Изгубеният храм

23.

Тръгнаха. Придвижването беше бавно, защото гората беше гъста, със сплетени клони, а почвата мека. Марина особено се измъчваше със своите обувки с високи токчета. Най-накрая свали обувките и найлоновите чорапи и тръгна боса по килима от борови иглички. Всички бяха напрегнати и се ослушваха за признаци, че ги преследват. Дъждът отдавна беше спрял, но те не разбраха, защото от дърветата продължаваше да капе вода.

— Сега, когато Сурсел е мъртъв, поне не трябва да се тревожим, че ще изпее на руснаците онова, което знае. — Джексън избута един провиснал ниско клон. Той се стрелна обратно и опръска Рийд с капки вода.

Грант, който вървеше пред американеца, се обърна отвратен назад.

— Какво? Не ме гледай като праведник. От значение е не само какво ти знаеш, но и какво те не знаят.

— Никога не съм смятал, че убиването на цивилни е най-добрият начин да постигнеш предимство.

— Така ли? А какво ще кажеш за онези чифутски командоси, на които си доставял оръжия?

Американецът повдигна вежди.

— Мюър ми разказа малко от мръсното ти минало. Нали знаеш какво направиха в хотел „Цар Давид“? Деветдесет и един убити. Да не би да смяташ, че им пука за цивилните?

— Те водят война.

— Ние също.

Джексън сякаш се готвеше да каже още нещо, но Грант му обърна гръб. Спря и се взря в небето, а главата му се наклони, сякаш се вслушваше в нещо. Миг по-късно и Джексън го чу. Бученето на самолетни двигатели високо над главите им.

— Дали са нашите? Възможно ли е вече да са стигнали дотук?

Грант поклати мрачно глава.

— Това не е „Дакота“.

— Сигурен ли си?

Той не си направи труда да отговори. Беше изгубил чет колко пъти свит в плитки окопи или зад скали се беше ослушвал за звуците, които щяха да донесат избавление.

— По-скоро можем да приемем, че твоят човек не е успял да върне бомбардировачите.

— Мамка му!

Пукот, който нямаше нищо общо с дърветата, разтърси гората. Грант се обърна. Стволовете бяха високи и черни както винаги — не можеше да различи пътя, по който бяха дошли. Там обаче имаше нещо.

— Очаква ли се да има и сухопътна офанзива?

Джексън и останалите се разтревожиха.

— Не.

— Значи ни преследват.

— Какво ще правим?

— Ще тичаме и ще се надяваме, че бомбите няма да ни улучат.

Рийд изобщо не беше имал представа за същинския физически ужас да си беглец във враждебна земя. Беше воювал с молив и хартия в бараките на Блетчли Парк. Не беше лесно, през някои нощи вълчите глутници на подводниците ловуваха и напрежението нарастваше, за някои дори прекалено. За Рийд обаче неподвижността на кодовете винаги беше място на спокойствието — онова ъгълче на войната, където битките се решаваха разумно. Потокът от числа, с които се сражаваха всеки ден, можеше да те обезкуражи, учуди и заблуди, но зад тях стоеше фундаментален порядък, колкото и успешно да се опитваха машините „Енигма“22 да го объркат. Също като древните гърци Рийд никога не се страхуваше от рационалното.

Но сега настъпи хаос. Всички онези животински сили, които гърците се бяха опитали да затворят в митовете: харпиите, фуриите, горгоните и вакханките, тровили развинтеното им въображение. Рийд имаше чувството, че сънува, и стискаше плочката като талисман. Беше сигурен, че ако я изпусне, преследващата ги глутница ще го настигне на секундата. Затова тичаше.

Поезията блъскаше в сърцето му. Осъзнаваше как другите около него — Грант, Мюър, може би Джексън, спираха своя бяг и се обръщаха, за да отвръщат на огъня. Никога не беше тичал толкова дълго и толкова бързо. Усещаше краката си като желе. Когато гората оредя в гола полянка от редки дървета и шубраци, той се опита да ускори своя бяг, за да стигне до прикритието на леса, но не можа.

Грант се обърна и пусна няколко откоса с автомата. Все едно някоя безформена зла воля ги гонеше смъртоносно из черната гора. Може би трябваше да застанат на позиция. Така поне щяха да намалят опасността да получат куршум в гърба. Гората обаче се простираше на всички страни, а и техните преследвачи със сигурност ги превъзхождаха по оръжие, а вероятно и по численост.

Той стигна края на открита местност, където свлачище беше отнесло дърветата. Напред виждаше Рийд, който трескаво лъкатушеше между скалите. Грант пусна кратък откос към гората. Това щеше да ги накара да помислят и да му осигури време да прекоси полянката.

Кръвта бучеше в ушите му, но като се изключи това, битката беше странно безшумна. Изстрелите бяха спорадични и влажната тишина бързо ги поглъщаше. Затова, въпреки че бомбардировачите бяха високо над техните глави, той чуваше ясно и силно бученето на техните двигатели. Въпреки дебнещите наоколо опасности вдигна очи.

