Изгубеният храм

5.

Долината на смъртта, Крит

Стени от червени скали се извисяваха право над тях, проблясвайки на слънцето, но долу в пролома групички платани и олеандрови храсти хвърляха сянка. Грант погледна към листата нагоре, засенчвайки очите си с ръка от блясъка на слънцето. Намираха се в огромен каньон, който на извивки се спускаше постепенно към морето. Високо над главите им няколко черни отвора пронизваха заострените скали.

— Това са гробници.

Черната рокля на Марина беше разменена срещу чифт бракувани военни панталони и блуза с къс ръкав, разкопчана само толкова, че да привлича погледа на Грант, когато мислеше, че тя не гледа. Черната й коса беше вързана на тила в хлабава конска опашка. Кожата на лицето й бе потъмняла до светлокафяво от трите дни ходене на открито и липсата на кремове. През рамото й беше преметната намотка въже.

— Хората са погребвани в тези пещери още от минойско време — продължи тя. — Значи това е Долината на смъртта.

— Не ми изглежда твърде плашеща. Слънцето грее, дивите цветя цъфтят, птичките пеят.

— Всъщност при гърците птиците често се възприемат като предвестници на смъртта. Вестители от и за подземния свят.

— О! — Внезапно мрачна нотка се прибави към оглушителното писукане около него. — Тези пещери изследвани ли са някога?

— Често — сбърчи нос тя. — Не минава много време, преди свещените реликви на едно поколение да се превърнат в печалба за някое от следващите. Археолозите откриха няколко древни погребения, но повечето гробници са ограбени преди много време.

— Тогава защо…

— Не сме тук заради гробниците. — Тя извади от джоба си лист хартия. На него беше прекопирала рисунката от бележника на Пембертън. — Виждаш ли рогата? Търсим храм.

— Не е ли едно и също?

— Минойците не са погребвали своите мъртъвци в храмовете. Древните биха се стреснали от мисълта да внесат мъртвите сред живите. Слагали са ги в градове на мъртвите, некрополи, подобни на тези пещери.

— Добре, къде тогава ще търсим това светилище?

Марина се замисли за миг.

— Хогарт, един друг археолог, провежда разкопки в началото на прохода през 1901 г. Той открива няколко минойски къщи, но не и светилище.

— Може Пембертън да е намерил нещо, което той е пропуснал. — Грант взе от нея копието на рисунката и се вторачи в листа. — Нали каза, че зигзагообразните линии може да представляват вода?

— Вероятно са чисто декоративни. Няма начин…

— Погледни — прекъсна я Грант, обърнал листа обратно. — Тези два триъгълника от двете страни са страните на пролома. Морето е пред тях. И тука — той бодна с пръст в центъра на листа — се намира светилището.

Марина изглеждаше неуверена.

— Не мисля, че можеш да предположиш ей така, че минойците са използвали пространствените взаимовръзки в своето изкуство по такъв начин.

— Глупости, рисували са както са виждали нещата.

— Така ли? И откъде знаеш как са виждали света преди толкова хиляди години? В такъв случай, как ще обясниш лъва, който се рее във въздуха? И него ли са нарисували, както са го видели?

— Може да е облак.

— А куполът под него? Може би е чадър, а?

— Добре де, имаш ли по-добра идея?

Тя въздъхна.

— За съжаление не.

Победата на Грант се оказа краткотрайна. Каньонът свършваше на около осемстотин метра от брега, разливайки се в няколко прашни ниви.

— Руините, които Хогарт е открил, трябва да са някъде тук — подхвърли раздразнено Марина. Започна отново да разглежда рисунката. — Какво може да е видял Пембертън, че да го накара да си помисли за Долината на смъртта?

Мършав вол теглеше ралото в сухата земя на една от прашните ниви. Селянин с вълнен елек стоеше до него и го налагаше с пръчка, докато яката му жена с кърпа на главата гледаше. Двамата наблюдаваха безмълвно приближаването на Грант и Марина.

— Добър ден — поздрави Марина.

— Добър ден — кимна селянинът, облегна се на пръчката и се вторачи в нея.

До него жена му я гледаше така, сякаш беше слязла от покварената пътека на някое парижко ревю.

Като заекваше леко, Марина започна да задава въпроса си. Познанията на Грант по гръцки вероятно бяха достатъчни, за да може да проследи разговора, ако беше поискал да го направи, но на него не му се занимаваше. Нещо друго го вълнуваше. Пембертън беше записал Долината на смъртта в сгъвката на листата в своя тефтер, но това не бе долината. Обърна се и погледна отново нагоре към пролома. Той извиваше наляво, така че от мястото, където Грант бе застанал, изглеждаше, че долината свършва рязко с отвесна скала. А там, издигайки се от средата на пролома, стърчеше хълм с формата на купол.

