Изгубеният храм

16.

„Палио Фалиро“, Атина

Бяха се върнали в хотела и поглъщаха храна, която подозрително приличаше на остатъците от снощната вечеря. Тази вечер имаше повече гости, въпреки че не бяха достатъчно, и заетите маси бяха далеч една от друга, разхвърляни като отдалечени острови в морето на голямата трапезария.

— Белия остров бил нещо като гръцка Валхала, място, на което мъртвите герои са се наслаждавали на задгробния живот — обясни Рийд.

— Чувал съм, че това място са Елисейските полета — обади се Грант. Беше доволен, че може да покаже известни познания по класическа литература, макар да ставаше дума за нещо, научено от едно момиче на Шанз-Елизе в новоосвободения Париж. Сега очакваше Рийд да оцени неговия принос. Вместо това професорът сякаш се раздразни.

— Да, да — и заби вилицата си толкова силно в парчето месо, че зъбите й изскърцаха неприятно по порцелана. — За да бъда точен, трябва да кажа, че гръцките представи за задгробния живот са били малко неясни. Популярната версия, която е стигнала до нас: Хадес за осъдените на мъки и Елисейските полета за онези, които ще се радват на вечно блаженство, са сравнително късна редакция. Тя вероятно отговаря до голяма степен на нашите собствени представи за рая и ада и желанието ни да ги наложим. Със сигурност може да се каже, че при Омир в „Илиада“ не съществува идеята за живот след смъртта, като нещо развиващо се. Безсмъртието идва от делата ти и славата, която си спечелваш. Когато умреш, остава само сянка, сиво копие на човека, който си бил.

— Чудесно, но къде се вписва Белия остров? — полюбопитства Мюър.

Рийд се намръщи.

— Всъщност от космологична гледна точка той представлява известна аномалия. Има няколко подобни идеи: описаните от Пиндар Острови на благословените, нещо като островни Елисейски полета. За Градината на Хесперидите, където се съхраняват златните ябълки на живота, също се смята, че се намира на остров на края на света, но двете представи не са идентични. Винаги се е смятало, че географското разположение на Белия остров е някъде в Черно море.

— Защо там?

— За древните гърци земята е диск, около който тече голямата космическа река — Океан. Средиземноморието е оста в средата. Като минеш през протока Гибралтар, навлизаш в западния Океан. Като минеш през Босфора и влезеш в Черно море, преминаваш в източната част. — Той се облегна на стола. — Черно море е било извън границите на гръцкия компас. Намирало се е на края на света, където човешкото царство се смесва с това на божествата. Обикновено, когато не можело да се определи мястото на нещо в познатия свят, приемало се, че се намира там. Особено ако се свързва с митичната или духовната сфера. — Бухлатите му вежди се повдигнаха и сближиха, когато видя изражението на Марина. — Какво, не си ли съгласна?

— Черно море — повтори тя и огледа насядалите около масата, сякаш удивена, че не разбират какво има предвид. — Не виждате ли връзката? Може би не само географското удобство кара гърците да разположат Белия остров там. Голяма част от пътуванията на Одисей сякаш са из Черно море, но няма причина той да плава там, защото пътят за дома му не минава по този маршрут.

— Вероятно става дума за по-късна история, която е вмъкната в мита.

— Но ако не е? Ами ако Белия остров е действително място, изгубен олтар или храм за мъртвите герои? Одисей сигурно е имал причина, за да отплава на изток, когато домът, в който искал отчаяно да се върне, се намира на запад. Може би е тръгнал да положи доспехите на Ахил в този храм на Белия остров.

Джексън едва не се задави с бирата си, остави халбата на масата и попита:

— Извинявай, нима искаш да кажеш, че Одисей е бил действителна личност?

— Разбира се, че не — намеси се Мюър. — Няма да стигнем доникъде, ако преследваме разни митове и легенди. — После се обърна към Рийд: — Докъде стигна в превода на плочката, преди нашата гръцка сирена да те отклони да гоните Михаля?

