Изгубеният храм

21.

Настаниха се на коравите мебели. Икономът постави още една цепеница в огъня и се оттегли. Сурсел гледаше Рийд, както и всички останали. Всички усещаха, че е нужна необикновена сила, за да си съперничиш с французина на негова територия.

— Професор Рийд, вашето идване е чест за мен. Трябва да знаете, че се възхищавам от вашите научни трудове. Но кои са вашите приятели?

Рийд се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Господата Джексън и Мюър са представители на американското и съответно на британското правителство. Госпожица Папагианополу е била сътрудничка на Джон Пембертън, английския археолог на Крит, преди той да умре. И… — той замълча, защото не можа да измисли точно описание — господин Грант.

Сурсел стрелна Грант с преценяващ поглед — не враждебен, но предпазлив.

— Добре дошли. Бихте ли желали малко коняк или калвадос?

— Не, благодарим ви — отговори Рийд от името на всички, въпреки че Грант с благодарност би изпил нещо сгряващо.

— Добре. — Сурсел се излегна отново на своя шезлонг, намествайки се като котка. От масичката за сервиране до него взе дълго сребърно цигаре, пъхна цигара в него и си дръпна дълбоко. Ореол от цигарен дим се изви около главата му.

Всички го чакаха, но той изглеждаше напълно съсредоточен и сякаш беше забравил за тяхното присъствие.

— Преди шест години сте купили една минойска глинена плочка в Атина от антиквар на име Молхо — започна Рийд предпазливо, като студент, който чете лошо подготвената си писмена работа пред курса.

Сурсел вдигна рамене, обикновения начин за изразяване на безразличие.

— Плочката не е била цяла — продължи Рийд. — Била е счупена на две.

— От антикваря, който ви я е продал — добави Грант.

Очите на Сурсел заблестяха като змийски.

— Каза ли ви това? Другото парче е продал на Джон Пембертън.

Погледът на Сурсел се спря на Марина.

— Вие видяхте ли я? Имате ли доказателства?

— Плочката беше у нас допреди два дни. Един германец ни я открадна, макар че може да се каже, че просто си я е взел обратно, защото той я е намерил.

— Как изглеждаше?

— Толкова голяма — показа размерите Рийд с ръце. — Десетина реда с линейно писмо Б на лицевата част. На задната — избеляла рисунка, изобразяваща обичайната иконография, свързана с минойските светилища. Предполагам, че вашата изглежда по същия начин. Може би като тази?

Той измъкна снимката на Пембертън, сега с изръфани краища и омачкана, и я подаде на натурализирания грък.

Сурсел я погледна само с крайчеца на очите си.

— Това може да е кой знае какво. Имам множество екземпляри в моята сбирка. Мисля, че това е най-добрата частна сбирка от минойски артефакти в света. Частна колекция — подчерта той. Малки облачета дим излизаха от устата му, докато говореше. — Тя не е за обществен достъп.

— Ние не сме обществото — възрази Грант. — А и не сме единствените, които ще дойдат тук, за да търсят плочката. Защо не звъннете в атинската полиция, за да научите какво се е случило с Молхо? Вече беше изгубил една ръка, докато ви е защитавал от Белциг. Знаехте ли това? — Грант погледна французина в лицето — кожата му беше като почистен за ново писане пергамент и реши, че вероятно знае. — Сега загуби живота си, но този път не е могъл да ви предпази. Белциг знае, че парчето е у вас. И ще дойде тук. Вероятно вече е на път. Искате ли да научите какво е направил на Молхо? Никак не е приятно.

— А ако ви я покажа? Какво ще направите с познанието, което ще придобиете? Чудя се знаете ли изобщо какво в действителност търсите? — Сурсел погледна Грант с пронизващ поглед, не получи отговор, и се отвърна презрително.

— Белия остров — каза Марина. Тя не отмести очи от Сурсел, пренебрегвайки подозрителните погледи, които й отправиха останалите. Сурсел издържа на погледа й. Устата му се повдигна в ъгълчетата, сякаш се усмихваше, но Грант не можеше да каже дали това се дължи на уважение, или на някаква негова лична и известна само на него победа. — Белия остров е вечното жилище на Ахил, където неговата майка го пренася след смъртта му пред Троя. Също така е мястото, където се слага начало на геройския култ към него. В плочката е ключът за намирането му.

Сурсел се изсмя леко подигравателно.

— Може би? Но как ще я разгадаете? Намерихте ли кода на минойската писменост? — Той прочете отговора по техните лица. — Да, мисля, че не сте. Мнозина са се опитвали да я разчетат. Аз лично съм опитвал, и то много пъти. Плочките са като жените. Притежаваш тялото й, но тя запазва своите тайни за себе си.

Той издуха кръгче от цигарен дим.

