Изгубеният храм

18.

Душна тишина цареше в библиотеката. Отчасти се дължеше на времето, което след седмица априлски ветрове, беше станало горещо и задушно. Отчасти на присъствието на повече читатели в помещението. Великденската ваканция беше свършила и шарената смесица от студенти, творци и учени, които съставляваха посетителите на Британското училище, започваше да се връща. Бяха накацали по читателските маси из помещението, задълбочени в книги, които изглеждаха не по-малко стари от цивилизациите, за които се разказваше в тях. Седнал до прозореца с вестник в ръка, Грант се чувстваше не на място, както винаги се беше усещал, потиснат от стойностните цели на всички около него. А също и от реакцията на Мюър предната вечер.

— И това е всичко? Той ти казва да тръгнеш и ти поемаш като някакво шибано кученце?

Грант не си направи труда да спори.

— Той беше на своя територия, а до него имаше телохранител, в случай че ми хрумне да опитам нещо.

— Ако ни беше казал къде отиваш, вместо да се измъкваш с момичето, сякаш ще го крадеш, можехме да те проследим. Щяхме да знаем много повече, ако ни беше предупредил.

— Нямаше време. Молхо го беше организирал нарочно така, за да стане всичко бързо. Ако се бяхте опитали да ни проследите, вероятно щяха да ни зарежат по пътя. — После се сети за дупката в седалката. — Или нещо по-лошо.

Мюър размаха ръката с цигарата опасно близо до лицето на Грант.

— В момента този малък чифутин е единствената ни връзка с плочката. Следващия път, когато се обади, да не си посмял да взимаш шибаната си приятелка. Ще извикаш мен, защото иначе ще те извадя от екипа и ще те пратя толкова бързо в някоя килия в най-лайняното кьоше на империята, че няма да успееш да мигнеш. Разбра ли?

Грант остави вестника и отиде при Марина. Нейната купчина книги също беше пораснала, макар че имаше още място, преди да стигне размерите на камарата на Рийд, който седеше срещу нея. Грант надникна през рамото й.

— Какво четеш?

Тя се облегна назад, за да може да види. Беше странна книга със залепени изрезки на гръцки. Под тях в спретнат ред с курсив някой беше написал нещо, което приличаше на поредица безсмислици: „Павз. III:19-11; Страб. VII:3-19; Лик. Алекс: 188; Ар. Опис: 21“.

— Това някаква гатанка ли е?

Марина въздъхна.

— Това са бележки, които посочват местата в древните текстове, където се споменава Белия остров. Павзаний написва един пътеводител за Гърция, един вид античен „Бедекер“. Страбон е древногръцки географ, Ликофорн е автор на една почти невъзможна за разшифроване поема за Троянската война, а Ариан е римски чиновник, който прави описание на Черно море, за да достави удоволствие на император Адриан.

— Има ли нещо полезно вътре?

— Всички пишат, че е някъде в Черно море. — Тя остави молива. — Като изключим това, се разминават във всичко. Павзаний и Ликофорн твърдят, че се намира при устието на Дунав. Ариан само споменава, че е някъде в открито море, а Страбон го разполага на около петстотин стадия от Днестър.

— Колко далече е това по днешни мерки?

— Около сто и шейсет километра, но той не споменава в коя посока. — Тя зарови из бележника си. — Също така открих едно упоменаване у Плиний, който пише, че всъщност Белия остров е разположен при устието на Днепър. Не можеш да разчиташ на древните географи за разстоянията, но устията на Дунав и Днепър се намират на приблизително сто километра от Днестър.

Грант се почеса по главата.

— Значи е или край Дунава, или край Днепър, или кой знае къде. — Той хвърли поглед към масата на Рийд, който се беше задълбочил в бъркотия от символи и фотокопия. — Май професорът каза, че този остров е легенда — един вид митичен рай за героите.

— Според мен, греши. Във всички бележки, които намерих, единственият герой, който се споменава, е Ахил, а понякога и Патрокъл, който е бил негов другар. Белия остров не е всеобщ рай. По-скоро е свързван определено и неизменно само с Ахил.

— Смяташ ли, че това повишава вероятността да е истина?

— Ами трябва да има някаква причина. Подобна легенда за друг герой няма.

Тя придърпа една от книгите към себе си.

— Според Ариан на този остров има храм, посветен на Ахил. Плиний отива по-далече, като твърди, че там е неговата истинска гробница. — Очите й блестяха ярки като живота в прашната библиотека. — Представи си, ами ако наистина е действително място? И там е изгубеният храм на Ахил и неговата гробница! Никой досега не го е намерил!