— Казва, че никого не са виждали.

— Какво?

Изтръгнат от мислите си, Грант се обърна. Селянинът още стоеше невъзмутимо в нивата и ги гледаше. Жената се беше обърнала и показно подкарваше вола.

— Селянинът казва, че никога не са виждали британски археолог. Може би лъже. Британците вече не са много популярни тук, откакто започнахте да подкрепяте марионетните правителства в Атина.

— Нямам нищо общо с това — възрази Грант. — Погледни зад гърба си.

Марина се обърна.

— И какво?

— Това е гледната точка. — Хартията плющеше на вятъра, когато Грант я вдигна и наложи на пейзажа. — Островърхите скали от двете страни, морето в този край и хълмът в средата на долината. — Високо над хълма с формата на купол един ястреб се рееше мързеливо във въздуха. — Дори птиците се виждат.

— А лъвът?

— Сигурно спи — усмихна се Грант. — Хайде да идем да видим дали можем да го събудим.

Те си запробиваха път през дърветата и падналите скални блокове, които бяха натрупани в коритото на пресъхналата река. Когато навлязоха в пролома и около тях започнаха да се издигат островърхите скали, бързо изгубиха от очи хълма, но продължиха напред, опитвайки да се движат все в права линия.

— Минойците често са издигали храмовете си по върховете на хълмове — подхвърли Марина, дишайки тежко. Беше станало почти пладне и ризата лепнеше за кожата й. — Може би трябва да се опитаме да се изкатерим на скалите.

— Оттам гледката няма да е същата — упорито настоя Грант. — Пък и на рисунката храмът е под върха.

— Вече ти казах, че не можеш просто така… — Марина извика изненадано.

Спусна се покрай Грант към скалния къс, който лежеше до пътеката. На неговия връх, почти скрити от листата на един олеандър, четири камъка бяха подредени в малка грамада. Тя ги размести. Отдолу проблесна квадрат от тънко сребро.

— Минойско съкровище? — възкликна Грант.

— Опаковка от локум „Фрай“. — Тя се обърна, за да му покаже станиола. — Пембертън много го обичаше. Всеки път, когато се връщаше в Англия, се запасяваше.

— Пълно е с ориенталски надежди — измърмори Грант. — Питам се какви ли други изненади ни е подготвил?

Марина се изкатери по скалата и изчезна сред шубраците. С обезсърчено поклащане на глава Грант я последва между дърветата, докато те не отстъпиха място на гол хълм. Няколко метра пред него Марина беше клекнала до надвиснала скала.

— Това ли е храмът?

Скалата изглеждаше прекалено ниска, за да може някой да пропълзи под нея.

— Виж сам.

Грант клекна. На парче зебло бяха подредени търнокоп, права лопата и парафинов фенер. Всички бяха ръждясали, но на дръжките все още можеха да се прочетат буквите: Б. У А.

— Британско училище в Атина — обясни Марина. — Те ръководеха разкопките в Кносос и бяха работодателите на Пембертън.

Грант издърпа правата лопата и почука по скалата. Няколко люспи ръжда паднаха на земята, а из долината се понесе тъжен звън. Грант се огледа виновно.

— Смятах, че се опитваме да не привличаме внимание — укори го Марина с вдигнати вежди.

— Още не сме открили нищо, което да си заслужава да бъде пазено в тайна.

Марина смъкна намотката въже от рамото, завърза единия край за дръжката на кирката и започна да се катери нагоре по нападалите скали. Грант изчака достатъчно дълго, за да се увери, че бутнатите от нея камъни няма да му се стоварят върху главата.

В началото не беше трудно да се прехвърляш от една скала на друга. Обаче скоро големите скали отстъпиха място на камъчета, които се плъзгаха под краката в мига, когато стъпиш върху тях. Изкачването на склона се превърна в състезание, в трескав опит да продължава напред по-бързо, отколкото тракащите камъчета успяваха да го теглят назад. Накрая и това свърши в стръмна, червеникава, заострена скала и Грант трябваше да се хване за оголения корен на дърво, за да не се плъзне надолу по склона. Вдясно от него се полюшваше краят на въжето. Грант го сграбчи и започна да се набира с ръце нагоре, докато в порой от пот и псувни не се изтегли върху скалата.

