Изгубеният храм

11.

Влизането беше все едно се напъхваш в пощенска кутия. Грант и преди се беше оказвал на разни тесни места, например докато търсеше диаманти в Родезия през трийсетте години, но никога не му се беше случвало нещо подобно. Той наведе глава, глътна си корема и започна да се извива и гърчи като червей, за да мине през каменната уста, а Рийд и Марина го бутаха отзад. Изведнъж премина и се просна по корем, дишайки тежко. Нещо докосна глезена му, който още стърчеше навън в мазето.

— Вързах въже за глезена ти — прозвуча гласът на Марина, плашещо далечен, — ако откриеш нещо, дръпни два пъти. Ако заседнеш, дръпни три пъти и ние ще те издърпаме.

Грант не си направи труда да отговори. Намираше се в тунел, по-висок от входа, но не и по-широк. Ако застане на колене, гърбът му щеше да опира в тавана. Не се виждаха камъни и тухли — навярно беше изсечен в самата скала.

Поне няма опасност да се срути, утеши се сам.

Грант запълзя напред. Тунелът не беше толкова висок, че да държи лампата вдигната. Трябваше да я бута пред себе си по земята и да пълзи след нея. Въздухът беше тежък. Със сигурност никой не го беше вдишвал в продължение на три хиляди години. По-тревожен беше киселият лъх на газ, който усети. Винаги когато ти трябва канарче, няма откъде да намериш, помисли си той.

Продължи да пълзи. Единствените звуци бяха подрънкването на лампата, когато я преместваше напред, и шумоленето на дрехите му, когато се търкаха в стените. Който и да беше прокопал този тунел, беше свършил отлична работа: никъде не се отклоняваше и проникваше право в сърцето на хълма. Опита се да си представи мъжете, които го бяха издълбали. Колко ли време им беше отнело с техните каменни чукове и бронзови длета?

— Къде сте се опитвали да стигнете? — запита той на глас. — Дали си е заслужавало?

Поклати глава. На светлината на лампата нещо проблясваше пред него. Изтласка се напред, бутна лампата пред себе си и едва успя да я хване, преди да е паднала. Пред него се простираше лъскавата повърхност на малък басейн с вода, изсечен в пода на скалата. Грант протегна ръка и вдигна лампата над водната повърхност. Водата беше чиста, светлината докосна скалистото дъно, което се спускаше на около метър. Щеше лесно да го прецапа, помисли си Грант. Но пък безсмислено, тъй като от другата страна тунелът и басейнът опираха в скалната повърхност.

Грант се вторачи в нея за няколко секунди, след това повдигна крак и опъна два пъти въжето. За миг се зачуди дали изобщо са усетили, но след малко далеч зад себе си чу шум — сумтенето и пъшкането на някой, който се опитваше да се промуши през вратата на тунела.

Докато чакаше, насочи вниманието си към езерото. Сигурно се пълнеше от някакъв подземен извор. Иначе не беше възможно да остане пълно с вода в продължение на толкова векове. Дали не е същият водоизточник, който захранваше чешмата в двора на черквата? Наведе се над водата колкото посмя — да, без съмнение имаше същата серниста миризма. А щом има път за водата да влиза…

Той спусна лампата, докато стъклото едва не докосна водата. Беше трудно да види от този ъгъл, но му се стори, че далечната стена не стига съвсем до дъното. Близо до основата сякаш се виждаха черните очертания на отвор.

Звуците от триене в тунела зад него, които се усилваха от известно време, спряха. Една ръка стисна крака му и той изви глава назад. Черни очи го гледаха от полунощния мрак зад гърба му.

— Ето ни нас. Тезей и Ариадна в лабиринта.

— Да се надяваме, че няма Минотавър.

Грант се изви настрана и се притисна в стената, така че Марина да може да погледне покрай него. Очите й се ококориха.

— И какво ще правим сега?

— Не мисля, че са изсекли тунела чак до тук само защото са били жадни. Развържи ми обувките. — Грант посочи към зеещата сянка в подножието на скалата, макар че Марина не можеше да я види. — Там има отвор. Ще отида да проверя къде води.

Тя развърза високите му обувки и ги свали, но остави въжето около глезена.

— Бъди внимателен. — Гласът й беше тъничък и глух в мрака.

Грант се изтегли и се плъзна с лицето напред във водата. Тя беше изненадващо топла, почти като гореща вана. Той се потопи в нея, наслаждавайки се на рядкото усещане за простор. Дори можеше да се завърти, за да погледне към Марина. Тя беше изпълзяла до ръба на езерцето и за секунда лицата им почти се докоснаха.

