Изгубеният храм

24.

— Кой, по дяволите, е този? — настоя Джексън. — Познаваш ли го?

— Панос Русакис, запознахме се през войната. Воюваше срещу германците на Крит.

Джексън посочи оръжието.

— А сега срещу кого се бие?

— За Гърция! — Панос изпъна рамене и сякаш стана по-висок, когато го каза, ръцете му стиснаха оръжието по-здраво.

— Няма да ти харесат неговите политически разбирания — предупреди го Грант, — така че не задавай много въпроси.

— А тези? — Панос посочи с оръжието си другарите на Грант. — Кой…

Замълча, вторачен в Марина, сякаш беше видял привидение.

— Ти? Защо си тук?

Изглеждаше загрижен, объркване се беше изписало на мършавото му лице. За пръв път Грант изпита безпокойство. Русакис погледна Джексън, след това нагоре към небето — бъркотия от синьо, черно и сиво. Бомбардировачите бяха изчезнали, но миризмата на изгоряло продължаваше да изпълва въздуха.

— Защо сте ги довели тук?

— Бомбардировачите нямат нищо общо с нас. Това е дълга история, а ние не искаме да оставаме дълго тук. Един самолет ще дойде да ни вземе от летището. Ако ни оставиш да отидем там, ще ти се махнем от главата.

Русакис излая нещо на един от помощниците си. Партизаните се приближиха.

— Ще дойдете с нас.

Те предадоха оръжията си и поеха в индийска нишка надолу по планинския склон. Нямаха друг избор. Хората на Русакис ги обградиха и пазеха, докато се промъкваха надолу, заобикаляйки камъни, корени и пънове. Слънцето беше изгряло и въздухът беше тежък от влагата, която се изпаряваше от мокрия листак. На Грант му напомняше повече на басейна на река Конго, отколкото на Северна Гърция.

Джексън, който вървеше зад него, попита:

— Откъде познаваш този човек?

— По време на войната работихме заедно на Крит. Той командваше група партизани.

— Значи е познавал и Марина?

— Не много добре. Той и нейният брат… — Грант се поколеба. — … бяха на различни мнения.

— И така може да се каже — обади се Мюър.

След, както им се стори, безкрайното спускане склонът премина в равно пространство. Грант спря и подуши въздуха. Отново се усещаше миризмата на огън, но не на лепкавите мазни пламъци, които беше донесъл самолетът. Този беше оцветен със сладката миризма на борова смола и цвъртящата мазнина на печащо се агнешко. Гладът сряза болезнено стомаха му. Не беше ял нищо от закуската насам. Сега вече беше почти зазоряване.

Изведнъж дърветата оредяха. На неколкостотин метра напред слънцето огряваше тясна ивица, изрязана в гората — самолетната писта. Тя не беше на върха на хребета, а на естествената тераса под него, така че дърветата отгоре я скриваха от почти всеки зрителен ъгъл. Партизаните бяха направили лагера си в гората наблизо: няколко палатки, огнище за готвене и сандъчета с муниции. Две жени в камуфлажни униформи печаха агне на шиш. На Рийд, чието ежеседмично забавление в Оксфорд беше ходенето на кино, тази сцена му напомни „Приключенията на Робин Худ“ и едва ли не очакваше Ерол Флин да се появи измежду сумрачните дървета със своята шапка с перо. Вместо това видя нещо по-изненадващо. В края на лагера бяха струпани клони, които оформяха недодялана отворена колиба с покрив от листа. Грубо изсечени пейки от дънери бяха подредени околовръст, на тях седяха деца, които гледаха внимателно към предната част на помещението, където един сивокос учител пишеше нещо по черна дъска. Няколко от децата се вторачиха любопитно в новодошлите изпод перчемите и тънките плитчици. Учителят почука с показалката по ръба на дъската и те послушно обърнаха глави.

— Какво правят? — полюбопитства Джексън.

— Бащите им са издирвани и не могат да ходят в местните училища, затова семействата им ги водят тук — обясни Русакис.

Той махна на хората си, които подкараха Грант и останалите като стадо към края на самолетната писта. Единственият шум беше неспокойният детски хор, който пееше детска песничка под ръководството на учителя.

— Последния път, когато се срещнахме, ти казах никога повече да не се връщаш.