— Защото не са могли да се разберат за местоположението. И между другото, дори всичко да е истина, кой може да каже дали този магически щит ще бъде там?

— Аз мисля, че точно там Одисей го е занесъл на път за Итака, като жертвоприношение за мъртвия герой. Толкова голяма част от пътуването му е в Черно море, че би трябвало да е отишъл там по някаква причина, иначе няма смисъл.

— Може да е бил отнесен там случайно?

— Няма такъв вятър, който да издуха кораб от Троя чак до Черно море. На всички е известно колко трудно се плава през Дарданелите. А и когато Одисей стига в Черно море, продължава да се движи на изток. Виж — грабна друг лист, на който точки бяха съединени със стрелки, — това са случките, чиято образност подсказва, че се развиват в Черно море. Всички стават почти една след друга, което навява мисълта за един вид географска свързаност. А централното събитие, смисълът на неговото пътешествие дотам, е слизането му в подземното царство.

— Одисей отива там. В пропаст, където се срещат две реки, той прави жертвоприношение и отваря вратите към Ада, или Хадес. — Тя изви книгата така, че Грант да може да вижда. На една от страниците гравюра илюстрираше казаното с тежките си линии. Кораб беше заровил нос в брега, обрасъл с тополи и плачещи върби, толкова високи и прави, че по-скоро приличаха на решетка от клетка. В средата на картината две бели реки се спускаха от двете страни на подножието на черна планина и на мястото, където се срещаха, една дребна като джудже фигурка стоеше под извисяващите се черни зъбери. Завързан с въже бял овен чакаше от лявата му страна, черна овца — отдясно, а пред него беше зейнала пропаст.

Въпреки горещината в помещението Грант потрепери.

— Значи Одисей се е спуснал в ада?

— Призовал е духовете на мъртвите. За древните гърци Хадес не е място, където отиваш физически. Отиването там е духовен процес, едно пътуване на душата. Те са вярвали, че има определени свещени места, където преградите между световете изтъняват, и че ако отидеш там и изпълниш определените ритуали, ще можеш да общуваш с мъртвите. В песента, когато Одисей стига до другата страна на реката, той изкопава плитък окоп. Около него наръсва мляко, вино и мед, и го напълва с кръвта на овцете, които е пожертвал. И духовете идват. Тирезий, прорицателят; Агамемнон, убит от съпругата си Клитемнестра; Ариадна и цар Минос. — Тя замълча многозначително. — И Ахил.

Грант реши, че трябва да изглежда много впечатлен.

— Смяташ, че храмът на Ахил с неговата гробница е мястото, откъдето Одисей е слязъл в подземното царство?

— Или е отишъл в гробницата на Белия остров, за да поднесе щита като приношение на Ахил, и по-късно историята е била погрешно изтълкувана като слизане в подземното царство.

— Значи единственото, което трябва да направим, е да го намерим — въздъхна Грант. Той погледна отново двете животинки, които гледаха към чудовищната пропаст в очакване на своята съдба. — Трябва ли да пожертваме овце, за да стигнем там?

— Да се надяваме, че няма да се наложи да жертваме нещо друго.

Грант остави Марина и професора сред техните книги и излезе навън, за да изпуши една цигара. Тревожни картини изпълваха съзнанието му: високи върхове и пропасти, локви кръв, духове като облачни привидения, лешояди, които кряскат от скалите. Образите бяха толкова могъщи, че забрави да гледа накъде върви. Мина през вратата на библиотеката и се блъсна право в мъжа, който идваше срещу него, и го повали на площадката. Купчина листа се разлетяха във въздуха, зареяха се из коридора като снежинки.

— Извинете. — Грант протегна ръка, за да помогне на мъжа да се изправи.

Жестът му беше пренебрегнат. С раздразнено кашляне човекът се изправи и започна да си тупа дрехите. Беше нисък, набит и грозен, с квадратна глава и много късо подстригана рядка руса косица. Кожата му беше червена и грапава, сякаш имаше някакъв гаден обрив, а близо разположените му очи бляскаха от гняв.

— Внимавай — изграчи той на немски. Свинските очета се ококориха, после се присвиха. — Следващия път трябва да внимаваш.

Английският му език беше тежко оцветен от немския акцент, но дори така Грант усети нещо уклончиво в него. Огледа мъжа по-внимателно. Дали не го познаваше? Не, не си спомняше. Но не можеше да се освободи от усещането, че това гневно избухване беше всъщност прозрение на разпознаването. Мъжът си беше събрал листовете и профуча край Грант към библиотеката. Когато надникна през стъклото на вратата, го видя да сяда на централната маса, на две места от Рийд.

