Криминале

14

На другия ден се върнах в книжарницата на Ред. Отново се бях заел със случая Селин. Хиподрумът беше затворен, денят беше мъглив. Ред слагаше цени на някои редки артикули.

— Защо не ходиш при Мъсо? — попита той.

— Не мога, Ред. Май ям постоянно. Виж ме.

Разтворих си сакото. Коремът ми напираше под ризата. Едно копче беше изхвръкнало.

— По-добре изсмучи тия тлъстини. Ще получиш сърдечен удар. Изсмукват ги през тръбичка. Можеш да ги сложиш в буркан и да си ги гледаш, ще ти напомнят да оставиш настрана поничките с конфитюр.

— Ще си помисля. Искаш ли грейпфрут?

— Грейпфрут? От това не се пълнее.

— Знам, но се препънах в един, когато станах тази сутрин, те са опасни.

— А ти къде спа, в хладилника?

Въздъхнах.

— Виж, дай да сменим темата. Познават ли онзи тип, дето прилича на Селин?

— О, оня…

— Той. Идвал ли е тия дни?

— Не откакто ти беше тук. Да не следиш тази птица?

— Може да се каже.

И точно в този момент той влезе. Селин.

Плъзна се покрай нас, отиде надолу по пътеката и взе една книга.

Приближих се до него. Съвсем близо. Беше взел копието с автограф на „Когато умирам“. Забеляза ме.

— Някога — каза той, — животът на писателите беше по-интересен от книгите им. Днес нито животът, нито книгите им са интересни.

Той върна Фокнър на мястото му.

— Някъде наоколо ли живеете? — попитах аз.

— Може би. А вие?

— Преди не сте ли имали френски акцент? — попитах аз.

— Може би. А вие?

— О, съвсем не. Слушайте, някога да са ви казвали, че приличате на друг човек?

— Ние всички, малко или много, приличаме на други хора. Вижте какво, имате ли цигари?

— Разбира се.

Бръкнах за пакета.

— Моля ви — каза той, — запалете една и я изпушете. Това ще ви запълни времето.

Той тръгна да си ходи.

Запалих цигара и си дръпнах. После го последвах. Кимнах за довиждане на Ред и излязох на улицата. Тъкмо навреме, за да видя как той се качи в един паркиран до тротоара Фиат, модел ‘89. А какво беше паркирано точно зад него? Моята костенурка. Какъв късмет! Хайде после тегли майна на случайността! За първи път откривах място за паркиране по улиците от месеци насам! Скочих в колата, изстрелях се и го последвах.

Той тръгна на изток по булевард Холивуд.

Лейди Смърт, помислих си, аз съм на вашите услуги.

На следващия светофар за малко да го изпусна, но се мушнах тъкмо преди да светне червено. Нямаше никакъв проблем, ако не броим дребничката старица с кадилака, която ме нарече с мръсно име. Усмихнах се.

Скоро слънцето се показа през облаците и ние със Селин вече бяхме на магистрала Холивуд. Не го изпусках от поглед. Чувствах се добре. Може би щях да си изсмуча тлъстините. Все още бях млад. Животът беше пред мен.

Тогава Селин се отклони по магистрала Харбър.

После пое към Санта Моника.

А след това към Сан Диего. На юг.

Отби се по един второстепенен път и аз го последвах.

Мястото ми се стори познато. Следвах го на около половин пряка разстояние. Надявах се, че не се заглежда много-много в огледалото за обратно виждане.

Той намали, отби и спря. Аз се плъзнах до бордюра, паркирах и останах да го наблюдавам.

Той излезе от колата, мина няколко къщи надолу и пресече улицата като поглеждаше през рамо. Спря, огледа се отново и тръгна по алеята към една къща. Качи се на верандата, огледа се и почука. Къщата беше голяма и ми изглеждаше позната.

Вратата се отвори и Селин влезе.

Отделих се от бордюра и бавно подкарах колата. Това беше къщата на Джак Бас. Нямаше съмнение. Беше едва два и половина следобед и червеният мерцедес на Синди беше паркиран на алеята.

Заобиколих и паркирах на старото място.

Щях да застрелям с един изстрел две птици. Щях да разкрия Селин и да ковна задника на Синди.

Смятах да им дам малко време. Десет минути.

