Криминале

24

На следващия ден отидох до погребалното бюро „Сребърно убежище“ да проверя нещата на място. Дяволски добър бизнес, никога няма застой. Паркирах отпред и влязох. Хубаво местенце. Тих коридор. Дебели, мръсни килими. Свих и попаднах в голяма стая. Беше пълна с ковчези. Големи, малки, масивни, скромни. Някои хора си купуват ковчезите предварително. Е, аз не съм от тях. По дяволите подобни глупости.

Сякаш наоколо нямаше никой. Можех да задигна някой ковчег. Да го вържа на колата и да изчезна. Къде беше Гроувърс? Имаше ли някой тук?

Тогава ръцете ме засърбяха и с всеки изминал момент положението ставаше все по-неудържимо. И аз го направих. Повдигнах капака на един от ковчезите и погледнах вътре. ИЗКРЕЩЯХ. И затръшнах капака.

Вътре лежеше гола жена. Млада, красива, но мъртва.

Уау!

Хал Гроувърс дотича.

— БИЛЕЙН! КАКВО ПРАВИШ?

— КАКВО ПРАВЯ? КАКВО ПРАВЯ? КАКВО ИСКАШ ДА КАЖЕШ? КЪДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ БЕШЕ, ГРОУВЪРС?

— В ТОАЛЕТНАТА. ЗАЩО КРЕЩЕШЕ?

Аз посочих.

— В ТОЗИ КОВЧЕГ ИМА ТРУП! НА ЖЕНА! С ГОЛЕМИ ЦИЦИ!

Гроувърс отиде при ковчега и го отвори.

— Вътре няма нищо, господин Билейн.

— Какво?

Отидох и погледнах. Ковчегът беше празен.

Завъртях се и сграбчих Гроувърс за реверите.

— Не си играй с мен, скъпи! Видях я! Тя беше в ковчега! Мъртво младо гадже! Ти играеш ли си с мен? Ти и… Били Френч… кръвопиецът! Аз не съм човек, с който можеш да си играеш, Гроувърс!

— Никой не си играе с теб, Билейн. Ти халюцинираш. Пуснах реверите му.

— Съжалявам — казах аз, — трябваше да се досетя.

— Какво да се досетиш?

— Че е Джини Нитро. Тя си прави шеги с мен. Тя знае, че съм се заел с твоя случай.

— Не съм я виждал напоследък. Може би се е разкарала.

— Не е. Тя чака, Гроувърс.

— Какво чака?

— Все още не знам.

Завъртях се и огледах наоколо.

— Гроувърс, бързо! Колко мъртъвци имаш в момента?

— Приготвили сме двама. Те са в Стаята на покойника.

— Трябва да ги видя!

— Какво?

— Нали искаш да разпердушиня този случай?

— Искам да… го разпердушиниш.

— Тогава ще трябва да видя двата трупа.

— Защо?

— Ако ти кажа, няма да повярваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. А сега дай да ги видя.

— Това е абсолютно ненормално.

— Хайде! Хайде!

— Добре. Последвай ме…

Ние влязохме в Стаята на покойника. Шикозно местенце. Тъмнина Горяха свещи. Вътре имаше три ковчега.

— Добре, дай да видим — каза аз на Гроувърс.

— Би ли ми казал защо?

— Джини Нитро иска да настани своите космически пришълци в тези мъртви тела. Да им даде черупка, скривалище. Черупка, нали разбираш, като при костенурките. Нитро се навърта около теб, за да се добере до тези тела.

— Но тези тела са мъртви, те са в процес на разлагане. Освен това скоро ще ги погребем. Как биха могли да ги използват?

— Космическите пришълци се крият в мъртвите тела докато ги погребат, а после намират други мъртви тела.

— Но ако те искат да се крият, защо ще използват мъртви тела? Защо да не се крият в контейнери, пещери или нещо подобно? Защо да не използват живи тела?

— Колко си глупав, живите тела ще реагират на присъствието им. Отвори тези ковчези, Гроувърс! Мисля, че те сега са вътре!

