареди:

— Хотел „Евридика“! — Докато чакаше да го свържат, барабанеше с пръсти по писалището, след това махна на Грант да се приближи, подхвърли му слушалката и обясни: — Ти говори с тях, защото знаеш езика.

— Обажда се Грант от трийсета стая. Някой да е оставил някакво съобщение за мен?

— Един момент.

Грант покри с длан микрофона, докато чакаше.

— Успяхте ли сутринта с Джексън да намерите клуба на Молхо?

Мюър кимна.

— Капаци, решетки, катинари — никой вкъщи.

Грант му махна да замълчи, защото чу, че момичето от рецепцията се връща.

— Не, нямате съобщения.

Затвори, след това набра отново оператора и поиска номера на клуб „Харон“. Остави телефона да звъни безспирно, докато звукът не се превърна в ехо, отекващо в мозъка му.

— Ало? — Глас на жена, сънлив и изпълнен с подозрение.

— Молхо там ли е?

Никакъв отговор.

— Ако дойде, кажете му, че се е обаждал Грант. Трябва да говоря с него. Много е важно. Разбрахте ли?

Жената затвори.

Не можеше да отиде в библиотеката, затова се върна в хотела. Легна на леглото и се опита да заспи. Би трябвало да е уморен, но гонитбата на Белциг го беше претъпкана с адреналин. Слънчева светлина проникваше през тънките жълти пердета — разлята и вечна. Някой, вероятно Рийд, беше оставил на нощното му шкафче книга — превод на „Илиада“. Грант я взе и започна да прелиства страниците. В един момент трябва да беше заспал, защото го събуди чукането по вратата. Той скочи от леглото, грабна револвера и се промъкна по килима до вратата.

— Кой е?

— Аз — чу се гласът на Мюър. — Вземи си шапката и револвера. Човекът на Джексън току-що се обади. Молхо е пристигнал в клуба.

Двамата излязоха почти на бегом от хотела. Около рецепцията цареше някаква бъркотия, а когато минаха, на Грант му се стори, че едно от момичетата го вика по име, но той вече беше наполовина излязъл от вратата и не й обърна внимание. Мюър подкара един предвоенен „Уолсли“, беше го взел от гаража на посолството. Шофирането му беше така агресивно, както и цялото му държане — подгони колата по крайбрежния булевард, без да се съобразява с летовниците, магаретата и пешеходците, които съставляваха основната част от движението.

Когато стигнаха до „Харон“, разбраха, че нещо не е наред. Пред входа на пасажа беше спрял военен джип и го препречваше. Един американски войник го пазеше, а друг пехотинец стоеше на пост пред стъпалата, които се спускаха към входа на клуба.

Пехотинецът при джипа пристъпи към уолслито и едва не беше сплескан от шофьорската врата, когато Мюър изскочи от колата.

— Тук ли е Джексън?

Американецът ги чакаше вътре заедно с един мъж в син костюм, когото Грант не познаваше. Димът от предната вечер още изпълваше помещението, но музикантите ги нямаше. Столовете бяха обърнати и подредени върху масите, а краката им стърчаха във въздуха като бодлите на морски таралеж; половин дузина пюпитри бяха прибрани зад завесата; бърсалка за пода се оттичаше в кофата. По някакъв странен начин всичко това напомни на Грант двореца в Кносос. Някой археолог можеше да намери тези артефакти след хиляда години и никога да не успее да разбере какво се беше случило тук.

Молхо лежеше в средата на помещението под бяло платно — покривка за маса, която някой се беше сетил да сложи върху му. Не можеше да е мъртъв от дълго време. Червени петна покриваха покривката — сякаш някой невнимателен келнер беше разсипал кана с вино, а изпод края й набъбваше растяща черна локва.

— Ужасна работа — каза Джексън. — Те наистина са му разказали играта. Зъбите, ноктите, цялата програма. — Говореше жестоко безстрастно, като търговец, който представя сметката. — Каквито и тайни да е криел, бъдете напълно сигурни, че ги е споделил с тях. — С върха на обувката повдигна края на покривката, за да открие лицето. — Това ли е той?