— Такива неща ли правеше с Пембертън?

— Не, очевидно го е направил сам.

Грант се надигна, вдигна ръка, за да изтупа прахоляка от ризата си, и замръзна от изненада. Бяха се изкачили по-високо, отколкото беше смятал, и бяха стигнали до скален корниз почти на половината път до върха на тристаметровата скала. Тя се извисяваше над тях толкова замайващо стръмна, че Грант не посмя да погледне нагоре, за да не изгуби равновесие. Долу зелената лента на дъното на долината се виеше към морето, проблясващо в далечината. Но пред него на мястото, където заострената скала срещаше корниза, черна пукнатина разцепваше камъка, широка само колкото да се промуши човек. Над нея, почти невидима в сянката на надвисналата канара, имаше изсечена каменна ниша.

Грант започна да се промъква натам. Трите хиляди години бяха разяли изсеченото в камъка, оставяйки само едва видими следи от някога гордото изображение. Ноктите и зъбите бяха изгубили своята острота, гривата беше клюмнала, напрегнатите мускули се бяха стопили. Но дори така Грант го позна от пръв поглед. Измъкна смачкания лист от джоба си и го вдигна.

— Ето го и твоя летящ лъв.

Марина поклати глава, макар Грант да не можеше да определи дали е от удивление или гняв. Тя вдигна фенера на Пембертън и го разклати. Вътре се разплискаха няколко пръста стар парафин.

— Няма фитил.

Марина извади нож от джоба на кръста си, отвори фенера и отряза тънко парче плат от ръкава на блузата си. Зави го ловко с пръсти и го вкара в отвора за фитила.

Грант извади запалката си.

— Дай на мен.

По памучния фитил плъзна пламъче, почти невидимо на рязката слънчева светлина. Марина тръгна към пукнатината в скалите, но Грант беше по-бърз. Той дръпна фенера от ръката й, застана пред нея, а след това измъкна револвера от кобура.

— Аз ще вляза пръв.

След това се промуши през процепа. След около десетина метра проходът се разшири. Той се спря и вдигна лампата, за да се предпази от неприятни изненади — едва има време очите му да привикнат, когато остър лакът се заби в гърба му, запращайки го напред. Той залитна в помещението, размахвайки лампата така, че да не я строши на парчета, ако падне на земята. Накрая успя да възвърне равновесието си и да се обърне.

Марина стоеше в прохода с донякъде виновно изражение на лицето.

— Съжалявам, но не видях, че спря.

— За мой късмет нямаше някой бездънен изкоп, който да ме погълне.

Обаче нямаше време да се ядосва. Пукнатината се беше разширила в помещение, чиито стени още носеха хилядолетните белези от медните длета, изсекли го в скалата. В далечния край имаше каменна пейка, а над нея в дълбока ниша стоеше обърната ваза. Дървено сито бе облегнато на пейката, заедно с мистрия и въже за отвес, четка и друга опаковка от локум. Отгоре, изложени почти като в музей, бяха подредени фигурки и предмети. Грант и Марина коленичиха пред тях — може би по същия начин както вярващите са коленичили там преди толкова хиляди години.

— Това трябва да е нещо като купа за пречистване — каза Марина, докато вдигаше плитка чиния, издялана от червеникав камък.

Гласът й беше тих и благоговеен. Тя остави почтително съда и взе друг предмет. Беше боядисана фигурка с тънък като на оса кръст, нагънати поли и ръце, вдигнати нагоре като криле. Приличаше много на ангел. Като се изключи, забеляза Грант, че късият жакет, който носеше, беше разтворен, за да се покажат гърдите, които стърчаха напред почти перпендикулярно на тялото.

— Хубави цици.

Марина се намръщи.

— Това е фигурка на минойска богиня. Тяхното главно божество — източник на плодородие и сила. Такива идоли се срещат често.

Грант се наведе, за да я разгледа по-отблизо.

— Какви са тези вълнообразни линии по ръцете й?

— Змии.

Марина я вдигна до лампата. Сега на светлината Грант можа да ги видя ясно: една извиваща се змия се плъзгаше нагоре по едната ръка, по голите рамене и надолу към другата китка. Линиите по гръдния кош, за които той беше решил, че са подгъв на жакета, се оказаха още две змии — едната навита на кълбо около гърдите, а другата се спускаше надолу по хълбоците в полите.

— Опасна жена — язвително отбеляза Марина. — Ти не би имал никакъв шанс.

— Богините не са мой тип.

