Изгубеният храм

2.

Кесария

Британски мандат в Палестина

Крепостта се издигаше на нос, вдаващ се в Средиземно море. Преди осемстотин години е била издигната от френски рицари, за да държи настрана нашественици, привлечени от равните земи и кроткото море. В крайна сметка се бяха провалили, но замъкът беше оцелял — паметник на необикновеното отношение на кръстоносците към войната, и кротко се ронеше в течение на векове.

Сега едно ново поколение колонизатори я бяха съживили, украсявайки средновековните крепостни стени с невъведения, невъобразими за хората, построили отбранителното съоръжение. Покрай дебелите стени се точеше бодлива тел, а войниците с арбалети в кулите бяха заменени с картечници „Брен“. Но вече те не бяха там, за да държат нашествениците настрана. Крепостта се беше обърнала срещу себе си и здравите укрепления защитаваха района, като държаха хората вътре, а не отвън.

Колата спря пред входа малко преди полунощ. Без да гаси двигателя, шофьорът изскочи и се втурна да отвори задната врата. Ако по дългия път от Йерусалим до тук беше научил нещо, то бе, че неговият пътник не търпи забавянето.

— Чакай тук — чу той късото нареждане. — Няма да се бавя дълго.

Стена от светлина проряза тъмнината и след миг рус мъж в офицерска униформа се показа от сводестата порта, носейки фенерче.

— Лейтенант Каргил, господине.

— Как сте? — Посетителят не се представи, нито стисна ръката, която се поколеба известно време във въздуха дали да се здрависа, или да козирува. — Тук нямате ли електричество?

— Страхувам се, че следобед се повреди генераторът. — Каргил явно се стараеше да бъде приятен. Още не беше открил, че да се натягаш на Мюър, си е чиста загуба на време. — Как мина пътуването?

— Ужасно. — Мюър последва лейтенанта през сводестата порта и надолу под сводест пасаж, след него излязоха в двор, който се беше превърнал в дом на метални жилищни бараки. — Били ли сте наскоро в Йерусалим? Нашето уважавано правителство е превърнало центъра на града в нещо като умален Биркенау и се е затворило вътре. Оградили са се с бодлива тел. И въпреки това не могат да се опазят от шибаните бунтовници от Иргун4. — Той поклати глава невярващо. — Както и да е, нашият човек още ли е тук?

Изненадан от смяната на темата, на Каргил му трябваха няколко секунди, за да отговори.

— Преди да дойдете, наредих да го преместят в стаята за разпити. Там е от няколко часа.

— Добре. Нека омекне малко. Според досието му е кораво копеле. Всякакви героизми по време на войната. Получил е орден за отлична служба, а тях не ги раздават за копане на кенефи.

— Наистина ли? — попита Каргил удивен. — Човек не би очаквал такъв герой да продава на черно оръжия на ционистите.

Мюър се изкиска.

— Три месеца след като са закачили медала на гърдите му, той изчезва. Дезертирал. Нашият господин Грант е сложен човек.

Те стигнаха до далечния край на двора, където се намираше бившата конюшня, която сега беше оборудвана с покрив от гофрирана ламарина и желязна врата. Каргил я отключи.

— Имате ли нужда от помощ? Мога да доведа няколко сержанти…

— Няма нужда. Чакай тук, за всеки случай, ако има неприятности. Въоръжен ли си?

Каргил докосна кобура си.

— Бъди готов. Ако някой излезе през тази врата, преди да почука два пъти, застреляй го.

— Наистина ли смятате…

— Както вече казах, нашият господин Грант е сложен човек.

Вратата щракна зад него и Мюър пристъпи в килията. Както и останалата част от крепостта, тя беше странна смесица от старо и ново: средновековни стени се издигаха и подпираха металния покрив, а подът беше от излят набързо бетон. Както през средновековието и сега тя беше осветявана от пламък. В случая един газов фенер висеше от покривната греда. В средата на помещението два дървени стола бяха поставени един срещу друг, а между тях имаше метална маса. На единия седеше Грант, а дясната му ръка беше заключена с белезници към крака на масата.

