Криминале

18

Вдигнах телефона.

— Билейн, детективска агенция…

— Казвам се Гроувърс, Хал Гроувърс, и имам нужда от вашата помощ. Полицаите ми се присмиват.

— Какво има, господин Гроувърс?

— Преследва ме същество от космоса.

— Ха, ха, ха, господин Гроувърс, хайде стига…

— Виждате ли, всички ми се присмиват!

— Съжалявам, Гроувърс. Но преди да продължите, трябва да ви кажа таксата си.

— Каква е тя?

— Шест долара на час.

— Не виждам никакъв проблем.

— И никакви фалшиви чекове иначе ще си носите топките в торбичка, ясно?

— Нямам проблем с парите — каза той, — ас тази жена.

— Каква жена, Гроувърс?

— По дяволите, жената, за която говорим, онази от космоса.

— Съществото от космоса е жена?

— Да, да…

— Как разбрахте?

— Тя ми каза.

— И вие й повярвахте?

— Разбира се, видях я как прави разни неща.

— Като например?

— Ами, да изчезва през тавана, такива работи…

— Пиете ли, Гроувърс?

— Разбира се. А вие?

— Как иначе… Сега слушайте, Гроувърс, преди да продължим ще трябва да дойдете тук лично. Офисът ми се намира на третия етаж на „Аджак Билдинг“. Чукайте преди да влезете.

— Някакво по-особено почукване?

— Да, Бръснене-и-Подстригване, Шестте-Парчета, тогава ще знам, че сте вие…

— Добре, господин Билейн…

Докато чаках убих четири мухи. По дяволите, смъртта беше навсякъде. Човек, птица, звяр, влечуго, гризач, насекомо, риба, никой нямаше шанс. Всички бяха на един хал. Не знаех какво мога да сторя. Потиснах се. Нали разбирате, виждам момчето в супермаркета, което опакова покупките ми, в следващия момент си го представям как го полагат в гроба, заедно с тоалетната хартия, бирата и пилешките гърдички.

Тогава се чу поверителното почукване по вратата и аз казах:

— Влезте, моля, господин Гроувърс.

Той влезе. Не беше нищо особено. Сто шестдесет и шест сантиметра, седемдесет и два килограма, тридесет и осем годишен, сиво-зелени очи с тик на лявото, грозни, жълти мустачки, коса със същия цвят, оредяла на върха на прекалено кръглата му глава. Ходеше с изнесени навън пръсти на краката. Той седна.

Седяхме и се гледахме. Само това. Изминаха пет минути. Накрая ми писна.

— Гроувърс, защо не кажете нещо?

— Чаках вие да заговорите пръв.

— Защо?

— Не знам.

Облегнах се на стола, запалих пура, качих си краката на бюрото, дръпнах, издишах и пуснах идеално клъбце дим.

— Гроувърс, тази жена, тази… пришълка от космоса… кажете ми нещо за нея…

— Тя се представя като Джини Нитро…

— Кажете ми нещо повече, господин Гроувърс.

— Нали няма да ми се смеете като полицаите?

— Никой няма да ви се смее, господин Гроувърс.

— Ами… тя е едно много секси парче от космоса.

— Защо искаш да се отървеш от едно секси парче?

— Страхувам се от нея, тя контролира мозъка ми.

— Как например?

— Ами, правя всичко, което ми каже.

— Ами, ако ти каже да си изядеш акото, ще го направиш ли?

— Мисля, че ще го направя…

— Гроувърс, просто една жена те води за носа. На много мъже това им харесва.

— Не, става дума за номерата, които тя прави, те ме плашат.

— Виждал съм всички номера, Гроувърс, а и…

— Не сте виждали как се появява от нищото, не сте виждали как изчезва през тавана.

— Отегчавате ме, Гроувърс, това са куп глупости.

— Не, не са, господин Билейн.

— „Не са“? От къде по дяволите идвате, Гроувърс? Говорите сякаш са ви хванали от гората.

— И вие не приличате на детектив, господин Билейн.

— Ъ? Какво? Тогава на какво приличам?

— Ами, да видим, нека помисля…

— Гледайте да не е много дълго. Това ви струва по шест долара на час.

— Ами, вие приличате на… водопроводчик.

— Водопроводчик? Водопроводчик. Добре. Какво бихте правили ако нямаше водопроводчици? Можете ли да измислите някой, който да е по-важен от водопроводчика?

— Президента.

— Президента? Ето че сгрешихте! Отново сгрешихте! Всеки път, когато си отворите устата, казвате по нещо грешно!

— Не греша.

— Виждате ли! Отново го направихте!

Изгасих пурата и запалих цигара. Този тип беше истински боклук. Но беше клиент. Гледах го дълго. Това хич не беше лека работа. Спрях да го гледам. Загледах се над лявото му ухо.