— Знаете ли какво е представлявал оригиналният музей? Не е бил изложбена зала, където невежите маси могат да влизат и да зяпат реликви, които никога няма да разберат. Бил е храм на музите, музейно светилище на богинята на паметта. Мъжете, които работели там, били свещен орден от жреци и поети — не излетници, които плащат няколко монети, за да бъдат забавлявани.

— Да, но и ние не сме туристи — изтърси Джексън. — Професор Рийд е от Оксфордския университет.

Сурсел се засмя.

— Бил съм в Оксфорд. Когато бях младеж, посетих всички столици на науката. Бях в Париж, Берлин и Оксфорд. Седях в краката на големите учени и ги питах за Троянската война. Те ми се смееха. Дори след като Шлиман доказа, че Омир е бил прав, пак не можаха да го приемат. Плетяха лъжи за него: че е подправял своите открития с джунджурии, които купувал по атинските пазарища. Че отчетите за разкопките му са измислици, че не може да различи отделните слоеве на своите открития. Клевети. Когато тръгна за Троя, те твърдяха, че нищо няма да намери. Когато откри не един, а половин дузина градове, казаха, че нито един от тях не може да бъде търсеният — били или твърде стари, или твърде късни или че няма следи от война. Подиграваха му се, защото въображението им беше прекалено слабо, за да вярват. Същите тези хора сметнаха, че аз съм друг Шлиман — малко момче с пари, което ще използва богатството си, за да строи измислени замъци. Те нямаха време за героите. Те са дребни хорица с посредствени умове, които не могат да разберат истинския размах на героите. Тези хора не са достойни. Затова реших, че доколкото мога, ще събирам реликвите от епохата на героите и ще опазя тяхната памет с почести.

Между другото, Белия остров не е скрит, както и Троя и Микена не бяха скрити. Ако хората са изгубили пътя до него, причината е, че не вярват. Помните ли историята на Касандра, троянската прорицателка, чиято съдба била да казва истината, но никога да не й вярват? Тя е истинската героиня на тази история, а не Елена, Ахил или Одисей. В продължение на три хиляди години истината в приказката за Троя е била известна на всяко поколение, ала в своето малоумие то отказвало да повярва в нея.

— Но всички първоизточници си противоречат — възрази Марина. — В зависимост от това на кого вярвате, на Плиний, Павзаний, Ликофорн, Страбон или Ариан, островът може да лежи пред устието на Дунав или Днепър, или някъде в открито море.

Сурсел кимна. В неговото одобрение имаше нещо почти бащинско, баща, който се възхищава на своята скъпа дъщеря, но същевременно и нещо ненаситно, глад да я подмами. Той стана и отиде до библиотеката до стената, измъкна тънък кафяв том от един от рафтовете и го сложи на ниската масичка в центъра на помещението. Грант видя на корицата името на Сурсел, изписано със златни букви. Домакинът го разгърна до мястото, където имаше карта, разположена на две страници, и ги натисна, за да изправи гръбчето на книгата, докато другите се приближиха, за да може да виждат.

— Черно море. — На дебелата кремава хартия то приличаше на някакъв телесен орган с различните реки, протоци и притоци, които наподобяваха вени, вливащи се в него. — Ето — посочи той северозападния край — устието на Дунав. А тука — пръстът легна на най-северната точка — Днепър. А между тях почти по средата — Днестър. Между всяка от реките разстоянието е около сто километра. Тогава…

Той извади дървен компас от метална кутия.

— Госпожице, може да ни покажете къде са петстотин стадия от устието на Днестър.

Марина калиброва компаса според мащаба на картата, след това го постави в центъра на малкото заливче при устието на Днестър и го завъртя. Колебливият кръг, който очерта, докосваше устията на Дунав и Днепър.

— Не виждам как това ще ни помогне — обади се Рийд.

Сурсел не му обърна внимание.

— Плиний е, как му казвате вие, дезинформатор. Тук — той почука по устието на Днепър със сребърен молив — е била гръцката колония Олбия. Основана е през шести век преди Христа от колонисти от Милет, които идват да търгуват със скитите кожи и скъпоценни камъни. Ахил бил местният герой, светецът покровител, разбирате ли? Те вдигат малък храм в негова чест на островче, където реката се влива в морето. Обаче го правят, защото историята за Белия остров вече се знае, защото Ахил вече е свързван с това място. Векове по-късно писатели и географи си спомнят историята за Белия остров, спомнят си, че е имало храм на Ахил на остров близо до Олбия, и решават, че това трябва да е той.

— Щом като не е там, трябва да е при устието на Дунав.

— Възможно е. Така смятат Павзаний и Ликофорн, а в устието на Дунав има множество острови. Павзаний обаче никога не е посещавал Черно море. Той повтаря онова, което е прочел в един много по-стар източник. И бърка при превода. Правилният прочит е не „при“, а „срещу“ устието на Дунав.