Мюър го изучава няколко секунди. Снимката в досието сигурно беше най-малко отпреди десет години, но беше невъзможно да се каже дали отминалото десетилетие е било добро към Грант или не. Разбира се, беше остарял, но същото се беше случило с повечето мъже, които бяха преживели войната. В случая на Грант промените не бяха нито за добро, нито за лошо. По него имаше белези — един на лявата ръка, който се виеше от лакътя почти до китката. Край устата и очите се бяха натрупали бръчици, но те не променяха лицето под тях. Сякаш годините бяха взели младия мъж от снимката и само го бяха заострили, и някак си го бяха пречистили. Дори с белезници, той успя да се отпусне още назад и се усмихна презрително на посетителя.

Мюър отвори един бележник и започна да чете:

— Грант, К. С. Роден през октомври 1917 в графство Дъръм. Образование… на места, които нямат значение. Напуска училище през 1934, емигрира в Южна Африка, след това в Родезия. Пътува надлъж и шир в Южна Африка като търсач на находища за компанията „Кимбърли Даймънтс“. Носят се слухове за връзки с антибелгийските елементи в Конго. Връща се в Англия през 1938, вербуван от военното разузнаване, по-късно прехвърлен в Дирекцията за специални операции. Активна служба в Гърция, Северна Африка, Балканите и Съветския съюз. През юли 1944 награден с орден за отлична служба, през октомври 1944 изчезва, предполага се, че е дезертирал, след едно произшествие близо до Имброс, Крит. След това е свързван с черния пазар в Лондон. По-късно се появяват слухове, че работи в Източното Средиземноморие, доставя оръжия на така наречената Демократична армия на Гърция, Иргун, Хагана5 и други ционистки нелегални организации. Местонахождението му в момента е неизвестно. Поправка: местонахождението му в момента е закопчан с белезници за маса в малка лайняна килия в този кучи гъз в средата на нищото. Очаква го дълго гостоприемство от негово величество за удоволствието да доставя оръжие на враговете на империята.

Мюър затвори бележника и се тръшна на свободния стол. В отговор Грант се вторачи в него с широко отворени очи, изпълнени с подигравателно страхопочитание.

— Още нещо? — Гласът му не беше такъв, какъвто Мюър очакваше. Някъде дълбоко в него можеше да долови грубите гласни на момче от севера, но те бяха покрити с толкова други акценти и интонации, че беше невъзможно да се определят с точност: истински мелез.

— Само това, че оръжията, с които си въртял контрабанда, са откраднати от скривалища, предназначени за снабдяване на гръцката съпротива през войната.

Грант вдигна рамене.

— Никой не ги използваше. Евреите прекараха по-голямата част от последните десет години пред цевта на оръжието. Реших, че най-малкото, което мога да направя, е да им дам нещо, с което да отвръщат на огъня.

— Обаче това оръжие е наше, по дяволите.

Грант пак вдигна рамене.

— Наше? Не мисля, че още съм член на клуба.

— Значи си решил да си отмъстиш, като продаваш нашите оръжия на враговете ни? — Мюър издиша отвратено струя дим през ноздрите.

— Само парите бяха важни.

— Предполагам, че това е ползата да работиш за евреите.

Грант не отговори, но и не сведе очи пред погледа на Мюър.

Той започна да почуква нова цигара по капака на табакерата от слонова кост.

— Както и да е, изобщо не ме интересува какво правиш в момента. Дойдох тук да говорим за Крит и Джон Пембертън. — Проблясване в очите. — Ти го познаваш.

— Така ли?

Грант се справи добре с усилието да не проличи нищо по лицето му, но Мюър беше провел достатъчно разпити, за да може да надникне зад фасадата.

— Крит, в деня на германския десант. Бяхме те изпратили да потърсиш краля близо до Кносос. Вместо това попадна на Пембертън. Ти си последният, който го е видял жив.

— И първият, който го е видял мъртъв. Е, и?

— Според твоя доклад ти е предал тефтерчето си.

— Е, и?

Мюър се наклони напред. Разпаленият край на цигарата му се намираше само на няколко сантиметра от лицето на Грант и в очите му влезе дим.

— Искам да знам какво направи с него.

— Дадох го на вдовицата.

— Пембертън не остави вдовица, задник такъв. Жената го е преварила.

— Може би тогава е била сестра му. — Очите го смъдяха от дима, но Грант не премигна. Издържа вторачения поглед на Мюър известно време, след това толкова неочаквано духна дима обратно в неговото лице, че го накара да се отдръпне стреснато назад. — Какво си мислиш, че съм направил с него? Нямах време да се отбия в библиотеката. Захвърлих го и се опитах да намеря неколцина нацисти, за да им видя сметката. Ако си чел доклада ми, знаеш, че се справих доста добре с това.