— Добих груба представа за буквите — отговори Рийд и разгъна един лист. Той беше изпълнен почти до края с мрежа от кабалистични символи, горе-долу около сто. Някои бяха свързани със стрелки, до други имаше въпросителни, а до тях ситно изписани бележки. — Някои са малко съмнителни, но те и без това не са от много често срещаните. — Той погледна към Грант. — Още ли е у теб снимката на Пембертън?

Грант я извади от джоба и я подаде на професора.

— На нея не можеш да различиш писмената, прекалено неясна е за това.

— Аха — кимна Рийд, който всъщност не го слушаше.

Мюър запали цигара.

— И така, сега разполагаш с азбуката. Какво следва от тук нататък?

— Какво? — Рийд не отмести поглед от снимката. — Всъщност, това не е точно азбука. Общо казано, съществуват три начина за възпроизвеждането на даден език на хартия. Най-точният е с азбука. Всяка буква предава един звук от езика. Това позволява да бъде записано всичко, което би могъл да произнесеш. Азбуката е много силно и гъвкаво нещо, но от историческа гледна точка е сравнително късно изобретение.

— Колко късно?

— Преди малко повече или по-малко от две хиляди и петстотин години в окончателната си форма. Тук, в Гърция. Древната гръцка азбука е първата изцяло фонетична азбука в света. Приема се, че тя е ключът към изключителния разцвет на цивилизацията, който настъпва през следващите четиристотин години. Предходните форми писменост са по-груби и неизящни системи. Думите са пасивни вместилища, годни за водене на архив, но за нищо повече. Гръцката азбука е първата, която прекрачва тази граница — да превърне написаната дума в точно копие на мислите в ума на човека. От назадничаво и статично писането се превръща в онзи прекрасен инструмент за разширяване на обсега на съзнанието.

Всичко това обаче се случва по-късно. Преди това съществуват два типа символи: идеографични или сричкови. Идеограмите са подобни на египетските йероглифи или модерните китайски букви — всеки символ представлява дума или идея. Те са чисто графични, няма връзка между написаното и изречената дума. За разлика от тях сричковият комплект символи разбива езика на всяко възможно съчетание между съгласна и гласна и ги представя чрез символи. Така например в английския бихме имали един символ за „ба“, друг за „би“, после за „бе“, за „бо“, „бу“, за „ка“, „ке“, „ки“ и така нататък, та чак до „зу“. Модерната японска азбука хирагана използва точно тази система. — Той не обясни откъде е толкова добре запознат с японския — имаше само неколцина души в света, които имаха право да знаят тази част от историята на неговия живот и един от тях седеше сега на масата.

Грант направи набързо сметка наум — пет гласни по двайсет и една съгласни.

— Така ще имаме сто и пет букви.

Лицето на Рийд засия.

— Да, в английския. Което по една случайност не е много далече от броя на буквите, който установих в линейна Б. Деветдесет и три, за да бъдем точни. Недостатъчно, за да са идеограми, макар да подозирам, че може да има няколко за особено често срещани думи, и твърде много, за да бъдат чиста азбука.

— Прекрасно — подхвърли Мюър подигравателно. — При тази бързина можем да очакваме резултати след три години.

— Това няма да ни е от кой знае каква полза без остатъка от проклетата плочка — заяви Джексън необичайно мрачно, докато режеше пилето си. — Ако този гръцки чекиджия е задигнал плочката, кой знае какво е станало с останалата част?

— Всъщност — обади се Рийд, — смятам, че мога да направя предположение.

Той огледа присъстващите, безкрайно доволен от недоверието, което е предизвикал.

— Ти да не си Шерлок Холмс или гадател? — удиви се Джексън.

— Честно казано, винаги съм предпочитал да гледам на себе си като Майкрофт17 — озъби се Рийд. После вдигна чантата, оставена на пода до неговия стол, и извади фрагмента от плочката. Тя беше все така в салфетката, с която я беше загърнал предната вечер. — Хайде да започнем с онова, което знаем. Според вашия свинар, Белциг е намерил плочката цяла. Един от работниците му след това я открадва и тя по някакъв начин се озовава у Молхо, атинския антиквар. По времето, когато Пембертън я открива в магазина, цялата плочка се е превърнала в две парчета. Някъде по този път плочката е била строшена на две. Твърде вероятно е, че на някого му е хрумнало, че от две парчета може да се изкарат повече пари, отколкото от едно.