— Билейн, мисля, че ти си побъркан!

— Хайде, отвори ги!

Гроувърс отвори първия. Хубав дъбов ковчег. Вътре лежеше мъж около тридесет и осем годишен, с гъста червена коса, облечен в евтин костюм.

Обърнах се и погледнах Гроувърс.

— Един от тях е сега в него.

— Как разбра?

— Току-що видях как помръдна!

— Какво?

— Видях го как помръдна!

Пресегнах се и сграбчих човека за врата.

— Хайде, хайде! Излизай оттам! Знам, че си вътре!

Щом разтърсих главата, устата леко се отвори и изплю парченце бял памук.

Отскочих назад.

— ПО ДЯВОЛИТЕ! КАКВО БЕШЕ ТОВА?

Гроувърс тихо изстена.

— Билейн, трудих се цял час да запълня бузите му, за да го направя да изглежда по-пълен и здрав! Сега отново физиономията му се всмука! Трябва да правя всичко наново.

— Съжалявам, не знаех. Но мисля, че сме близо. Отвори другия ковчег! Моля!

— Ти го отвори. Това наистина е отвратително. Не знам защо го позволявам. Трябва да съм откачил.

Отидох и отворих един чамов ковчег. Погледнах. Не можех да откъсна очи. Не можех да повярвам.

— Това някаква шега ли е, Гроувърс? Никой не се шегува така. Хич не е забавно.

В ковчега лежеше моето тяло. Самият ковчег беше тапициран с кадифе, а на лицето ми беше изписана восъчна усмивка. Бях облечен в тъмнокафяв костюм на райета, ръцете ми бяха сплетени на гърдите и държаха бял карамфил.

Обърнах се към Гроувърс.

— Какво по дяволите става тук, сладур? Откъде го взе?

— О, това е господин Андрю Дъглас, той почина неочаквано от сърдечен пристъп. През последните десетилетия беше обществен деец в района.

— Това са глупости, Гроувърс. Вътре лежи моя труп! Моя!

— Глупости — каза Гроувърс. Той се приближи и погледна в ковчега.

— Това е господин Дъглас.

Приближих се и погледнах. Вътре лежеше побелял старец, между седемдесет и осемдесет годишен. Изглеждаше доста добре, бяха сложили руж на бузите му и съвсем леко червило на устните му. Кожата му блестеше сякаш я бяха покрили с восък. Но това не бях аз.

— Джини Нитро ги прави тия работи — казах аз, — тя се ебава с нас.

— Мисля, че доста сте се пообъркали, господин Билейн.

— Млъквай — казах аз.

Трябваше да помисля. Някъде отделните части щяха да паснат. Трябваше да паснат.

Точно в този момент в залата влезе един мъж и застана до вратата.

— Тялото е готово, Хал.

— Благодаря ти, Били. Можеш да си ходиш.

Били Френч се обърна и излезе.

— Боже, Гроувърс, той не си ли мие ръцете?

— Какво искаш да кажеш?

— Видях кръв по ръцете му.

— Глупости.

— Видях кръв.

— Господин Билейн, ще искате ли да погледнете в третия ковчег? Въпреки че той е празен. Един господин си го избра предварително.

Обърнах се и погледнах ковчега.

— Той вътре ли е, Гроувърс?

— Не, господинът е все още жив. Той си го избра предварително. В такива случаи даваме десет процента отстъпка. Ще искате ли един? Имаме чудесен избор.

— Благодаря, Гроувърс, но имам един ангажимент… ще те потърся.

Завъртях се, напуснах стаята, тръгнах надолу по коридора и излязох на чист въздух. Всеки кучи син, който си избира сам ковчега, е от онези копелдаци, дето се преебават сами себе си по шест пъти в седмицата.

Качих се в костенурката, подкарах я и се включих в потока. Някакъв тип е фургон реши, че съм го засякъл. Показа ми среден пръст. Отвърнах му със същото.

Започваше да вали. Вдигнах прозореца от моята страна и щракнах радиото.