Мюър се облегна удобно.

— Не ти вярвам.

— Предполагам, че не си прекарал много време на фронта.

— Не вярвам, човекът умира с това тефтерче на уста, а първата ти работа е била да го изхвърлиш. Не полюбопитства ли защо е толкова важно за него?

— Можеше да ми даде късметлийската си кибритена кутийка или къдрица от любимата му и пак щях да направя същото. — Грант поклати глава. — Прелистих го, но вътре имаше само безсмислици и драсканици. Трябваше да мина много път и не можех да си позволя да нося излишни неща, така че го зарязах.

Мюър ги изгледа продължително, след това рязко се изправи.

— Много жалко. Ако беше у теб или поне знаеше къде се намира, може би щях да успея да ти помогна да се измъкнеш оттук. Може би дори щеше да успееш да изкараш парици. Защото не мисля, че чифутите ти плащат в момента. — Той погледна затворника изпълнен с очакване. — Е?

— Върви по дяволите — отговори Грант.

Колата навлезе между групичката дървета, намали и спря. Фаровете й хвърляха езеро жълта светлина върху полянката, осветявайки един очукан камион „Хъмбър“ с навити страни на чергилото. Група млади мъже в разнородни бойни униформи се облягаха на каросерията, пушеха и преглеждаха оръжията си. Представляваха страховита гледка, но ако пътниците в колата се бяха уплашили, с нищо не го показаха. Никой не слезе. В задната част на колата се чу скърцане на дръжка, когато един от пътниците свали задното стъкло.

Един от мъжете приближи и се наведе, за да хвърли поглед във вътрешността на автомобила. Нощта беше топла, но въпреки това той носеше палто, а на главата върху късо подстриганата му коса бе нахлупена черна барета. Беше въоръжен с автомат.

— Готови ли сте?

В задната част на колата светна връх на цигара, но лицето зад него оставаше невидимо в сенките.

— Намери ли каквото ти трябваше?

Мъжът с черната барета кимна.

— Беше в камиона, както обеща. Готови сме.

— Добре, не оплесквайте нещата и гледайте да го измъкнете жив.

Отведоха Грант обратно в неговата килия, сводестото мазе на рицарската крепост, сега натъпкана с дървени нарове. В пълната тъмнина трябваше опипом да намери пътя до леглото си. Хвърли се на матрака, без да си направи труда да свали поне обувките.

Блесна кибритена клечка, осветявайки на съседния нар младо лице с небрежно разрошена черна коса и маслинена кожа. Момчето запали двете цигари, пъхнати в устата му, подаде едната на Грант и загаси клечката, преди да изгори пръстите му.

Грант прие с благодарност подаръка.

— Благодаря, Ефраим.

— Биха ли те?

Момчето не беше повече от петнайсет или шестнайсетгодишно, но гласът му прозвуча делово. А защо не, помисли си Грант. Ефраим беше в затвора по-дълго от него, вече почти три месеца, осъден, защото е замерял с камъни британски полицай в Хайфа.

— Не ме биха.

— Искаха ли да разберат къде могат да намерят Бегин?

— Не. — Грант се отпусна назад с ръце зад тила и издуха дима към тавана. — Не бяха обичайните горили. Някакъв агент от Лондон. Не се интересуваше от Иргун. Просто искаше да порови в една отдавнашна история.

— Каза ли му?

— Аз…

Дори през дебелата цял метър стена те почувстваха взрива. Наровете се залюляха, а от тавана се посипа прах. Грант се претърколи и скочи на пода, дърпайки момчето със себе си. Двамата приклекнаха в мрака. Чуха се изстрели — първо паникьосани и разбъркани, след това целенасочени и постоянни, когато картечниците „Брен“ заговориха.

— Приближават се. — Стиснал рамото на Ефраим, Грант го насочи през стаята, докато не почувства студения метал на вратата. Все още беше заключена. Той се притисна в стената и бутна момчето от другата страна. — Приготви се. Някой идва.

Лейтенант Каргил се върна в кабинета си и си наля голямо питие от бутилката, която държеше в писалището. Беше срещал много неприятни хора по време на войната и тук, в Палестина, но рядко беше попадал на такива, които излъчваха същата пресметната нелюбезност като днешния му безименен посетител.

