Криминале

11

В осем часа на следващата сутрин бях паркирал своя Фолксваген костенурка от другата страна на улицата пред къщата на Джак Бас. Гонете ме махмурлук и четях „Ел Ей Таймс“. И така, бях направил малка проверка. Първото име на съпругата на Бас беше Синди. Синди Бас, някогашна Синди Мейбъл. Според изрезки от вестника тя е била за кратко време победителка в конкурс за красота — Мис Пикантна гозба за 1990 г. Модел, малко актриса, обича да кара ски, учи пиано, обича баскетбол и водна топка. Любим цвят: червен. Любим плод: банан. Обича да си подремва. Обича децата. Обича джаз. Чете Кант. Вероятно. Надява се някой ден да влезе в бара и т. н. и т. н. Срещнала Джак Бас на рулетката в Лас Вегас. Две нощи по-късно се оженили.

Към осем и половина Джак Бас изкара по алеята към къщата своя мерцедес и се запъти да изпълнява административните си задължения към „Ацтек Петролиъм Корпорейшън“. Сега бяхме само двамата със Синди. Щях да я разкатая отвсякъде. Тя беше в ръцете ми. Извадих снимката за справка. Започнах да се изпотявам. Свалих сенника. Курвата му с курва, да се ебава с Джак Бас.

Мушнах снимката обратно в портфейла си. Почувствах се странно. Какво ми ставаше? Да не би гази жена да ми действаше? Тя имаше същите черва като всички останали. Имаше косми в носа. А също и ушна кал. Какво пък чак толкова? Защо предното стъкло се виеше пред очите ми като голяма вълна? Трябва да е от махмурлука. Бира с водка. Човек трябва да си плаща. Хубаво е да си пиянде, все пак никога нямаш запек. Понякога си мислех за черния ми дроб, но той никога не проговори, никога не ми каза: „Спри, ти ме убиваш, но и аз ще те убия!“ Ако имахме говорещи черни дробове нямаше да има нужда от Дружеството на анонимните алкохолици.

Седях си в колата и чаках Синди да излезе.

Беше знойна слънчева утрин.

Сигурно докато съм седял съм заспал. Не знам какво ме събуди. Но по алеята излизаше на заден нейният мерцедес. Тя го изправи, насочи се на юг и аз я последвах. Червен мерцедес. Следвах я до магистралата за Сан Диего, тя влезе в най-лявата лента и настъпи газта. Движеше със сто и двадесет. Сигурно беше страшно възбудена. Искаше й се. Усетих, че нещо между краката ми се размърда. Челото ми започна да се покрива с пот. Тя качи на сто и тридесет. Беше разгорещена, кучката беше разгорещена! Синди, Синди! Следвах я неотклонно на четири коли разстояние. Ще й прикова задника, ще й го прикова, както не го е правил никой досега! Това е то! Преследване и залавяне! Аз бях Ник Билейн, супердетективът!

Тогава видях в страничното огледало проблясващите червени светлини.

По дяволите!

Постепенно се прехвърлих в най-дясното платно, видях банкет, паркирах костенурката и излязох. Ченгетата спряха на пет коли разстояние зад мен. И от двете страни слезе по едно ченге. Аз тръгнах към тях и посегнах да си извадя портфейла. По-дългото ченге измъкна пистолета си от кобура и го насочи към мен.

— Задръж, приятел!

Спрях.

— Какво по дяволите ще правиш, ще ме надупчиш ли? Хайде бе, хайде, надупчи ме!

По-ниският мина зад мен, изви ми ръката, заведе ме до капака на полицейската кола и ме стовари върху него.

— Лайно такова! — каза той. — Знаеш ли какво правим с копелета като теб?

— Да, имам дяволски добра идея.

— Това копеле е остроумно! — каза ниското ченге.

— Спокойно, Луи — каза дългото ченге, — някой може да има камера. Не му е мястото.

— Бил, мразя остроумници!

— Ще му хвърлим един бой, Луи. Здраво ще му подуем задника по-късно.

Все още бях притиснат върху капака. Колите по магистралата намаляха скорост. Тъпанарите зяпаха.

— Хайде, момчета — казах аз, — причиняваме задръстване.

— Мислиш ли, че ни пука? — попита Бил.

— Ти ни заплаши, втурна се към нас и посегна към пояса си! — извика Луи.

— Посегнах за портфейла си. Исках да си изкарам документите. Аз съм регистриран детектив в град Лос Анджелис. Преследвах заподозрян.

Луи освободи ръката ми от мъртвата хватка.

— Изправи се.

— Добре.

— А сега бавно си извади портфейла и си изкарай шофьорската книжка.

— Добре.

Подадох му една сгъната хартийка.

— Какво по дяволите е това? — попита той.

Върна ми я обратно.

— Разгъни я и тогава ми я подай.

Направих го и казах:

— Това е нещо като временен документ. Старият ми го взеха, когато ме скъсаха на писмения изпит. Това ми дава правото да шофирам, докато взема следващия изпит, който е след седмица.

— Искаш да кажеш, че са те скъсали на изпита?

— Да.

— Хей, Бил, тоя са го скъсали на шофьорския изпит!

— Какво! Наистина ли?

— Имах други грижи на глава си…

— На мен ми се струва, че нямаш нищо в главата си — ухили се Луи.

— Направо е смешно — каза Бил.

— И искаш да кажеш, че имаш разрешително за детектив? — попита Луи.

— Аха.

— Не е за вярване.

— Преследвах заподозрян, когато вие включихте светлините си. Тъкмо щях да й прикова задника.

Подадох снимката на Луи.

— Леле-мале! — каза той. Беше се вторачил в снимката. Беше направена в цял ръст. Тя беше с мини пола и дълбоко изрязано деколте, ама много дълбоко.

— Хей, Бил, я виж това!

— Бях плътно зад нея, Бил, тъкмо щях да й ковна задника.

Бил не сваляше очи от снимката.

— Ъъъъ ъъъъ ъъъъ — не преставаше да сумти той.

— Трябва да ми върнете снимката, офицер. Тя е доказателство.

— О, да, разбира се — каза той и неохотно ми я подаде.

— Е, ще трябва да си го отнесеш — каза Луи.

— Но ние няма да го сторим — каза Бил, — ще впишем, че си карал със сто и двадесет, въпреки че ти караше със сто и тридесет. Но ще задържим снимката.

— Какво?

— Чу много добре.

— Но това е изнудване! — казах аз.

Бил посегна към пистолета си.

— Какво каза?

— Казах, че става.

Подадох снимката на Бил. Той започна да пише акта. Стоях и чаках. После той ми го подаде.

— Подпиши го.

Подписах го.

Той го откъсна и ми го подаде.

— Имаш десет дена да платиш, а ако не се признаваш за виновен да се явиш в съда както е посочено.

— Благодаря, офицер.

— И карай внимателно — каза Луи.

— И ти, приятел.

— Какво?

— Казах, разбира се.

Те тръгнаха към колата си. Аз тръгнах към моята. Влезнах и запалих двигателя. Те все още не потегляха. Включих се в движението и закрепих на сто.

Синди, мислех си, сега наистина ще си платиш! Ще ти ковна задника така както никога не е бил кован досега.

Тогава стигнах до отклонението за магистрала Харбър, поех на юг със сто и десет и така си карах, без въобще да знам накъде отивам.