Лицето на Молхо представляваше ужасяваща гледка. Грант беше виждал и по-страшни през войната, макар и не много, и това беше достатъчно, за да успее да запази самообладание.

— Да, това е той. Горкото копеле. — Мъжът му беше допаднал за краткото време, което бяха прекарали заедно. Изглеждаше непоносимо жестоко, че беше оцелял през войната и всички нейни ужаси, за да намери края си по такъв начин. Да, но светът, както го познаваше Грант, можеше да бъде непоносимо жестоко място. — Покрий го, за бога!

С обувката си Джексън бутна покривката обратно на място.

— Майк — посочи той към мъжа със синия костюм — наблюдаваше клуба. Когато Молхо пристигнал, хукнал да търси телефон, за да ми се обади. Пропуснал е да види как лошите момчета влизат. Срам!

Майк направи гримаса.

— Не разбрах, че са вътре, докато не излязоха. Скочиха в един черен мерцедес и си заминаха.

— Видя ли номера? — попита Мюър.

— Видях го, но… — мъжът се размърда неловко — тези проклети гръцки букви. Човек не може да ги разпознае.

— Молхо имаше черен мерцедес — намеси се Грант. Съобщи им номера, беше го запомнил — друг навик, който беше усвоил в Дирекцията за специални операции.

— Ще накараме местните ченгета да го включат в списъка за издирване. Вероятно нищо няма да излезе, но трябва да опитаме. Имаме хора на пристанищата и летищата, които вече са вдигнати под тревога. Може би нападателите ще се появят на някое от тези места.

— Сигурно все някъде ще се появят — сухо каза Мюър. — Мисля, че руснаците са дошли тук, за да зададат същите въпроси, които и ние искахме да му зададем. Също така мисля, че не са го оставили да умре, преди да са получили отговорите. След смъртта на Молхо д-р Белциг е нашата единствена връзка с другата половина на плочката.

— Ти смяташ, че трябва да го търсим? — Три чифта очи се обърнаха към Грант. — Дори Белциг да разполага с цялата плочка, той няма да може да я прочете. И тогава кого ще иска да пипне?

Джексън и неговите хора останаха да претърсят сградата за архив, какъвто беше възможно Молхо да е имал. Мюър и Грант отидоха с колата до библиотеката, за да вземат Рийд и Марина. Никой не продума, докато се връщаха по крайбрежния булевард в хотела. Над морето висеше ниска мараня, замъглявайки силуетите на островите на хоризонта. Тя улавяше лъчите на залязващото слънце и ги смесваше в мъглявина от розово и златисто, която се оглеждаше във водата.

Четиримата влязоха мълчаливо в хотела. Грант си мечтаеше за хладен душ и чаша студена бира. Ала когато минаваха край рецепцията, едно от момичетата изскочи иззад плота и го заговори:

— Господин Грант, има съобщение за вас — и пъхна лист хартия в ръката му.

На него имаше само една дума, грижливо изписана с главни букви на латиница. Който и да я беше написал, очевидно бе имал трудности с непознатата азбука: грижливите чертички и несигурните заоблености напомняха на детски почерк: СУРСЕЛ.

— Вие ли приехте съобщението? — попита Грант момичето.

Тя кимна.

— По телефона. Той го продиктува много грижливо.

— В колко часа?

Тя посочи малката бележка в ъгъла на листа: 13:47. Сигурно беше звъннал точно преди да пристигнат руснаците. Грант изстена, когато си спомни вида на трупа.

— Какво е това? — Мюър издърпа бележката от ръката му. — Сурсел? Какво, по дяволите, значи пък това?

— Може би е името на мъжа, който е купил другата част.

— Мамка му, и как ще го намерим? Ще разлистим телефонния указател на Париж? Или да звъннем във френското посолство?

Мюър му обърна гръб отвратен. Марина изведнъж се развълнува. Тя бръкна в дамската си чанта и измъкна малкия бележник, който използваше в библиотеката. Започна да прелиства страниците и после спря. Без да каже и дума, го подаде на Грант, като с два пръста го държеше да не се затвори.

Страницата беше изпълнена с нейния ситен и спретнат почерк. Всичко беше на гръцки, като се изключи една дума, която се заби като куршум в челото на Грант: Сурсел.