Криминале

3

На другия ден.

Бях отхвърлил ангажимента си да говоря пред Търговската камара на Палм Спрингс.

Валеше. Таванът течеше. Водата се процеждаше и канеше: „пльок, пльок, пльок, пльока-пльок, пльок, пльок, пльок, пльока-пльок, пльок, пльок, пльока-пльок, пльок, пльок, пльок… “

Сакето ме стопляше. Но какво стопляше то? Една кръгла нула. Ето ме — петдесет и пет годишен, а нямах дори леген да събера капещата вода. Баща ми ме предупреждаваше, че ще свърша изигран на нечия чужда задна веранда в Арканзас. И все още имах време да го сторя. Автобусите на „Грейхаунд“ пътуваха всеки ден. Но автобусите ми докарваха запек, а и в тях винаги имаше по някой хъркащ дърт Юниън Джак с гранясала брада. Може би ще е по-добре да поработя по случая Селин.

Беше ли Селин Селин или беше някой друг? Понякога ми се струваше, че не знам дори кой съм самият аз. Добре, аз съм Ники Билейн. Но да проверим. Някой може да извика: „Хей, Хари! Хари Мартел!“ и аз навярно бих отговорил: „Да, какво има?“ Искам да кажа, че бих могъл да бъда всеки и какво значение има? Какво е едно име?

Животът е странно нещо, нали? Винаги ме избираха последен в бейзболния отбор, защото знаеха, че мога да се возя на онзи кучи син там отвън, чак до Денвър ако искам. Завистливи свраки — ето какво бяха те!

Бях надарен, съм надарен. Понякога се заглеждах в ръцете си и осъзнавах, че от мен можеше да стане велик пианист или нещо подобно. Но какво са свършили ръцете ми? Чесали са ми топките, писали са чекове, завързвали са обувки, дърпали са лостчето на казанчето и т. н. Изгубил съм си ръцете. И мозъка.

Седях си в дъжда.

Телефонът иззвъня. Избърсах го с изтекла неизплатена сметка на „АйАрЕс“ и го вдигнах.

— Ник Билейн — казах. А не бях ли Хари Мартел?

— Обажда се Джон Бартън — се чу отсреща.

— Да, вие сте ме препоръчали, благодаря.

— Наблюдавах ви. Вие имате талант. Малко е необработен, но това му придава чар.

— Радвам се да го чуя. Работата не върви.

— Наблюдавах ви. Ще успеете, само трябва да устоите.

— Да. Е, какво мога да направя за вас, господин Бартън?

— Опитвам се да открия Червеният Врабец.

— Червеният Врабец? Какво по дяволите е това?

— Сигурен съм, че съществува, искам само да го открия и бих искал това да го сторите вие.

— Нещо, което бих могъл да следвам?

— Не, но съм сигурен, че Червеният Врабец е някъде наоколо.

— Този Врабец има ли си име?

— Какво искате да кажете?

— Ами, име. Като Хенри. Или Абнър. Или Селин?

— Не, той е просто Червеният Врабец и знам, че вие можете да го намерите. Вярвам ви.

— Това ще ви струва известна сума, господин Бартън.

— Ако откриете Червеният Врабец ще ви давам по сто долара на месец до края на живота ви.

— Хъм… Слушайте, какво ще кажете да ми дадете цялата сума на куп?

— Не, Ник, ще я пропилееш на надбягванията.

— Добре, господин Бартън, оставете ми телефонния си номер и аз ще се заема със случая.

Бартън ми даде номера и добави:

— Наистина ви вярвам, Билейн.

След това затвори.

Е, работата потръгваше. Но таванът капеше по-лошо от всякога. Отърсих се от няколко дъждовни капки, ударих глътка саке, свих си цигара, запалих я, дръпнах и се задавих със суха кашлица. Сложих си кафявото бомбе, включих телефонния секретар, тръгнах бавно към вратата, отворих я, а там стоеше Маккелви. Той имаше огромен гръден кош и изглеждаше сякаш на раменете си имаше подплънки.

— Наемът ти изтече, отрепко! — изсъска той. — Искам да си разкараш нещастния задник оттук.

Тогава забелязах шкембето му. То беше като мека купчина скапани лайна и аз забих юмрука си дълбоко в него. Лицето на Маккелви се преви напред и аз го посрещнах с коляно. Той падна и се претърколи на една страна. Ужасна гледка. Прекрачих го и му измъкнах портфейла. Снимки на деца в порнографски пози.

Помислих си да го убия. Но само му взех златната „Виза“ карта, ритнах го в задника и хванах асансьора надолу.

Реших да отида пеша до книжарницата на Ред. Когато се движех с колата винаги трябваше да плащам таксите за паркиране, а те бяха по-големи отколкото можех да си позволя.