— Дай ми две минути, а след това тегли с все сили.

Водата се затвори над главата му като ковчег. Той се гмурна към дъното, загребвайки с ръце, докато не напипа отвора в скалното подножие. Изглежда беше със същите размери като горния тунел — достатъчно широк, за да се движиш напред и твърде тесен, за да се обърнеш. Той ритна с крака, за да влезе, и си удари коляното в скалистото дъно. Минералите във водата залютяха на очите му, така че ги затвори. Така или иначе нямаше какво да гледа. Единственото, което можеше да прави, бе да притиска длани в стените на тунела, изгладени от вековното въздействие на водата, и да рита с крака.

Две минути. Колко беше дълъг тунелът? В място без светлина, без звуци, без горе и долу, как може човек да измерва времето? Грант не знаеше от колко време е тук, нито колко далече е стигнал. Имаше ли значение, когато си в неведение колко далече трябва да стигнеш? В началото се опитваше да брои колко пъти е ритнал с крака, обаче скоро обърка бройката. Бавна болка пропълзя в белите му дробове и движенията му изгубиха сила. Скоро щеше да се наложи да се връща. Две минути!

Тунелът се разшири. Стените му изчезнаха от обхвата на ръцете и последната връзка на Грант с твърдия свят изчезна. Беше провесен в пространството — безтегловен, безчувствен, безвременен. Забрави всичко и се превърна в нищо. Беше сам с боговете — малка рибка, извиваща се напред, тласкана от съдба, която не можеше да разбере.

Болка прониза темето му. Явно беше изплувал, защото си удари главата в скалистия таван. Сега дробовете му пареха. Той отвори уста, но успя да поеме само глътка вода. Тук нямаше въздушни джобове. Изобщо имаше ли достатъчно кислород в дробовете, за да се върне обратно?

Отвори очи и се ококори въпреки пронизващата болка. Пред него водата сякаш блещукаше със златиста светлина — най-топлата и златиста светлина, която някога беше виждал. Изпита желание да бъде близо до нея. Знаеше, че ако успее да стигне дотам, всичко щеше да бъде наред. Болката изчезна, тялото му се отпусна. Той ритна отново, сякаш насън. Златистата светлина сега беше по-близо, заобикаляше го от всички страни, и той се издигаше, издигаше…

Главата му изскочи на повърхността с плисък и зяпна облекчено. Болката се отдръпна, но този път, когато отвори уста, усети вкуса на въздуха. Пое си дъх и затвори очи, за да ги предпази от водата, която падаше върху лицето му. Едва когато белите му дробове бяха задоволени, когато вече нямаше чувството, че ще се пръснат на парчета, изтри очи и ги отвори.

Светлината едва не изгори гледците му, топъл лъх го облиза по лицето. Той запляска назад в ужас, когато пред него заиграха пламъци, а водните капки се превърнаха в пара. Затвори парещите го очи, а след това ги отвори съвсем малко. Беше излязъл в басейна на друго скално помещение, но вместо със скала, това беше запушено с огнена стена. Грант зина от удивление. Пламъците сякаш излизаха от самата скала, а стените около тях бяха черни от сажди, налепени като разтопен восък. Грант зарита във водата и протегна пръсти, докато не напипа дъното. Не беше много дълбоко. Все още се възхищаваше на огъня, когато едно дръпване за крака го извади от равновесие. Марина. Зарита и замаха диво, опитвайки се да намери опора в стените. Марина беше силна, тя дърпаше здраво, почти отчаяно. Единствено му оставаше да продължи да се бори, за да не бъде изтеглен обратно в тунела. Имаше чувството, че тя ще му откъсне крака. Опита се да избута клупа, но беше прекалено стегнат, а нямаше как да го стигне с ръце, без да изгуби опората си. Можеше само да се държи и да се моли.

Въжето омекна. Грант го дръпна нарочно два пъти с крак, изчака няколко секунди и го дръпна още два пъти. След няколко секунди усети две дърпания в отговор. Въжето отново се опъна, след това започна да потрепва, докато Марина се набираше ръка след ръка по него. Грант се подпря на стената, за да действа като противотежест. Тя се приближаваше все повече, после една ръка се впи в бедрото му, пусна го и тя изскочи на повърхността като делфин. Грант протегна ръка, за да я задържи настрана от огъня.

Тя изтръска водата от главата си и прибра назад косата, която беше полепнала по лицето й.

— Внимавай — предупреди я Грант, — отвори бавно очи.

Тя направо ахна. Звукът се понесе из помещението.

— Какво е това?

