Криминале

39

Тук, всъщност, аз седях между Космоса и Смъртта. С образа на жени. Имах ли някакъв шанс? Междувременно, трябваше да открия един Червен Врабец, който може би не съществуваше. Всичко ми се струваше твърде странно. Никога не съм предполагал, че бих могъл да се оплета така. Трудно ми беше да хвана смисъла на цялата работа. Какво можех да направя?

„Да не ти пука, глупако!“ — дойде отговорът.

„Добре.“

Питиетата бяха пристигнали.

— Е, дами, това е за вас!

Чукнахме се и пихме.

Защо не съм от онези типове, дето си седят пред телевизорите и гледат бейзболни мачове? И да се вълнувам от резултатите им. Защо не съм безпристрастна порция бъркани яйца. Защо не съм муха, която пълзи крайно заинтригувана по нечия китка? Защо не съм петел, който си кълве зрънца в кокошарника? Защо?

Джини ме смушка с лакът и прошепна:

— Билейн, трябва да говоря с теб…

Оставих няколко банкноти на бара. После погледнах лейди Смърт.

— Надявам, че това няма да те ядоса, но…

— Знам, дебеланко, трябва да поговориш насаме с дамата. Защо това да ме ядоса? Аз не съм влюбена в теб.

— Но ти изглежда постоянно се навърташ около мен, лейди.

— Аз се навъртам около всеки, Ник, ти просто знаеш повече за мен.

— Да. Да.

— Е, ти все пак ми помогна със Селин…

— Да, Селин…

— И така, ще те оставя за малко насаме с дамата. Но само за малко. С теб имаме да довършим някои неща, така че ще се видим.

— Лейди д’Хийт, не се и съмнявам…

Тя си изпи питието и стана от стола. Обърна се и тръгна към вратата. Красотата й беше като лошо предзнаменование. Тя излезе.

Барманът дойде да вземе парите.

— Коя беше тази жена? — попита той. — Когато мина край мен сякаш се замаях.

— Радвай се, че само си се замаял — му казах.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— И да ти кажа няма да повярваш.

— Опитай.

— Няма. Виж, освободи ми малко пространство, че трябва да поговоря с тази дама.

— Добре. Но ми кажи само едно нещо.

— Давай.

— Как така дебело и грозно копеле като теб прави всички тия неща?

— Това е от мътеницата, дето си слагам на вафлите. А сега се разкарай от тук.

— Не ставай нахален, приятел — каза той.

— Ти попита.

— Нямаше нужда да бъдеш зъл!

— Ако смяташ, че това беше зло, просто продължавай да се мотаеш наоколо.

— Да ти го начукам — каза той.

— Това беше блестящо — казах аз. — А сега се разкарай, докато все още можеш.

Той бавно се запъти към края на бара, постоя там и се почеса по задника.

Обърнах се съм Джини.

— Извинявай, скъпа, но изглежда се впускам в тези неприятни диалози с почти всеки барман, който срещна.

— Всичко е наред, Билейн.

Беше тъжна.

— Билейн, ще трябва да си ходя.

— О, няма нищо, но пийни едно за из път.

— Не, искам да кажа, че трябва да си отида, извънземните, който са с мен ще трябва да напуснат… земята. Не знам защо, но някак си се привързах към теб.

— Това е разбираемо — засмях се аз, — но защо бандата ти напуска земята?

— Премислихме нещата и решихме, че е прекалено ужасно. Не искаме да колонизираме земята ви.

— Кое е прекалено ужасно, Джини?

— Земята. Смог, убийства, отровеният въздух, отровената вода, отровената храна, омразата, отчаянието, всичко. Единственото красиво нещо на земята са животните, но те се изтребват и скоро ще изчезнат, с изключение на плъховете и състезателните коне. Толкова е тъжно, нищо чудно, че пиете толкова много.

— Да, Джини. И не забравяй атомните ни запаси.

— Да, изглежда сте се окопали прекалено дълбоко.

— Да, можем да изчезнем за два дни, а можем и да продължим да съществуваме още хиляда години. Не знаем кое от двете ще стане и за това за повечето хора не ги интересува нищо.

— Ще ми липсваш, Билейн, и животните…

— Не те виня, че си тръгваш, Джини…

Видях как очите й се напълниха със сълзи.

— Моля те, не плачи, Джини, да върви всичко по дяволите.

Тя взе питието си, обърна го и ме погледна с очи, каквито не бях виждал никога, нито пък ще видя някога отново. — Довиждане, дебеланко — усмихна се тя.

И изчезна.