С пръст Марина проследи дъгата, която беше очертала с молив — навън от устието на Дунав през открито море и обратно към северния бряг. Пръстът й се плъзгаше по картата и след това в най-северната точка на кръга се спря за миг — на върха на нокътя й, почти заличена от моливната линия, една черна точка петнеше хартията. Можеше да бъде както мастилено петънце, така и наплюто от мухи, обаче, когато Марина се взря по-внимателно…

— Това е остров. — Тя започна да мига, за да приспособи зрението си към светлината в помещението. — Как се казва?

— На руски се нарича Змейни, а на турски Иланда. — Сурсел се усмихна на озадачените им физиономии. — И двете наименования имат едно и също значение. Гръцкото име е Офидонис.

— Змийски остров — извикаха Марина и Рийд почти едновременно.

Сурсел кимна.

— Наясно сте какво символизира змията. Тя пълзи и влиза в най-тъмните земни дупки и се спуска до най-дълбоките кътчета, където човек не стъпва. Тя владее силата на смъртта, но и на живота.

— На живота? — попита недоверчиво Грант.

Сурсел начерта една синусоида в ъгъла на страницата, след това я разполови с права черта.

— Нали познавате символа на фармацевтите? Змия, обвита около тояга? Това е древногръцки символ — жезълът на Асклепий. Змията е един от най-ранните символи на примитивния живот — безстрашни, вечни, способни да се прераждат, като отърсят старата си кожа и я оставят зад гърба си. Те също така били свързван с дарбата за прорицание. Змиите близват Касандра, бъдещата прорицателка, по очите и ушите, когато родителите оставят детето само, и оттам идват нейните сили. Жрицата на Аполон в Делфи, Пития, е женски питон с човешки форми, тя изпада в транс, за да направи предсказание.

— Подобно на минойската жена змия — подхвърли Грант.

Изображението на змиите, които се виеха около хълбоците и гърдите й, беше останало запечатано в неговото съзнание.

Сурсел повдигна изненадано вежди — учителят беше изненадан от момчето на последния чин.

— Много добре! Според Ариан в храма на Ахил на Белия остров е имало оракул. Къде е най-добре да се вдигне храм на този безсмъртен герой, къде да е вратата към подземното царство, ако не на Змийския остров?

— Но това е в шибания Съветски съюз — избухна Джексън. Той посочи книгата с пръст. — Нима искате да ми кажете, че през цялото време руснаците са седели върху това нещо?

Отвън светкавици прорязваха нощното небе над долината, а дъждът чукаше по стъклата като куршуми. Звуците на течаща вода ги заобикаляха отвсякъде, струи се стичаха от покривите и улуците и надолу по планинския склон.

— Някой ходил ли е там? — попита Мюър по-спокойно.

Сурсел махна със сребърното цигаре като с диригентска палка.

— През 1823 година един руски офицер от Черноморския флот, капитан Критски, слиза на брега. Той предава своя доклад на някакъв академик на Императорската академия на науките и изкуствата в Санкт Петербург.

И петимата бяха напрегнати, наклонени напред в столовете си. Цепениците изпукаха и избълваха искри, които се завъртяха като вихрушка и изчезнаха в комина.

— Намерил ли е нещо?

— Открил, че островът напълно отговаря на името си. — Сурсел запали нова цигара и я пъхна в цигарето. — Бил пълен със змии. Също така и с много птици. Не можел да направи повече от две крачки, без да стъпи върху тях. Прочетохте ли за това у Ариан? — попита той внезапно, като се обърна към Марина.

Тя кимна бавно.

— Той пише, че островът е пълен с морски птици. Всяка сутрин се гмурвали във водата, намокряли крилете си във вълните, след това се издигали в небето и поръсвали храма с водата. После кацали и измивали двора на храма с крилете си.

Джексън се размърда на стола си.

— Може ли да прескочим детските приказки? Нямаме време, не и ако тези неща са в задния двор на шибания Чичо Джо. Намерил ли е нещо важно този Критски или Руски, или както там се е казвал?

Сурсел го изгледа така, както само един французин може да изгледа американец. След това нарочно се обърна към останалите.

— Открил древен храм.

Никой не знаеше какво да каже. Всички се бяха вторачили в Сурсел, затъпели от надежди, алчност и страх, какви ли ще бъдат следващите му думи.

— Намерил ли е нещо друго? Нещо… ъъъ… ценно?

Очите на Сурсел се присвиха и вторачиха в Джексън, без да примигват.

— Странен въпрос. Господин Джексън, направо се удивлявам: отговорих на досадните ви въпроси колкото можах по-добре, приветствах ви с добре дошли под моя покрив, макар че ми предложихте само опасност, но сега започвам да се чудя защо искате да знаете толкова много за Белия остров? Вие археолог ли сте? Какво доведе петима толкова различни и, моля за извинение, странни хора пред моя праг в тези толкова опасни времена? Бяхте ли вие честни с мен? Не, не мисля така!