— Хубаво, но какво се е случило с другото парче?

Рийд сложи снимката до плочката.

— Забелязахте ли нещо странно?

Грант, Джексън, Марина и Мюър се надигнаха, за да виждат по-добре. Снимката обаче беше толкова размазана, че беше трудно да се различат някакви подробности.

— Те са различни. — Рийд замълча за малко, за да може околните да осмислят важността на казаното. — Фрагментът на снимката е различен от парчето, което намерихме в критското светилище.

— Как…

— Сигурно и двете парчета са били в магазина. Това е чиста догадка, но аз бих предположил, че Пембертън е имал пари само за едното, затова е снимал другото.

— Как никой не го е забелязал преди това? — изуми се Джексън.

Рийд вдигна рамене.

— Снимката е ужасно лоша. Едва след като се вторачвах дълго време в символите, забелязах разликата.

— Браво! — Джексън и Марина зяпаха Рийд сякаш беше нещо като магьосник, докато изражението на Мюър говореше, че изобщо не му пука.

— Значи двете парчета от плочката са били в антиквариата. Прекрасно, но това няма да ни е от особена полза, след като антикварят е получил еднопосочен билет за Аушвиц. Кой…

Той замълча, когато забеляза един от келнерите в бяло сако да се носи между морето от маси към тях. Келнерът се наведе към ухото на Грант и дискретно прошепна нещо.

Грант избута стола назад и се изправи.

— Някой ме търси по телефона — обясни той и последва келнера.

Четири погледа го проследиха: подозрителен, любопитен, изненадан и враждебен.

На рецепцията дежурното момиче сръчно пъхна контакта в гнездото и му подаде слушалката.

— Господин Грант? — Гласът беше мек, с прецизен изговор и удължаваше непознатите гласни.

— Аз съм.

— Слушайте. Пред хотела ви очаква кола. Съветвам ви да се качите в нея. Разполагате с две минути.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Грант.

— Човек, с когото бихте искали да се срещнете. Като доказателство за добрата ми воля, можете да си доведете другарче. Можете да вземете и револвера си, ако това ще ви успокои, макар че няма да имате нужда от него. Две минути — повтори гласът, след това се чу щракване и линията заглъхна.

Грант махна на един от хоповете във фоайето и му даде банкнота от една драхма.

— В трапезарията има маса с трима мъже и една жена. Кажи на жената да слезе веднага във фоайето.

Той не разполагаше с време за обяснение, да не говорим за обсъждане с Мюър и Джексън.

Марина излезе от трапезарията минутка по-късно. Грант я огледа преценяващо. Беше се постарала за вечерята: високи токчета, найлонови чорапи, червило — цялата гама. Не й отиваше много, реши той. Някои жени в празнични дрехи изглеждат по-недостъпни, но на Марина придаваха още по-уязвим вид, едно сериозно момиче, което се опитва да достави удоволствие. Макар че изглеждаше достатъчно добре, за да привлича продължителни влажни погледи от костюмите и униформите във фоайето.

— Какво става?

Грант й предложи цигара, поднесе й огънче и я хвана под ръка.

— Ще ти обясня в колата.

— Каква кола?

Поведе я към вратата, усещайки втренчените погледи, които привличаха. Портиерът я отвори със замах и те се озоваха на стъпалата. На алеята за автомобили под една разлистена палма на жълтеникавата светлина на няколкото крушки проблясваше с черната си боя лимузина с дълго торпедо. Двигателят бръмчеше тихичко.

— Качвай се.

Колата беше „Мерцедес“. Освен шофьора вътре нямаше никого, а и той не продума, докато им помагаше да се качат в разкошното купе и затваряше вратата след тях. Когато Грант се облегна удобно, усети някаква бучка под рамото си. Обърна се. Малка дупчица приблизително с размерите на куршум 38-и калибър беше пробита в кожата и след това грижливо закърпена. Грант почука с пръст по кръпката.

— Май някой не се е насладил на пътуването.