На вратата се почука. Уиски плисна над ръба на чашата. Да не би посетителят да беше забравил нещо?

— Инженерът, лейтенанте. Дойдох да оправя генератора.

Каргил въздъхна от облекчение.

— Влезте.

Инженерът беше дребен човек с очила с телени рамки и униформа, която му седеше лошо, пък и сякаш беше преправяна от по-голям размер.

— Твърде късно за оправяне на развален генератор, нали? — Каргил се зае да попива разлятото уиски с носна кърпа. — Нямаше ли да ви бъде по-лесно, ако изчакате до съмване?

Инженерът вдигна рамене. Потеше се обилно.

— Заповед, лейтенанте. — Продължаваше да се приближава към Каргил, стиснал войнишка мешка в лявата ръка. — А сега, лейтенанте, бихте ли ми дали ключовете си?

— Не ти трябват моите ключове, за да стигнеш до генератора. Ще го откриеш…

Каргил вдигна поглед и видя дулото на един „Люгер“ да се рее на около дванайсет сантиметра от лицето му.

— Какво по дяволите…

— Ключовете ви.

Мъжът протегна ръка и ръкавът на стоящата му лошо униформа се вдигна нагоре. На китката му имаше татуирана редица малки числа с виолетов цвят, напомнящ синина, която никога нямаше да изчезне.

— Няма да сте първият човек, когото съм виждал да умира. Ключовете.

Каргил откачи карабината, с която връзката ключове беше закрепена към колана му, следван от неумолимото око на пистолета. После инженерът, не, чифутинът, поправи се Каргил, извади парче електрически кабел от войнишката мешка и завърза китките му за задната част на стола, а глезените за краката на масата. Каргил понасяше унижението в стоическо мълчание.

— Тези ключове може и да отключат килиите, но няма да те преведат през портата. Не можеш да излезеш просто така през главния вход, следван от твоите гангстерчета от Иргун.

— Ще намерим начин.

Думите още не бяха заглъхнали, когато мощна експлозия разтърси замъка чак до основите. Сигурно взривът беше наблизо, защото Каргил се залюля на стола, не можа да запази равновесие и падна с вик от болка заедно с него, докато краката му бяха още вързани за масата. През праха и пушека видя евреина да грабва ключовете от масата и да докосва козирката на кепето си за сбогуване.

— Шалом.

Сега крачките се чуваха още по-близо. В тях определено имаше някакъв ритъм. Приближаване, пауза, приближаване, пауза. При всяка пауза Грант чуваше викове и дрънчене на метал. Още един откос картечен огън отвън удави звуците за малко. Когато стрелбата спря, дръннаха ключове пред вратата. Грант се стегна в мрака. От вътрешната страна нямаше дръжка. Единственото, което можеше да направи, бе да се изчака ключът да се плъзне в ключалката, да се завърти, да изщрака…

— Рак как…

Вратата се отвори със замах, но скърцането на пантите беше удавено от радостния писък на Евфраим, който изкрещя в отговор, повтаряйки лозунга на Иргун:

— Рак как6. Слава богу, че дойдохте.

— Слави Бога, когато излезем оттук — измърмори Грант.

Когато излязоха, спасителят вече беше отминал към следващата килия, а коридорът гъмжеше от освободени затворници. В далечния му край до изхода двама войници от Иргун стояха край чувал и раздаваха пистолети.

— Като еврейски Дядо Коледа — подхвърли Грант.

— Кой е Дядо Коледа? — погледна го объркан Ефраим.

Пробиха си път надолу по коридора, минаха край двойката, на която бяха свършили пистолетите, и излязоха в основния двор на крепостта. Осемстотинте години бяха издигнали почвата с почти цял метър над първоначалните основи и пред фасадата на сградата беше изкопан окоп, който да осигури достъп. Сега той беше пълен с бившите затворници и техните освободители, въвлечени в яростна престрелка с английския гарнизон при пропуска край портата. В другия край на двора купчина димящи останки и дупка в стената свидетелстваха, че Иргун са взривили крепостната стена, за да влязат.

— Кой командва тук?