Той се огледа: Мюър имаше предизвикателен израз, Джексън беше откровено раздразнен, Рийд гледаше обувките си — никой не поиска да срещне неговия поглед.

— Легендата разказва, че на острова има голямо съкровище — каза спокойно Марина, но помещението се наелектризира.

Мюър издаде приглушено гъргорене, сякаш е получил удар. Ръката на Джексън се плъзна под сакото към колта под неговата мишница. Грант посегна за всеки случай към револвера. Само Рийд и Сурсел останаха неподвижни и нащрек.

Французинът даде знак на Марина да продължи.

— Според Ариан храмът на Белия остров получавал големи приношения от моряците, които спирали там. Той описва купища сребърни купи и златни пръстени, безброй скъпоценни камъни. Истинско съкровище.

Сърцето на Мюър отново започна да бие, ръката на Джексън бавно се показа изпод сакото. Ръката на Грант остана стиснала ръкохватката на уеблито.

— Според текста също така се дарявали и много кози. — Сурсел и Марина размениха заговорнически усмивки.

На Грант това изобщо не се понрави.

— Но все пак, не. Доколкото знам, капитан Критски е намерил само камъни. Не и съкровище. Може би е скрито в недрата на острова. Но е по-вероятно да е ограбено преди много, много столетия. Черно море винаги е било рай за пиратите и крадците. — Той се наклони към тях с усмивка. — Ако отидете там, внимавайте какво ще откриете. Има причина древните гърци да са се страхували от Черно море, то е място извън пределите на света, трудно за възприемане място, обитавано от диваци. Диви амазонки, плътоядни лестригони21, сирени и змии.

Не бива да се заблуждавате от целомъдреното име на острова. Прекалено голямата порция християнство ни е накарала да смятаме задгробния живот за щастливо място с арфи, хорове и меки облаци. Гърците са били по-големи реалисти. Дори за героите мястото е било мъчително и събуждащо гняв. Има една история за Белия остров у Филострат, че духът на Ахил нарежда на минаващ търговец да му доведе една робиня от Мала Азия. Когато търговецът изпълнява желанието му, Ахил го нагощава кралски в своя храм, след това го изпраща. Но когато търговецът отплава, чува от острова виене, ужасни писъци от непоносима болка. Ахил късал крайниците на момичето един по един.

Джексън стана.

— Е, господин Сурсел, благодарим ви за всичко. Предполагам, че е по-добре да си вървим. Вие бяхте… ъъъ… оказахте ни голяма помощ.

Останалите не помръднаха от местата си.

— А плочката? — намеси се Мюър. — Затова сме дошли.

— За какво сте дошли? — Черен гняв покри лицето Сурсел. Той стана от шезлонга. Огънят хвърляше дълги сенки из помещението. — Не сте дошли в къщата ми да изисквате каквото и да било. Моята колекция си е моя собственост. Не я споделям с никого. Освен ако не можете да ми предложите нещо в замяна!

— Хайде да си вървим — настоя Джексън. — И сами можем да намерим този остров. Нямаме нужда от плочката. Така или иначе, не можем да прочетем шибаната писменост.

— И какво ще правим, като слезем на острова? — Рийд изглеждаше по-гневен, отколкото Грант го беше виждал някога. — Ние никога не бихме започнали това търсене без информацията от плочката. Ами ако на второто парче има скрити важни указания? Каквото и да има на този остров, то очевидно не се търкаля на показ.

— Дръж си устата затворена — озъби му се Джексън.

За миг тримата мъже, които се бяха вторачили гневно един в друга, забравиха Сурсел в неговия собствен дом. Той ги наблюдаваше, застанал до камината, и ги слушаше с разсеян интерес.

Тъжният екот на звънец се разнесе из празната къща. Всички се вторачиха в домакина, който вдигна рамене.

— Звънецът на вратата. Жак ще види кой е.

— Очаквате ли някого? — Грант вече беше протегнал ръка за револвера си.

— Не.

— Вероятно е Кирби — обади се Джексън. — Сигурно се чуди какво се е случило с нас.

Звънецът прозвуча отново. По лицето на Сурсел проблесна раздразнение.

— Къде ли може да е Жак?

Той отиде до френските прозорци и ги отвори. Нахлу студен и влажен вятър заедно с плющенето на дъждовните капки. Сурсел надникна през дъжда, макар че градината почти не се виждаше в това време.

— Кой е?

— Не! — Грант осъзна какво става само с миг закъснение. След като дръпна Марина на земята, той се хвърли към отворената врата. Беше все още във въздуха, когато първият куршум долетя.