— Вероятно няма нищо — измърмори Грант в опит сам да се успокои. През последния половин час си беше обещавал цигара, а и Марина беше там да държи нещата под око.

Той се усмихна на момичето на пропуска и излезе навън. Въздухът беше почти толкова горещ, колкото дима в неговите дробове, но беше приятно да се освободиш от задухата в библиотеката. Запита се как е възможно мъже като Рийд да прекарват живота си, затворени в подобни места. На него твърде много му напомняха мавзолеи, некрополи на мъртвите страници и езици.

Бумтенето на работещ на празен ход двигател наруши сутрешното спокойствие. От другата страна на улицата пред входа на колежа малък ситроен беше спрял до тротоара. Един мъж седеше зад волана и четеше вестник. Друг се беше облегнал на задната врата и си човъркаше зъбите с клечка.

— Имаш ли огънче?

Грант се завъртя. Марина беше застанала под сянката на един чинар с леко изненадан вид, че се е обърнал толкова рязко. Тя протегна цигарата в очакване.

— Кой пази Рийд?

— Той е в библиотеката. — Тя се усмихна смутено. — Исках да говоря с теб. Снощи…

— Не сега. — Грант едва не я повали в лехата с цветя от бързане. Влетя през входа, след това покрай пропуска и надолу по коридора. Група озадачени очилати лица се вдигнаха изненадано от маси и сепарета към вратата на библиотеката, която той едва не изкърти.

Рийд още беше точно там, където го беше оставил, и надничаше над купчините книги. Изглеждаше повече изненадан, отколкото раздразнен.

— Господин Грант.

Момичето от пропуска сигурно беше тичало, за да успее да го настигне толкова бързо. Лицето й беше зачервено, а няколко кичура бяха изскочили от кока й. Тя го гледаше със смесица от учудване и възмущение. Най-накрая погледът й се спря на цигарата, която все още димеше в устата му. Грант я изплю и стъпка на дървения под с пета. Дори на него му беше трудно да скрие неловкостта си. Остави вратата да се затвори и тръгна със засрамено лице към Рийд. Един по един учените навеждаха глави и отново се залавяха за своята работа.

— На какво се дължи тази малка драма? — попита Рийд, когато Грант седна на стола до него. Професорът се огледа виновно, сякаш се притесняваше, че ще го свържат с този правещ глупави грешки варварин, нарушил светостта на библиотеката.

— Помислих… — Столът на две места от професора, където седеше германецът, беше празен. Но какво от това? Вече нямаше война, когато всеки чуждестранен акцент беше подозрителен и всеки германец — враг. — Помислих, че може да имаш неприятности — довърши Грант неубедително.

— Имам неприятности единствено с прекъсванията.

— Какви ги вършиш? — Марина се беше върнала при тях. Иззад гърба на Рийд тя го изгледа обвинително.

— Имаше един човек — зашепна Грант, тъй като привлече възмутените погледи на седящите наоколо читатели, — който ми се стори подозрителен. — В гласа му се долавяха предизвикателни нотки. Знаеше колко посредствено звучи казаното, но инстинктът му се беше оказвал прав толкова често, че нямаше намерение да се извинява.

— Е, не се опита да ми пререже гърлото. — В тона на Рийд прозвуча леко раздразнение, защото искаше да се върне колкото може по-скоро към бъркотията от драсканици. — И не ми е откраднал — той погледна надолу с привичното движение на човек, който си проверява часовника — чантата.

Грант също погледна надолу. Четири дървени крака на маса. Два крака в панталони от каша, чифт малко по-очукани обувки модел „Оксфорд“, но не и чанта.

— Чантата ми — повтори объркано Рийд — я няма.

— Имаше ли нещо важно в нея?

— Важно? Плочката беше там.

Грант изскочи през вратата и хукна надолу по коридора. Пред гишето на пропуска се спря с плъзгане.

— Един германец, русокос, в кафяв костюм, оттук ли излезе?

Яростната му настойчивост пропъди всяко желание у служителката да го мъмри. Момичето просто кимна и посочи вратата. Ръката й още стоеше вдигната, когато Грант излетя навън, взе трите стъпала към алеята на един скок и хукна надолу между дърветата към портата. Зеленият ситроен още беше там, вратата тъкмо се затвори с трясък и колата подскочи напред.