Веднъж в гимназията една учителка ни зададе въпроса: „Какви искате да станете, когато пораснете?“ И почти всички момчета отговориха, че искат да станат пожарникари. Това е тъпо, можеш да се изгориш. Няколко отговориха, че искат да станат доктори или адвокати, но никой не каза: „Искам да стана детектив.“ А аз исках. О, когато тя дойде при мен аз казах: „Не знам…“

Десетте минути изтекоха. Грабнах миникамерата, отморих вратата и се запътих към къщата. Усетих, че леко потрепервам, поех дълбоко въздух и тръгнах към вратата. Ключалката не беше проблем. След четиридесет и пет секунди вече бях вътре.

Тръгнах надолу по коридора и чух гласове. Стигнах до една врата. Те бяха вътре. Чуваха се гласовете им. Говореха тихо. Прилепих ухо и се заслушах.

Чух Селин да казва:

— Ти имаш нужда от това… знаеш го…

— Аз… — чух гласът на Синди, — не съм сигурна… Ами ако Джак разбере?

— Няма да разбере…

— Джак е сприхав…

— Той никога няма да разбере. Това е за твое добро…

Синди се засмя.

— За мое добро…? Ти нищо ли няма да получиш?

— Разбира се… Ето, ето, виж, вземи го в ръката си… Това с началото…

Изчаках няколко секунди, после блъснах вратата и влетях с камерата вътре. Бях я заредил и фокусирал.

Те седяха пред масичка за кафе и Синди подписваше някакви листа. Тя вдигна очи и изпищя.

— О, по дяволите — казах аз.

Свалих камерата.

— Какво по дяволите е това? — попита Селин. — Познавате ли този тип?

— Никога не съм го виждала!

— А аз съм — каза Селин. — Навърта се около книжарницата и ми задава тъпи въпроси.

— Ще извикам полицията! — каза Синди.

— Чакайте — казах аз, — мога да обясня всичко!

— Така ще е по-добре — каза Синди.

— По-добре — каза Селин.

Нищо не можех да измисля. Просто стоях.

— Ще извикам полицията — каза Синди, — веднага!

— Почакайте — казах аз. — Вашият съпруг, Джак Бас, ме нае. Аз съм детектив.

— Наел ви е? За какво?

— Да ви прикова задника.

— Да ми приковете задника?

— Да.

— Тъкмо се опитвах да продам застраховка на тази дама — каза Селин, — и вие нахлухте вътре с вашата камера.

— Съжалявам, стана грешка. Позволете ми, моля ви, да я поправя.

— Как по дяволите ще го направите? — попита Селин.

— Все още не знам. Ужасно съжалявам. Ще намеря начин да оправя всичко. Наистина.

— Тоя е някаква отрепка — каза Синди, — откачен!

— Съжалявам. Но сега ще си тръгна. По-късно ще ви обясня всичко.

— Ще ви предадем на полицията! — заяви Синди.

— Трябва да си тръгвам — казах аз.

— О, не! — каза тя, — никъде няма да ходите!

Тя натисна един звънец, щом се обърнах да изляза през вратата. И пред мен се появи един достоен двойник на Кинг Конг. Беше огромен. Той бавно тръгна към мен.

— Хей, момче — попитах го аз, — обичаш ли бонбони?

— Боклук — каза той, — ти си моят бонбон!

— Какво ще кажеш за малко играчки? Какви играчки обичаш? Той сякаш не ме чу. Обърна се към Синди:

— Искаш ли да го убия?

— Не, Брустър, само го подреди така, че известно време да не може да се движи.

— Добре.

Той тръгна към мен.

— Брустър — казах аз, — за кого гласува за президент?

— Ъ?

Той спря да помисли.

Аз хванах миникамерата и я запратих право в чатала му. Тя улучи целта. Той се преви и се хвана за тестисите. Спуснах се, вдигнах камерата и я стоварих върху тила му.

Чу се звук от строшено стъкло.

Кинг Конг се прекатури. Той се стовари като труп с лице напред върху кушетката. Тя успя да побере само половината му тяло.

Пристъпих и вдигнах това, което беше останало от камерата.

Погледнах Синди.

— Все още смятам да ти прикова задника.

— Този мъж е луд! — изкрещя тя.

— Вярвам, че сте права — каза Селин.

Врътнах се и се разкарах оттам.

Още един пропилян ден.