Криминале

47

На следващия ден си седях в офиса. Вратата рязко се отвори и на прага се появиха Хари Сандерсън и двете му горили. Този път Сандерсън беше облечен в светлопурпурен костюм. Вкусът му за цветове беше малко странен. Познавах една хубавица, която обичаше да носи подобни откачени цветове. Когато излизахме да хапнем в някой ресторант, хората се обръщаха да я гледат. Проблемът беше, че по нея нямаше какво толкова да се гледа. Дори с махмурлук и тридневна брада аз изглеждах по-добре. И така, да се върнем на Сандерсън…

— Отрепко — каза той, — твоите двадесет и четири часа изтекоха. Още ли се бараш по пишката или вече реши какво ще правиш?

— Още се барам по пишката.

— Искаш ли Червеният Врабец или не?

— Искам го. Но вие ми напомняте за ония типове дето изработиха леля ми в Илинойс.

— Леля ти? За какво по дяволите става дума?

— Покривът й течеше.

— Така ли?

— Да. Тия типове дойдоха и й казаха, че ще й оправят покрива, че имат ново супер изобретение. Накараха я да подпише един лист, да попълни чек и се качиха горе.

— Къде горе, бе, боклук?

— На покрива. Те се качиха горе и разляха използвано машинно масло по целия покрив. После се разкараха. Следващия път, когато заваля, всичко протече вътре, и водата, и маслото. Всичко в къщата на леля ми се съсипа.

— Шегуваш ли се, Билейн? С тоя разказ направо разби сърцето ми! А сега да поговорим! Какво искаш — Червеният Врабец или да си ходим?

— Ще ми дадете на заем десет хилядарки, а? Които дори няма да получа и ще ми искате по петнадесет процента лихва на месец? Имате ли и още някое добро предложенийце? Искам да кажа, да го погледнем от тази страна: ако бяхте на мое място щяхте ли да се вържете на тази работа?

— Билейн — усмихна се Сандерсън, — едно от малкото неща на тази земя, за които съм благодарен е, че не съм на твое място.

И двете му горили се засмяха.

— Спиш ли с тия типове, Сандерсън?

— Да спя? Какво по дяволите искаш да кажеш с това, да спя?

— Да спиш. Затваряш си очите. Галят те по бузата. Такива работи.

— Билейн, така ще ти наритам, задника, че от теб няма да остане и колкото за една пръдня в празна църква!

И двете му горили се закикотиха.

Поех въздух и го изпуснах. Почувствах, че започвам леко да полудявам. Но аз често се чувствах така.

— И така, Сандерсън, ти твърдиш, че можеш да ми сложиш Врабеца в ръцете.

— Без съмнение.

— Ами, да ти го начукам.

— Какво?

— Казах: „да ти го начукам!“

— Какво ти става, Билейн? Да не откачаш?

— Да. Да. Точно така.

— Един момент…

Сандерсън приближи горилите си до себе си. Дочувах ги как бръмчаха и цвърчаха. След това групичката се разтури.

Сандерсън тържествуваше.

— Това е последният ти шанс, отрепко.

— Какво? Какво е?

— Решихме да ти предоставим птичката за пет хилядарки.

— Три.

— Четири е последното ни предложение.

— Къде са шибаните документи?

— Ето ги…

Той бръкна в сакото си и хвърли документите на бюрото. Опитах да ги прочета. Вътре имаше прекалено много юридически жаргон. Щях да подпиша документ за заем от „Акме Екзекюшънърс“. Петнадесет процента лихва на месец. Това го разбрах. И още нещо.

— Тук пише за заем от десет хиляди.

— О, господин Билейн, това можем да го оправим — каза Сандерсън. Той грабна листите, зачеркна числото десет, написа отгоре четири и се подписа. След това ги хвърли обратно на бюрото ми.

— А сега, подпиши…

Намерих химикал. И се подписах. Подписах шибания документ.

Сандерсън грабна листите и ги мушна обратно в сакото си.

— Много благодаря, господин Билейн. Приятен ден.

Той и горилите му се обърнаха да си ходят.

— Хей, къде е Червеният Врабец?

Сандерсън спря и се обърна.

— О — каза той.

— Да, о — казах аз.

— Ще се видим в два часа утре следобед на Централния пазар.

— Той е доста голям. Къде?

— Намери месарския магазин. Стой при свинските глави. Ние ще те намерим.

— При свинските глави?

— Точно така. Ние ще те намерим.

Те се обърнаха и излязоха. Аз останах да седя с поглед забит в стената. Имах смътното усещане, че ме преебаха.