Колата ги понесе нагоре по празния път, който се виеше край морския бряг. Грант беше предположил, че ще отидат в Атина, но шофьорът пренебрегваше всички отклонения и продължаваше направо. Постепенно пред тях, но твърде високо, се появиха светлини в нощта. В първия момент Грант реши, че трябва да са планински селца, но след това се досети, чувствайки се глупаво, че нощта го е излъгала. Бяха пристигнали в Пирея, пристанището на Атина, и светлинките като наниз перли в черното небе следваха очертанията на крановете и издигащите се високо корабни бордове. Грант се обърна към прозореца и ги загледа през затворените решетести порти и оградите с бодлива тел, докато прелитаха край тях. Имаше чувството, че го возят бързо из музей, а всеки кораб играеше ролята на експонат, окъпан от светлината на прожектори. Някои бяха тихи и призрачни, други кипяха от живот, докато хамалите като мравки ги освобождаваха от техния товар. Изписан на ръка плакат на гръцки и английски висеше на борда на един от товарните кораби: „САЩ хранят патриотичния гръцки народ“.

Излязоха от главния път и се понесоха из плетеница от задни улици и пасажи, всяка по-тясна от предходната, докато колата не спря. В първия момент Грант реши, че шофьорът е завил по погрешка и не може да мине, но в същия момент мъжът изскочи от колата и им отвори вратата. Грант има време само да зърне затворени с капаци прозорци и политически лозунги, надраскани по стените. След това шофьорът ги поведе надолу по влажна стълба. Метална решетка пазеше вратата, което явно беше необходимо, ако се съдеше по вдлъбнатините и драскотините по дървото. Един очукан знак над нея представяше фигура, обвита в черно, застанала в плавателен съд, наподобяващ кану. С премигващи неонови букви до нея беше изписано: „Χαρον“.

— Харон — преведе Марина, макар че Грант можеше и сам да го прочете на гръцки, — лодкарят към подземното царство.

Един свят от цигарен дим и музика се блъсна в Грант, когато отвори вратата. Димът беше толкова гъст, че можеше да го убие, масивен облак, който го стисна за дробовете, сякаш някой го беше ударил в слънчевия възел. Не се носеше или въртеше, а просто си висеше под конусите от светлина, които хвърляха ниско окачените лампи. Освен острия мирис на тютюн Грант усещаше и сладкия вкус на хашиш, а когато се огледа, видя на почти всяка маса в помещението заоблените шишета на наргилета.

Натъпкалите се около тях клиенти представяха всеки възможен слой на гръцкото общество: дами с палта от норка и перлени огърлици, други с руж по бузите и изкуствени диаманти; мъже във вечерни костюми, други в гащеризони, в опърпани някогашни униформи, по ризи и износени жилетки — всички скупчени около наргилетата, предавайки си заострения мундщук един на друг. Никой не обърна внимание на Грант и Марина.

На ниска сцена в предната част на помещението седеше петчленен, прегърбен над своите инструменти оркестър: цигулар, лютняр, барабанист, стиснал барабанчето под мишница, и още един с плосък инструмент, приличащ на цимбал, легнал на крака му като поднос. Единственият, който осъзнаваше наличието на публика, беше певецът с разкопчана черна риза, който се беше вторачил в микрофона с дълбоко хлътнали туберкулозни очи. Грант не можеше да разбере думите, но песента беше бърза и тъжна до невъзможност.

Келнер се появи до тях и ги поведе към задната част на помещението, където редица кръгли сепарета се гушеха покрай стената. Повечето от тях бяха натъпкани с толкова хора, колкото можеха да поберат кожените пейки, но едно близо до края беше почти празно. Вътре имаше само двама мъже: единият едър, набит, издут на всички нелицеприятни места; другият беше дребен и лек, сивата му коса бе сресана гладко назад, а мустаците — грижливо оформени. Макар и да изглеждаше незначителен край своя другар, по лицето и поведението му човек можеше да определи кой на кого се подчиняваше. С жест той покани Грант и Марина да седнат срещу тях.

— Господин Грант — протегна той дясната си ръка през масата; лявата криеше от погледите и тя почиваше на коляното му под масата, кожата на лицето му беше суха и восъчна, — аз съм Елиас Молхо.