Трябваше да го извика в ухото на най-близкия войник — жилест млад мъж с карабина, която приличаше на тези от Първата световна война. Докато дърпаше назад затвора, за да вкара патрон в патронника отново и отново, той успя да покаже висока фигура с черна барета и шинел, застанала надолу по протежение на окопа. Грант запълзя натам.

— Какъв е маршрутът ви за бягство? През дупката в стената?

Командирът от Иргун поклати глава.

— Това беше маршрутът за влизане. Ще се оттеглим през задната врата — отговори той на английски. Кимна наляво, където западната стена се вдаваше навън към морето.

Когато Грант се вгледа, забеляза неколцина души, които пълзяха в основите й, невидими за британските войници, съсредоточили огъня си върху затворническия блок.

— Ще плуваме ли?

— Не, защото трябва да бързаме.

Грант погледна отново към пропуска и портата. От върха на кулата пламъците от дулото на картечницата „Брен“ просветваха между древните зъбери. Докато се намираха в окопа, бяха в безопасност, но в мига, когато излезеха от него, щяха да се превърнат в лесни мишени на откритото пространство.

— Трябва да я накараш да замълчи, преди да тръгнем.

— Готов ли си да идеш доброволец?

— Защо не.

Нощта започна да се скапва за лейтенант Каргил още от мига, когато се появи тайнственият посетител. Глезенът го болеше там, където се изви, когато падна със стола, но това беше нищо в сравнение с мъчението да бъде принуден да лежи на пода, вързан за канцеларските мебели, и безсилно да слуша, докато навън бушуваше битка. Дори не можеше да прецени кой печели. Но не хранеше илюзии, че нещата ще се оправят, когато тя свърши.

Вратата се отвори рязко. В капан зад своето писалище Каргил видя чифт кафяви ботуши в другия край на стаята. Повдигна глава точно навреме, за да види едно шутовско небръснато лице да наднича с изненада над бюрото. Молбата за помощ умря неизказана на устните на Каргил.

— Ти си контрабандистът на оръжие, нали? — Ужасна мисъл му мина през ума. — Това няма връзка с твоя посетител, а?

Грант не отговори. Той вадеше чекмеджетата от писалището на Каргил и ги обръщаше върху плота. От най-долното изпадна кафяв кобур. Под капака му се виждаха ореховите чирени на револвер „Уебли“. Грант го извади и провери барабана.

Въпреки че беше безпомощен и беззащитен, Каргил не изгуби самообладание.

— Готвиш се да ме застреляш най-хладнокръвно, а?

Грант поклати глава.

— Няма смисъл. Ще го оставя на армията, когато разберат каква каша си забъркал. — Той се замисли за миг. — Какъв размер шапка носиш?

До кабинета на Каргил имаше стълбище с изтрити стъпала, което водеше нагоре към крепостната стена. Грант ги изкачи по две наведнъж и се затича по стената към кулата на пропуска и портата. В бъркотията никой не се беше сетил да заключи вратата. Грант се вмъкна вътре. Тази част на кулата беше празна, като се изключат четирите метални подпори, които държаха оръжейната площадка на покрива. Те проблясваха в мрака, отразявайки битката отвън, докато кухата тръба ехтеше като барабан от стрелбата на картечницата „Брен“ отгоре. Грант нахлупи островърхото кепе на Каргил върху чорлавата си коса, докосна револвера, който сега висеше сигурно запасан на кръста му, след това пое нагоре по дървената стълба, закрепена с болтове в стената.

Картечарят горе едва ли беше чул Грант, но изглежда беше забелязал движението с крайчеца на очите си. За миг отпусна спусъка и се обърна да погледне.

— Какво си мислиш, че правиш? — излая Грант на своя най-добър казармен английски. — Накарай чифутите да се сплескат в земята.

Гласът и познатото офицерско кепе бяха достатъчни за картечаря. Той намести приклада на картечницата на рамото си и пусна поредния яростен откос. Това осигури на Грант времето, от което се нуждаеше. Той прекоси оръжейната платформа и с един добре прицелен ритник запрати картечаря на пода, сгънат надве от болки. Още два силни удара и безпомощният стрелец изгуби съзнание и се просна в цял ръст.