Грант направи крачка встрани. Веднага дулото на пушка ядно се заби в ребрата му.

— Панос, за бога, знаеш, че съм на твоя страна.

— Дали? Някога може би, но сега те виждам с фашистите.

Джексън не можа да се сдържи.

— Фашисти? Ние сме добрите. Ако досега не си го забелязал, прекарахме четири години да помагаме на хора като теб да се отърват от фашистите. Искаш ли да знаеш кои са истинските наследници на Хитлер? Трябва само да питаш другарчетата ти в Москва.

— Един човек от Москва дойде тази сутрин. Полковник от КГБ. Има само едно око. — Русакис закри с длан дясното си око, за да наподоби превръзка.

— Курхозов.

— Аха. Значи го познаваш. И той те познава. Каза, че търси един американец и трима англичани. Врагове на социализма и много опасни. — Русакис отиде до едно от сандъчетата и извади пистолет с цев като тръба. Никой не посмяваше да продума. — Той ми предложи пари, злато и много оръжия, ако му помогна да ви намери.

— Ти обаче не си го направил.

Русакис зареди сигналната ракета в пистолета.

— Придружава го един човек, германец. Познавам този тип от Крит. Фашист. Наричат го Белциг. Уби много гърци по време на войната. Превръщаше ги в роби. Караше ги да копаят, убиваше ги. Свиня. Затова отказах.

Грант издиша.

— А какво стана с Курхозов?

Русакис вдигна рамене.

— Има много хора в тази долина. Може би ще намери друг, който е готов да му свърши работа.

— Мисля, че налетяхме на тях.

Русакис не отговори. Далечният шум на самолетни двигатели проби листака над главите им. Това не беше острото боботене на бомбардировачите, а кухото бръмчене на „Дакота“.

— А тя? — Русакис посочи Марина със сигналния пистолет. — Не за пръв път хващам член на фамилията Папагианополу да работи с фашистите.

Русакис насочи цевта към небето и дръпна спусъка. С остро съскане сигналната ракета излетя във въздуха и със сух пукот се пръсна в облак червен дим над дърветата. Неколцина от хората на Русакис заеха позиции по протежение на пистата.

— Случилото се с Алексей няма нищо общо. — Изведнъж всички цеви сякаш се насочиха обвинително към Грант. Усещаше болезнено и вторачения поглед на Марина.

— Какво искаш да кажеш? — В гласа на Марина се прокраднаха истерични отсенки. Над главите им мина сянка. Дакотата прелетя ниско, за да огледа пилотът пистата. Никой не погледна към машината. — Какво за Алексей?

Очите на Русакис се присвиха.

— Грант не ти ли каза?

— Беше убит от засада — отчаяно се намеси Грант. Влажният въздух му тежеше, чувстваше се зле.

— Британците го убиха — заяви Марина. — Страхуваха се, че след като германците се оттеглят, съпротивата ще се опита да завладее цяла Гърция и да докара комунистите на власт. Смятаха, че като премахнат комунистическите водачи, ще успеят да запазят Гърция за себе си. Затова са уредили брат ми да бъде убит.

— Нищо подобно. Не е убит, защото беше комунист, и не са му видели сметката британците. Те се опитаха наистина, изпратиха човек да свърши работата, но той се провали. — Русакис стрелна Грант с презрителен поглед. — Но аз го последвах, отидох там в клисурата и убих Алексей.

Марина се вторачи в него.

— Ти? Защо?

— Помниш ли какво се случи три дни преди той да умре? Всички ваши хора бяха избити от германците. Оцеляха само трима: ти, Алексей и Грант.

— Алексей ни беше изпратил в Ретимно, да разузнаем един германски горивен склад.

— Защото е знаел. Знаел е какво ще се случи. Не се ли сещаш защо германците са намирали вашите хора? Защото Алексей им е казвал.

Марина потрепери сякаш някой я беше ритнал в корема. Лицето й пребледня. Грант протегна ръка, за да я подкрепи да не падне, но тя я отблъсна.

— Защо ще ни предава? През целия си живот се сражаваше с германците.

Русакис вдигна рамене.

— Защо хората предават страните си? Може би заради момиче, може би заради злато. И после — сбогом. И аз не знам. Но го погледнах в очите там, в клисурата Имброс, и разбрах, че е истина.