Бурята беше отминала и хладен вятър разкъсваше облаците. Грант виждаше светлосиньото небе през късовете сиви облаци, а пред тях минаваше тъмна сянка като на муха или птица. Тя се разцепи на две и като че част от нея се откъсна и започна да пада към земята, докато другата продължаваше спокойно напред.

— Бягайте!

Другите вече почти бяха пресекли полянката. Нямаше кой да чуе думите му, освен той самият. Хвърли се след тях, заобикаляйки скалите и прескачайки корените и пъновете, които се опитаха да го сграбчат. Които и да бяха техните преследвачи, явно бяха стигнали до края на гората. Чуха се изстрели и на около метър от него от една скала се вдигна бяло облаче, когато в нея се удари куршум. Неговият непостоянен курс на зигзаг между препятствията го правеше трудна, но не невъзможна мишена. Краят на откритото пространство беше мъчително близо — само на около двайсетина метра, но рискът да ги премине беше твърде голям. Хвърли се на земята зад две скали, разделени от голяма цепнатина, и надникна оттам.

За секунда ги видя ясно: бяха седмина души в бойни униформи. Бяха се разпръснали в редица в края на гората, а от раменете им висяха оръжия. Грант вдигна автомата, чудейки се колко ли патрони са му останали. Зад преследвачите между дърветата се заби черна комета.

Светът сякаш беше погълнат от пламъци. Огнен стълб, три пъти по-висок от самите дървета, се издигна между редиците им, превръщайки сухата дървесина в огнен ад. Беше взрив, какъвто Грант никога не беше виждал. Вместо да отмине, шумът нарасна като трясъка на влак, който нахлува в тунел. Силна въздушна вълна помете голата поляна. Грант беше запратен срещу скалата, когато гладният огън погълна всичкия въздух, който можа да докопа. Въздушната вълна повали преследвачите, повдигна ги като парцалени кукли и ги запрати в пламтящата гора.

Черен дим се издигна над огнената стена и я погълна. Ударната вълна отслабна и се върна обратно над Грант подобно на вълна, която се връща към брега. Той хукна с нея, препъвайки се по неравната земя към линията, където гората започваше отново. Останалите го чакаха там.

— Мамка му, какво беше това? — попита Грант, който имаше чувството, че белите му дробове са притиснати от десеттонна скала.

— Напалм — обясни Джексън, поставил шарена кърпа пред устата си. — Използваме го да пържим червените.

— Ясно. Ако не се махнем оттук бързо, нищо чудно и ние да се опечем. — Далечният край на гората беше избухнал в пламъци и някои вече се прехвърляха по обиколката на полянката.

— Видяхте ли Белциг в двореца?

— Нямах време да гледам — сопна се Грант и погледна през рамо.

Една почерняла фигурка изскочи на полянката с писъци. Пламъците бяха погълнали косата на човека и сега черепът блестеше гол, а дрехите висяха на огнени парцали, вкопчени в обгорялата плът като демони. Три куршума от револвера на Грант прекратиха мъките на нещастника. След това всички хукнаха.

Черни облаци отново скриха небето, но сега те бяха огнени, а не дъждовни. Пипала от пушек се извисяваха между дърветата и ги гонеха. На Рийд те напомняха Лернейската хидра — хлъзгава топка от извиващи се шии и хапещи глави. Огънят сякаш беше намалял леко, но всеки път, когато поглеждаше през рамо, той все още беше там — матов оранжев блясък зад дърветата. Стигнаха до голо място на планинския склон, каменисто, високо и напълно обезлесено. Оттам се виждаха дълбоките долини, хълмовете и върховете в далечната страна на планината. Долините бяха черни и гъсто залесени. На места се врязваха бели петна, където течеше някоя бърза река.

Мюър мина покрай Рийд и стигна до края на голото място на склона.

— Е, къде е шибаното летище?

Грант посочи ниската седловина между долините точно под тях. Планинските склонове от двете страни я притискаха, а самият хребет изглеждаше тесен дори за козя пътека.

— Невъзможно е самолет да се приземи там.

— Правил съм го вече.

Металическото щракване на затвор, плъзгащ се на мястото си, изкънтя в празното пространство като изстрел. Те се обърнаха. Нямаше смисъл дори да правят опит да насочат оръжията си. Десетина мъже стояха около тях в полукръг. Всички бяха въоръжени. Още силуети се виждаха между дърветата и шубраците в гората.

Един от мъжете пристъпи напред. Беше мършав и твърде дребен за оръжието, което носеше. Изглеждаше силно съсредоточен. Когато се обърна да каже нещо на един от подчинените, на ръкава му проблесна червена звезда подобна на онази, която Грант беше видял на убития в къщата на Сурсел. Мъжът погледна отново към тях, странна усмивка изпълзя на лицето му.

— Сам Грант — каза на английски със силен акцент, — ето че отново се срещаме.

Грант прибра револвера в кобура и отговори с неспокойна усмивка:

— Здрасти, Панос.