Криминале

16

След като хапнах, паркирах колата на четвърт пряка от къщата на Синди. Червеният й мерцедес беше спрян на алеята. Тя навярно чакаше да се върнат Селин и Брустър. Много жалко. Включих радиото, за да чуя някакви новини.

— Глупак такъв — чу се от радиото, — ти въобще не напредваш!

— Кой, аз ли? — попитах аз.

— Наоколо няма друг.

Огледах се.

— Да — казах аз, — няма.

— Тогава си размърдай задника!

От радиото се чуваше гласът на лейди Смърт.

— Слушай, скъпа, в момента работя по случая. Следя заподозрян.

— Кого следиш?

— Позната на Селин. Всичко е вързано.

— Обувките са ти вързани. Къде е Селин?

— В една тоалетна с двестакилограмов евнух.

— Какво прави там?

— Оставих го да се поуспокои.

— Не искам някой да го нарани. Той е мой.

— Няма да го нараня, скъпа, честна дума!

— Понякога си мисля, Билейн, че не си съвсем наред.

— ИЗКЛЮЧВАМЕ! — изкрещях аз и щракнах радиото. Седях, наблюдавах червения мерцедес и си мислех за Синди. Бях взел моята помощничка — миникамерата. Ръцете започнаха да ме сърбят. Помислих си, че бих могъл да се промъкна в къщата и да открия нещо. Може би щях да засека някой от разговорите й по телефона. Може би щях да попадна на някаква следа. Разбира се, беше опасно. Посред бял ден. Но аз виреех най-добре сред опасностите. Те караха ушите ми да пищят и задника ми да се свива. Веднъж се живее, нали? Е, като не броим Лазар. Бедното копеле, трябвало е да умре два пъти. Но аз бях Ник Билейн. Веднъж ни завърта въртележката. Животът е за дръзките.

Измъкнах се от колата с миникамерата в ръка. За фасон носех и чантата си за документи. Нахлупих си бомбето ниско над лявото око и тръгнах към къщата. Вътрешното ми чувство работеше безпогрешно. Нещо ставаше в тази къща. Усещах го силно. Дори от превъзбуда си прехапах езика. Изплюх малко кръв и се запътих към вратата. Тя отново не ми създаде проблем. След четиридесет и седем секунди бях вътре.

Тръгнах надолу по коридора с наострени уши. Започнах да си мисля, че чувам гласове. И наистина чувах. Мъжки и женски. Спрях в подножието на стълбите. Да, гласовете идваха отгоре. Бавно тръгнах нагоре по стъпалата. Сега ги чувах много по-ясно. В единия разпознах гласа на Синди. Продължих напред и спрях пред една врата. Тя очевидно водеше към спалня. Прилепих се до нея.

Чух Синди да се смее.

— Какво смяташ да правиш с това нещо?

— Познай, скъпа! Чаках много дълго!

— Е, дошъл си точно където трябва, голямо момче!

— Ще те яхам чак до ада и обратно, скъпа!

— Наистина ли?

— Кучка такава!

Чух Синди да се смее отново. После настъпи тишина. Но не задълго. Отново се чу шум. Чух тежко дишане и слабо потупване плюс скърцането на пружините на леглото.

— О! — чух гласа на Синди. — О, боже!

Оставих чантата на земята, включих камерата и ритнах вратата.

— СЕГА ТИ КОВНАХ ЗАДНИКА!

— КАКВО? — типът се огледа от положението, в което беше застанал. Краката на Синди паднаха на леглото и тя ИЗПИЩЯ.

Мъжът скочи на пода и се обърна към мен. Ужасен на вид, тлъст кучи син.

— КАКВО СТАВА, ДА ГО ЕБА? — изкрещя той.

Беше Джак Бас. За бога, това беше Джак Бас!

Завъртях се и се втурнах надолу по стълбите.

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещях аз.

Стигнах до входната врата. Щом я отворих с периферното си зрение видях Джак Бас, все още по гол задник. Той държеше нещо в ръката си. Пистолет. Той стреля. Куршумът завъртя бомбето на главата ми. Стреля отново. Усетих смъртоносен полъх край дясното си ухо. Вече спринтирах надолу по тротоара. Втурнах се през улицата към колата. Видях, че нещо се движи по нея, но вече беше твърде късно — старец караше колело и ядеше ябълка. Връхлетях право върху него и го оставих да лежи на асфалта, свит между все още въртящите се колелета на велосипеда.

За миг бях в костенурката. Потеглих така, че гумите изпищяха. Старецът бавно се изправяше. Извих, за да не го смачкам, качих се на бордюра и подкарах по тротоара. Профучах край къщата на Джак Бас. Той стоеше, все още гол, на входната врата и изстреля още три куршума. Единият прониза маймунката, която висеше от огледалото за обратно виждане. Вторият профуча незнайно къде. Третият мина през предната дясна седалка и проби дупка в жабката.

Най-после се измъкнах. Минах нагоре-надолу по поне половин дузина задни улички. Накрая намерих булевард и се включих в движението. Беше типичен лосанджелиски ден: смог, слънцето едва се процеждаше и нито капка дъжд от месеци наред.

Влязох и Макдоналдс и си поръчах голяма порция пържени картофи, кафе и сандвич с пиле.