Останалото, което може би искаше да каже, беше удавено в рева на дакотата, която мина ниско над тях и с глух тътен кацна на пистата. Колелетата едва отскачаха от влажната след дъжда земя. Пилотът беше кацнал добре, но сега му бе потребна цялата дължина на пистата, за да може да спре машината навреме. Хората на Русакис, заели позиция по протежение на пистата, започнаха да приготвят оръжията си и чакаха неговия сигнал. Той погледна несигурно към тях и в тази частица от секундата Марина се спусна. С едно движение го обхвана през врата и го стегна в задушаваща хватка, а с другата ръка измъкна пистолета от дланта му и го притисна към дясното ухо.

— Лъже ли?

Хората на Русакис я обкръжиха като глутница, размахваха оръжия и й крещяха да го пусне. Горещ вятър ги обгърна, когато усетиха струите въздух от перките на дакотата. Но отговорът, изписан на лицето на Грант, беше ясен.

— Заклех се, че ще светя маслото на човека, убил Алексей — изсъска тя.

Русакис махна на хората си да останат на място.

— Ако ме убиеш, умираш и ти. Умират и твоите приятели. Всички ще умрат.

В далечния край на пистата самолетът направи остър завой и се приготви за излитане. Грант виждаше как пилотът наднича през предното стъкло, за да види къде са неговите пътници. Партизаните, скрити зад дърветата, очевидно бяха невидими за него.

— Мога ли да направя едно скромно предложение — обади се Мюър.

Всички очи и оръжия се насочиха към него.

— Ти? — изплю Марина. — Ти пък какво има да казваш? Ти ли даде заповедта да убият Алексей?

— Няма нищо общо с мен. Беше си работа на Дирекцията за специални операции, а аз бях от разузнаването. — Мюър отвори табакерата си от слонова кост и запали цигара. — Така както виждам нещата, можем да изкараме целия „Хамлет“ и да завършим с купчина трупове. Или пък да използваме малко шибан здрав разум. Всички, които искат да умрат днес и тук, да вдигнат ръце!

Той огледа групичката мъже, тълпата от корави и гневни лица.

— Добре. Брат ти е мъртъв и това е твоята трагедия, но ако господин Русакис не го беше пипнал, някой друг щеше да го направи. Може би щеше сама да го сториш, ако бе научила истината. Защо тогава да не сключим сделка? Пусни Русакис да си върви, а той ще ни позволи да се качим на самолета и всеки ще може да се махне от пътя на другия и да се заеме с по-важни неща.

Пръстът на Марина върху спусъка се напрегна още. Кръгът мъже около нея се стесни малко повече.

— Ако те пусна, ще ни оставиш ли да се качим на самолета?

— Ако ви оставя, ръцете ми чисти ли са? И между нас няма нищо? — Русакис едва можеше да говори, задушен от хватката й.

— Да.

— И самолетите на янките ще престанат да идват?

Джексън се смръщи:

— Не мога да обещая…

Мюър направо подскочи.

— Джексън, за бога, мисли за важните неща.

— Окей, окей — вдигна ръце американецът в знак, че се предава, — ще спрем бомбардировачите. — Поклати глава с отвращение и погледна към Русакис. — Да знаеш, няма да спечелите тази война.

Марина свали пистолета и разхлаби хватката си.

Русакис започна да разтрива врата си.

— Не може вечно да спирате един по-добър свят.

Те се качиха на самолета, като се привеждаха във въздушния поток на витлата. Слънцето се беше гмурнало сред облаците, а на високите планински склонове гората продължаваше да гори. Видяха цялата долина изпълнена с лепкава златиста омара. Рийд притисна плочката към гърдите си, а Марина извърна глава към илюминатора, опитвайки се да скрие сълзите си.

— Помисли си само какво ще каже Курхозов, като разбере, че неговите собствени хора са ни помогнали да избягаме — разпалено изтъкна Джексън, когато най-сетне се успокои, — а ние вече ще сме измъкнали щита изпод неговия нос.

Грант се обърна към него.

— Ще изпълниш ли обещанието към Панос? Ще изпратиш ли бомбардировачите някъде другаде?

— Разбира се — кимна Джексън безгрижно.

Самолетът се наклони и пое курс към Солун. Грант погледна назад, надявайки се за последен път да зърне златистото небе. Но слънцето беше залязло и долината беше потънала в пушек и мрак.