— Добре, какво искате да направя? С този космически пришълец? Тази Джини Нитро?

— Да я разкарате.

— Аз не съм наемен убиец, Гроувърс.

— Просто я разкарайте от живота ми както можете.

— Правихте ли секс?

— Имате пред вид днес ли?

— Имам пред вид — с нея.

— Не.

— Знаете ли къде живее тая кукла? Телефонен номер? Занятие? Татуировки? Хоби? Особени навици?

— Само последното…

— Какви?

— Например тя излита през тавана и други подобни работи.

— Гроувърс, вие сте луд. Вие нямате нужда от мен, а от психиатър.

— Вече ходих при психиатър.

— И какво ви казах той?

— Нищо. Само дето ми струваше повече от шест долара на час.

— Колко?

— Сто седемдесет и пет долара на час.

— Това доказва, че сте луд.

— Защо?

— Всеки, който плати тези пари, трябва да е луд.

След това ние просто седяхме и се гледахме един друг. Беше много тъпо. Опитвах се да мисля. Слепоочията ме боляха.

Тогава вратата се отвори. И вътре влезе тази жена. Мога да ви кажа само, че има милиарди жени на тази земя, нали така? Някои изглеждат добре. Повечето изглеждат много добре. Но от време на време природата си прави откачени номера и събира в едно особена жена и невероятна жена. Искам да кажа, че я гледаш и не можеш да повярваш. Тя е изтъкана от идеални вълнообразни извивки, живак, змиеподобие; виждаш глезен, виждаш лакът, виждаш гърда, виждаш коляно и всичко това се стапя в невероятна, леко иронична цялост; толкова красиви, усмихнати очи, устата леко извита надолу, устните сякаш готови всеки момент да избухнат в смях над твоята безпомощност. Тези жени знаят как да се обличат и дългите им коси изгарят въздуха. Това е твърде много за бедния човешки разум.

Гроувърс се изправи.

— Джини!

Тя се плъзна в стаята като стриптийзьорка на ролкови кънки. Спря пред нас и стените потрепераха. Погледна Гроувърс.

— Хал, какво правиш с този второкласен детектив?

— Хей, я задръж, кучко! — казах аз.

— Ами, Джини, имам малък проблем и си помислих, че трябва да потърся помощ.

— Помощ? От кого?

— Не знам. Сякаш нещо ми е изпило мозъка.

— Хал, докато аз съм до теб не можеш да имаш никакви проблеми. Аз мога да ти свърша много по-добра работа от този второкласен детектив.

Станах. И без това почти се бях изправил.

— Така ли, скъпа? Да видим как ще поемеш осемнадесетсантиметрово парче.

— Сексуална свиня!

— Виждаш ли, хвана се, хвана се!

Джини се завъртя малко из стаята, докарвайки ни и двамата до полуда. После се обърна и погледна Гроувърс.

— Ела тук, кученце! Допълзи до мен! Веднага!

— Не го прави, Хал! — извиках аз.

— Ъ?

Той запълзя по пода към Джини. Приближаваше се все повече и повече. Стигна до краката й и спря.

— Сега — каза тя, — оближи с език носовете на обувките ми!

Гроувърс го направи. Започна да ги лиже. Не спираше. Джини ме погледна и се усмихна самодоволно. Една наистина самодоволна усмивка. Не издържах. Скочих.

— ТИ, ШИБАНА КУРВО! — изкрещях.

Разкопчах си колана, свалих го от панталона, свих го на две и заобиколих бюрото.

— Шибана курво — казах аз, — сега ще ти ковна задника!

Спуснах се към нея. Всичко, което беше останало от душичката ми, потрепваше от радостна възбуда. Чудният й задник пламтеше в мозъка ми. Всичко се обърна нагоре с краката и завибрира.

— Пусни колана, бе, чекиджия — каза тя и щракна с пръсти.

Коланът падна от ръката ми. Замръзнах.

Тя се обърна към Гроувърс.

— Хайде, глупчо, изправи се. Напускаме това тъпо място.

— Да, скъпа.

Гроувърс се изправи и я последва към вратата. Вратата се отвори, затвори и тях вече ги нямаше. Все още не можех да помръдна. Сякаш кучката беше използвала някакъв лазер срещу мен. Все още бях замръзнал. Може би си бях сбъркал професията? След около двадесетина минути усетих как цялото ми тяло започна да изтръпва. После открих, че мога да си движа веждите. След това устата.

— По дяволите — казах.

Постепенно и останалите части на тялото ми започнаха да се отпускат. Накрая успях да направя една стъпка. Две стъпки. Стъпка по стъпка стигнах до бюрото. Заобиколих го. Отворих едно чекмедже. Намерих половинка водка. Отворих я. Ударих една голяма глътка направо от бутилката. Реших, че за днес толкова стига и че ще продължа на другия ден.