Марина остави фигурката и огледа останалата част от съкровището. Повечето бяха фрагменти, които Пембертън беше сортирал според вида: парчета слонова кост, половин дузина каменни печати с миниатюрни гравюри, две двуостри брадви и множество керамични късове, подредени на различни купчини.

— Това е интересно — подхвърли Марина, вдигна две парчета от най-далечната купчина и ги доближи. — Повечето от находките са от средноминойския период, приблизително отпреди три и половина хиляди години. Но тези са много по-скорошни. Сякаш храмът е бил изоставен, а после наново открит.

— Преди колко години?

— Да речем, преди три хиляди.

Грант се прозя.

— Скъпа, за мен това са стари новини. — Огледа отново подредените артефакти. — Все пак колко струват тези неща?

— От археологическа гледна точка може да са много важни. Статуйката на богинята не е уникална, но е много добре запазена. Вероятно керамичните останки са най-ценни. Ако успеем да съставим добра хронология, те ще ни кажат най-много за модела на селищата по острова. — Тя се намръщи. — Би било полезно да се знае тяхната стратификация. Изненадана съм, че Пембертън не е… — Тя замълча, когато видя изражението на досада по лицето на Грант. — Какво има?

— Не давам и пукната пара колко са интересни за археолозите. Искам да знам колко струват.

— Само това ли те интересува? — Гласът й беше пълен с горчивина. — Половината свят е в развалини, а другата половина дори не може да се изхранва. Няма да забогатееш, разпродавайки трохите от една цивилизация, за която повечето хора не са и чували. Ако искаш да спечелиш богатство, върни се при своите пушки. Хората винаги намират пари за убиване.

Обърна му гръб, но Грант се протегна и я завъртя към себе си.

— Наистина ли смяташ, че искам да занеса тези боклуци в някоя заложна къща, за да взема някоя пара? Помисли. Този мил човек от тайните служби дойде чак в Палестина, за да провери дали бележникът на Пембертън не е у мен, и не ми се вярва да търси колекция за Британския музей. Смятам, че в бележника има нещо ценно. Ценно за онзи вид мъже, които търгуват със стомана, петрол, оръжия и живот. Затова те питам: това тук ценно ли е? Защото ако не е, или те са разбрали погрешно, или ние сме дошли на погрешното място.

Той отстъпи назад. Въпреки горещия въздух в пещерата Марина трепереше.

— Тук има някои неща, които ще бъдат интересни за учените — отговори тя решително. — Иначе… не виждам нищо друго.

— А това?

Грант насочи фенера към нишата в задната стена. Първоначално беше сметнал предмета в нея за обърната наопаки ваза, но сега, когато се вгледа, видя, че това е парче камък с височина около шейсет сантиметра и форма, леко наподобяваща на куршум. Отвън го покриваха издълбани в камъка пресичащи се линии.

— Това… — Марина се загледа в предмета. — Това е много необикновено. Разбира се, не е ценно — добави тя язвително, — но е много рядко. Мисля, че е бийтъл9.

— Бръмбар?

— Не, свещен камък. Вероятно оригиналът е бил къс метеорит, макар че този очевидно е копие. Във вдлъбнатината на върха може би са съхранявали парче от метеорита. А може да е и някакъв култов идол. — Тя плъзна ръце по студения камък, сякаш го милваше. — Ходил ли си в Делфи при оракула?

— Някога там вдигнах един влак във въздуха. Не ми остана време да разгледам забележителностите.

— Там се пази нещо подобно. Наричат го омфалос — пъп на света. Колкото до Крит, има фрески, които изобразяват подобни предмети, но никой не е намерил нито един от тях.

— Все още не разбирам защо… Какво беше това?

Грант се завъртя. Уеблито проблесна в ръката му, докато с едно сръчно движение не смачка фитила на лампата и помещението на мига потъна в мрак.

— Стой зад мен — нареди Грант, с протегната ръка блъсна Марина в помещението, а той самият направи две тихи крачки наляво, за да не бъде на линията на входа.

— Какво става?

На Грант не му се наложи да отговаря. Отвън долетя трополенето на камъни, падащи по склона, а след това глас, който сипеше ругатни на английски. Грант насочи револвера към входа. Чу триене и приглушени псувни, докато някой се опитваше да се промуши през процепа, след това тихи стъпки. Пръстът му се сви около спусъка.

Бледият лъч на електрическо фенерче прониза мрака, подобно на молец се зарея по стените, тавана, пода и накрая спря върху цевта на оръжието.

— Надявам се, че не възнамеряваш да ме гръмнеш, нали, мамка му?