Грант изтича на улицата точно навреме, за да се нагълта с дим от ауспуха и прахоляк. Той извади револвера и го изпразни подир отдалечаващата се кола. Задното стъкло се пръсна, по каросерията се появиха дупки, колата занесе. Шофьорът се опита да я овладее, но нямаше късмет. Ситроенът прескочи бордюра и се блъсна челно в една къща. Парчета боя и мазилка се стовариха върху предния капак, от който излизаше пушек. Мъжът на седалката до шофьора трескаво блъскаше вратата, но от удара каросерията се беше изкривила и тя не помръдваше.

Пушек и пара от повредения мотор започнаха да замъгляват видимостта. Грант видя задната врата да се отваря и крадецът да изскача с мъка. Кожената раница на Рийд висеше през рамото му. Той извика нещо на шофьора и след това хукна надолу по улицата.

Мъжът на пътническата седалка продължаваше да блъска вратата, когато Грант стигна до колата. Беше извадил пистолет и с него удряше по страничния прозорец, докато той не се строши и не останаха назъбени парчета в рамката на вратата. В трескавите си усилия да се измъкне не беше забелязал идването на Грант, който не му остави никакъв шанс. Преди мъжът да успее да стреля, той се пресегна през строшеното стъкло, хвана го за ръката и я изтегли навън. Мъжът все още стискаше пистолета за цевта, опита се да го обърне, но Грант блъсна ръката му в назъбените стъкла на счупения прозорец. Мъжът изрева и пусна оръжието. Без да пуска ръката му, Грант се наведе, вдигна пистолета и го простреля два пъти в гърдите. Протегнатата навън окървавена ръка се отпусна. Грант го остави и затича да заобиколи колата, видя как шофьорът се препъва към него. Мъжът имаше все още замаян вид от удара, едната му ръка беше вдигната, дали за защита, или за да се предаде, Грант не можеше да каже, но другата ровеше за нещо във вътрешния джоб на сакото. Грант не знаеше колко куршума можеше да похаби, но нямаше повече време. Той простреля шофьора — от това разстояние точността не беше проблем, и когато залитна, го препъна. Щом мъжът се строполи на земята, мина покрай него и хукна след крадеца.

Плячката му беше успяла да измине известно разстояние надолу по улицата, но мъжът беше по-нисък и дебел от Грант. Освен това раницата на Рийд му пречеше. Кафявият му ленен костюм плющеше, краката му в кожени обувки шляпаха по плочките, хората на улицата го гледаха втренчено, когато прелиташе край тях, но никой не направи опит да го спре. При толкова много зяпачи наоколо Грант не посмя да стреля. Но пък напредваше бързо. Крадецът стигна до един ъгъл, озърна се и видя как Грант се носи към него, размахвайки револвера като луд. Откачи чантата на Рийд и я пусна в канавката, след това спринтира през улицата. Грант го видя и затича по-бързо. Булевардът беше широк и по него нямаше движение. Ако можеше да го спипа там, щеше да има свободна огнева линия.

Някакъв звънец вляво от него започна да звъни, но Грант не му обърна внимание. Стигна до ъгъла, отпусна се на едно коляно и вдигна оръжието. Редица циментови кашпи запушваше средата на булеварда, но главата и раменете на крадеца се очертаваха съвсем ясно над тях, като силует на стрелбището. Подобни изстрели Грант беше произвеждал безброй пъти.

И в този момент мъжът изчезна. С тракане и дрънчене някаква кафява стена го скри. Трамваят зави и пое по булеварда, глух за Грант, за спешния случай, за всичко друго, освен своя маршрут. Неколцина от пътниците изглежда забелязаха раздърпания англичанин на ъгъла, размахващ револвер: те го сочеха и лепяха лицата си по стъклата, обръщайки глави, тъй като трамваят продължаваше неумолимо напред.

Грант скочи и се втурна да тича, заобиколи задницата на трамвая и рипна върху една от кашпите. Огледа околните улици и тълпата от сиви костюми и черни рокли. Германецът беше изчезнал.

Полицейска кола се носеше по широкия булевард и спря със свирещи гуми до него. Грант остави пистолета сред цветята и слезе от кашпата. От тълпата на тротоара, която бързо се събираше, изскочи познато лице. Марина най-сетне беше успяла да го настигне. Захвърлената чанта на Рийд висеше на рамото й.

Грант вдигна ръце в знак, че се предава, когато полицаите го заобиколиха.

— Оставил ли е плочката? — провикна се той.

Тя поклати глава.

— Няма я.