Запътих се към Ред малко потиснат. Човек е роден да умре. Какво означава това? Да се мотаеш наоколо и да чакаш. Да чакаш „Влака“. Да чакаш чифт големи цици през някоя августовска нощ във вегаска хотелска стая. Да чакаш мишката да пропее. Или на змията да й порастат криле. Размотаване.

Ред беше вътре.

— Късметлия сте — каза той, — за малко се разминахте с онзи пиян Чинаски. Той беше тук и се хвалеше с новата си служба в пощата.

— Няма значение — казах аз. — Имате ли екземпляр с автограф на „Когато умирам“ от Фокнър?

— Разбира се.

— Колко струва?

— 2800 долара.

— Ще помисля…

— Извинете ме — каза Ред.

След това се обърна към някакъв тип, който прелистваше първото издание на „Не можеш да се върнеш у дома“.

— Оставете, моля ви, книгата на лавицата и се разкарайте оттук!

Думите бяха отправени към едно слабичко, силно прегърбено човече. То беше облечено в нещо като жълт дъждобран.

Човечето остави книгата на рафта и със замъглени от влага очи мина край нас и се запъти към улицата. Беше спряло да вали. Жълтият му дъждобран беше ненужен.

Ред ме погледна.

— Можеш ли да повярваш, че разни типове влизат тук и ядат сладолед във фунийки?

— Вярвам и в много по-лоши неща.

Тогава забелязах, че вътре имаше още един човек. Той стоеше почти в дъното. Стори ми се, че го разпознах от снимките. Селин. Селин?

Бавно се запътих към него. Съвсем се приближих. Бях толкова близо, че можех да видя какво чете. Томас Ман. „Вълшебната планина“.

Той ме видя.

— Този приятел има проблем — каза той и посочи книгата.

— Какъв? — попитах аз.

— Разглежда изкуството отегчително.

Той върна книгата на рафта. Същински Селин.

Погледнах го.

— Това е удивително — казах аз.

— Какво? — попита той.

— Мислех, че сте мъртъв — му казах аз.

Той ме погледна.

— И аз мислех, че вие сте мъртъв — каза той.

Известно време стояхме и се гледахме.

Тогава чух Ред да казва:

— ХЕЙ, ВИЕ! — извика той. — РАЗКАРАЙТЕ СЕ ОТТУК!

Ние бяхме единствените хора вътре.

— Кой от двамата да се разкара? — попитах аз.

— ТОЗИ ДЕТО ПРИЛИЧА НА СЕЛИН! РАЗКАРАЙ СЕ ОТТУК!

— Но защо? — попитах аз.

— ЗНАМ КОГА НЯКОЙ НЯМА ДА КУПУВА!

Селин, или който и да беше той, се запъти навън.

Последвах го.

Той тръгна към булеварда и се спря при будката за вестници.

Тази будка си стоеше там откакто се помнех. Спомних си как стоях пред нея две или три десетилетия преди това с три проститутки. Заведох ги и трите у дома и едната направи чекия на кучето ми. Мислеха, че е забавно. Бяха пияни и се бяха нагълтали с хапчета. Друга отиде в банята, падна, удари си главата в ръба на тоалетната чиния и опръска всичко с кръв. Дълго бърсах кръвта с големи влажни кърпи. Сложих я в леглото, седнахме с другите две и накрая те си тръгнаха. Тази в леглото остана четири денонощия, изпи ми всичката бира и непрекъснато говореше за двете си деца в Ийст Канзас Сити.

Типът — беше ли това Селин? — стоеше до будката и четеше списание. Когато се приближих видях, че това беше „Ню Йоркър“. Той го върна на лавицата и ме погледна.

— Има само един проблем — каза той.

— Какъв?

— Те просто не могат да пишат. Всичките.

Тъкмо тогава мина едно празно такси.

— ХЕЙ, ТАКСИ! — извика Селин.

Таксито намали, той скочи към него, задната врата се отвори и той влезе.

— ХЕЙ! — извиках му аз. — ИСКАМ ДА ТЕ ПИТАМ НЕЩО! Таксито потегли бързо към булевард Холивуд. Селин се подаде на прозореца, протегна си ръката и ми показа среден пръст. После изчезна.

Първото такси, което виждах по тези места от години. Искам да кажа, празно, ей така да си минава.

Е, дъждът беше спрял, но тежестта се усещаше още. Освен това, сега въздухът беше хладен и всичко миришеше на влажни лайна.

Свих се и се запътих към бара на Мъсо.

Златната „Виза“ карта беше в мен. Бях жив. Може би. Дори започнах да се чувствам като Ники Билейн. Изтананиках си мелодия от Ерик Коутс.

Дяволска работа.