— Газов отдушник. — Сега, когато му беше останало време да помисли, Грант си спомни как една вечер край лагерния огън близо до Замбези си бъбреха с геолозите на диамантената компания. „Метанът излиза през дупки в скалите и спонтанно се запалва. Никой не знае как точно става. Очевидно…“ Той свали ризата си и я омота на хлабав вързоп. С бързо движение разсече водата и натисна мократа тъкан върху пламъците. Със съскане и стълб от пара пещерата потъна в мрак.

Грант отстъпи рязко назад, дърпайки ризата от отвора, и се блъсна в Марина. Тя изпищя и го прегърна изотзад, обгръщайки голите му гърди. Зърната й се притиснаха в гърба му, а подгизналата й блуза не представляваше особена преграда между телата им. Но точно в този миг нямаше време да го оцени. Пламъците избухнаха отново, неподвижни и постоянни като в газовите камини на градските всекидневни.

Точно както бяха казали: „Винаги се самозапалва“, възхити се той.

— Опасно ли е?

— Не бива да закриваш отвора твърде продължително време, за да не се събере много метан. — Обяснението обаче предизвика друго хрумване. — Щом гори, трябва да получава кислород отнякъде. Водата запушва пътя, по който дойдохме. Значи трябва да има нещо зад огъня.

С едва доловима неохота той се откъсна от прегръдката на Марина, пристъпи напред и отново задуши пламъка с ризата. В мрака зад гърба му се чу плисък, след това блесна искра. Нова светлина изпълни пещерата, когато Марина вдигна високо запалката си. На нейното пламъче видяха тъмен тунел, който започваше в далечния край на газовия отдушник.

Грант измъкна въжето от глезена си и го подаде на Марина.

— Чакай тук.

Тя поклати глава.

— Няма да влизаш там сам.

Нямаха време. Миризмата на метан вече започваше да изпълва пещерата и ако се подпалеше от пламъка на запалката, щяха да бъдат буквално изпечени.

— Трябва. Не можем да оставим отдушника запушен, така че някой трябва да го изгаси, ако се върна. — После се поправи: — Когато се върна.

Грант се измъкна от водата, като много внимаваше да не размести ризата, и се хвърли напред. Секунда по-късно усети горещината с ходилата си, когато Марина дръпна ризата. Сега виждаше прохода. Беше нисък и тесен както досегашните, но този път въздухът беше по-свеж. По лицето си усещаше лъха на ветрец, който не можеше да се сбърка. Продължи напред още по-бързо, изпълзявайки през сянката, която хвърляше пламтящият зад гърба му огън.

Тунелът завършваше при друга скална стена, но този път нямаше басейн в основата й. Грант се огледа наоколо. Светлината от газовия отдушник едва достигаше толкова навътре в прохода, но все пак успяваше да разреди сумрака. Когато очите му свикнаха с него, стори му се, че различава неясна светлина, която подобно на ореол се рееше над главата му. Протегна ръка нагоре, но нищо не усети, освен хладния лъх на вятъра.

Опипа за ръб на дупката над главата му. Черният базалт беше изгладен и полиран до блясък, който не беше изчезнал през изминалите триста столетия мрак. Беше почти съвършен кръг, но изглеждаше ужасно тесен. По-тесен дори от цепнатината, през която едва се промъкна, за да влезе в тунела.

Няма друг път, каза си той. Откопча колана и си свали панталоните. Ако искаше да мине, всеки милиметър по-малко щеше да е важен. Глътна корема си и се премести така, че да застане точно под отвора. Вдигна ръце над главата и ги притисна като гмурец, който се готви да скочи. След това се изправи.

Камъкът беше тесен като клуп. Грант се заизвива и загърчи, промъквайки се милиметър след мъчителен милиметър. Скалата не се оказа толкова съвършено гладка, както си беше помислил. Всяка малка неравност се превръщаше в остър бръснач за голата му кожа. Стисна зъби да сподави болката. Кръвта поне смазваше малко ръба на дупката. Раменете му преминаха, след това гръдният кош, макар да му се струваше, че някой е изстискал въздуха от дробовете му. Сега можеше да използва ръцете и краката си. Бяха му нужни всички сили, за да прекара хълбоците си през тесния отвор. Дали щяха да минат? Можеше да остане в капан, неспособен да помръдне нагоре или надолу, докато плътта му изгние и падне от костите, и отворът най-сетне пусне скелета му.

Нещо поддаде, слава богу, не в него, а наоколо, и той мина. С едно последно усилие се повдигна и се озова гол, облян в кръв и мокър, в най-необикновеното помещение, което някога беше виждал.