Грант свали колана му и завърза с него ръцете му зад гърба. След това се върна при картечницата, обърна я и пусна дълъг откос по посока на британските части. Усмихна се, когато видя, че това предизвика объркване сред тях. Някои от по-съобразителните отговориха на огъня му, а куршумите им откъртиха парчета камък от каменните зъбери, но повечето прелетяха доста встрани. Стрелбата при затворническия блок оредяваше, докато Иргун използваше объркването, за да измъкне хората си. Грант пусна един последен откос, след това вдигна картечницата от триногата й и като внимаваше да не докосва цевта, тръгна с тежки крачки към стената и пусна оръжието в сухия ров под кулата. Надяваше се, когато я намерят, него отдавна да го няма.

В окопа бяха останали само петима-шестима бойци. Неколцина лежаха мъртви в пясъка, но повечето бяха успели да избягат. Грант стигна до командира с черната барета.

— Точно навреме — изръмжа той и замълча, за да вкара нов пълнител в автомата си. — Трябва да стигнем до катера. — Обърна се надясно и подаде оръжието на боеца до него. — Дръж англичаните под огън, докато се прехвърлим през стената.

Ръцете на боеца провиснаха от тежестта, но решимостта на младото му лице беше несломима.

Очите на Грант се разшириха.

— Ефраим?

Момчето опря оръжието на бруствера и примижа, взирайки се с яростна съсредоточеност в мерника и мушката.

Грант се обърна към командира.

— Не можеш да го оставиш тук.

— Трябва някой да задържи британците, докато се измъкнем.

— Аз ще го направя — заяви Грант, без дори да се замисли.

Командирът вдигна рамене.

— Прави каквото искаш, англичанино. Ще те обесят, ако останеш.

— Ако си тръгна, ще обесят момчето.

Ефраим се ухили широко и белите му зъби проблеснаха.

— Не могат. Прекалено съм малък. Когато стана достатъчно голям, за да ме обесят, Израел вече ще е свободен.

— Моли се да си прав.

Грант погледна момчето, чорлавата му коса и ярките му очи излъчваха желание да нанесат удар по омразните колонизатори. Може би Грант е изглеждал като него на тези години, когато стъпи на кея в Порт Елизабет без нищо друго, освен един куфар. Част от него, младия мъж, който избяга в Южна Африка, искаше да остане с момчето и да изживее героичните му мечти. Но една друга, по-студенокръвна част знаеше какво трябва да прави.

Грант се наведе и разчорли косата на Ефраим.

— Не стой на едно място. Това ще ги накара да си помислят, че има повече хора.

Младежът се усмихна, наклони глава над оръжието и натисна спусъка. Автоматът едва не изскочи от ръцете му при първия изстрел, после бавно успя да го постави под контрол.

Командирът от Иргун дръпна Грант за ръкава.

— Да вървим.

Затичаха се покрай основите на стената. Грант се чувстваше под прицел, но накъсаните откоси на Ефраим продължаваха да отвличат вниманието на гарнизона. В долния край на най-далечната кула той откри въжена стълба. Бързо се изкатери и застана на крепостната стена, насочил поглед към безлунното небе. Малко встрани от скалите, където стената се спускаше до морето, трийсет души чакаха в моторния катер.

— Да слизаме.

Около един от старите зъбери беше вързано въже, което се спускаше отвън по стената. Грант го хвана, прекрачи през ръба и започна да се плъзга толкова бързо, че си протри дланите. Направи две крачки по хлъзгавите камъни и вече гледаше надолу в лодката. Още една крачка, почти прибързан скок, и се просна по корем в трюмната вода. Чу изтрополяване наблизо, когато командирът от Иргун също скочи. След това големият двигател заработи и Грант се претърколи назад, когато катерът започна да набира скорост. Никой не продумваше, всички бяха напрегнати в очакване куршумите да разкъсат открития плавателен съд. Но това не се случи.

Грант се надигна и успя да се намести на пейката, която опасваше бордовете на катера. След четвърт час един от неговите другари запали кибритена клечка и малко след това катерът оживя от запалени цигари и прошепнато ликуване. Грант пое назад към кърмата, за да намери командира от Иргун.

— Къде отиваме?

— В морето ни чака товарен кораб. Ще ни откара до брега на Тир. — Той разпери ръце. — А от там, където искаш.

Грант помисли малко. Посещението на Мюър беше предизвикало едно хрумване, макар да не бе очаквал да получи толкова бързо възможност да го осъществи. Дръпна от цигарата и издуха дима.

— Може ли да ме закарате до Крит?